обширна долина.
Мат спря, сякаш се беше блъснал в стена. Гори — докъдето поглед стига!
Зорбан вдигна високо ръце и нададе ликуващ вик. Хората му запляскаха с ръце. Някои се прегръщаха, други започнаха да пеят и да танцуват. Аруула сияеше.
— Южната страна — каза. — Пристигнахме.
Мат се отпусна в тревата. „Значи все пак не е във френските Алпи! Оттам на юг няма равнина.“ Извади от джоба на летателния си костюм картата на Европа и я разгъна. Както често го правеше през последните дни.
Нямаше много големи езера в южните покрайнини на Алпите. Лаго Маджоре, Комо и Гарда. И само на едно от трите, паралелно на източния му бряг, течеше река на юг. Река Адидже. Отделена от него с планински масив, протичаше в южна посока, паралелно на езерото Гарда.
Мат извади компаса си. Той, изглежда, му се подиграваше. Според компаса реката течеше в югоизточна посока. „Значи не са Адидже и езерото Гарда… значи не са и Алпите?“
Докато хората на Зорбан ликуваха и възбудено разговаряха един с друг, погледът на Мат се плъзна по горите. Реката завиваше на изток и изчезваше в мъглата над безлистните дървета. Никога не беше ходил в Северна Италия. Но беше прелитал над страната със самолета си. Споменът за това му показваше същото, както и картата. Южно от Алпите трябваше да има обширна равнина, изпълнена със села, градове, овощни и маслинени плантации, пътни магистрали, пасища. Но не и безкрайни гори.
„Значи не са Алпите. Тогава къде съм се приземил…?!“ Зорбан се разпореди лагерът да се построи между гъсталаците по брега на реката. Почвата беше мека и влажна, сякаш преди малко беше валяло. Вождът изпрати по-големите деца, придружавани от двама воини, до каменистия хълм да събират дърва. Самият той започна да вдига палатки заедно с другите воини. Пуснаха освободените от товара им фреккойшери да пасат оскъдната трева по брега.
Мат седеше до един каменен блок на равния склон, който от брега на реката неусетно навлизаше в гората. Чуваше зад себе си юношите да крещят и да се шегуват. Бяха палави както никога през време на спускането от планината. Също и жените се смееха, бъбреха помежду си и си тананикаха, докато с върховете на копията и остриетата на мечовете ровеха в земята. Аруула беше между тях. Тя махна с ръка на Мат, когато погледите им се срещнаха. Мат си помисли, че жените търсят ядливи корени.
Завиждаше на варварите. Въобразяваха си, че са стигнали до целта на многомесечните си мечти. Самият той, напротив, имаше чувството, че се загубва все по-навътре в някакъв мрачен лабиринт. Умърлушено отвори още веднъж картата и замислено се надвеси над нея. Аруула се появи до него.
— За Маддракс — каза. Той повдигна очи и видя нещо жълтеникаво и сърповидно, което тя му поднесе на двете си длани. Приличаше на какавидата на пеперуда, само че пет или шест пъти по-голяма.
— Какво е това? — поинтересува се Мат.
— Лишете. — Аруула постави нещото на скалата до него и започна да гребе с ръце, сякаш лети. — Лишете. — Мат разбра. — фактически беше изровила за него какавида на пеперуда. — Вкусно е — каза Аруула. — Но да се изпече на огън улови се за корема и направи физиономия, сякаш има болки. — Инак болен.
Мат кимна. Очевидно тези какавиди бяха отровни и трябваше да се опекат, за да станат годни за ядене.
— Благодаря, Аруула. — Тя се засмя и се върна при жените. Мат разгледа жълтеникавата какавида. — Лишете… промърмори той. Никога не беше срещал тази дума в някой лексикон.
Не беше зоолог. Но не беше необходимо да е видиотен специалист, за да прецени някаква какавида на пеперуда, която беше почти половин метър дълга. Ако това е така, подобни гигантски пеперуди имаше само в тропическите джунгли на Южна Америка.
Викове го накараха да се ослуша. Откъм речния бряг се втурнаха нагоре Зорбан и ловците. Зорбан носеше едно малко дете. Двама други теглеха със себе си бременна жена. Смехът и бъбренето около Мат секваше след всяка секунда.
Фреккойшерите с големи скокове избягаха в гората. Два се вдигнаха и префучаха нагоре по реката. Един-единствен фреккойшер остана между гъсталаците и моравата. Цвърчеше, пляскаше с крила и правеше резки движения напред. Но вместо да скочи или излети, изглеждаше, че животното неудържимо потъва назад. Поклащаше дългата си глава, предните му крила дрънчаха едно в друго като пластмасови дискове, задната му част се закриваше от някакъв храст.
— Геягудоо! — избоботи Зорбан. — Геягудоо! Завею! Завею! По-големите деца зад Мат крещяха високо, жените отляво и отдясно запищяха, обърнаха се и побягнаха нагоре по склона.
— Бягай, Маддракс! Бързо! — чу той Аруула да вика. Мъжете скачаха покрай него и той виждаше паниката в брадясалите им лица.
Мат извади армейския си пистолет, „Берета 98 Г“ с двайсет деветмилиметрови патрона в пълнителя и свали предпазителя. В долния край на скалистия склон тръгна бавно покрай брега. Едрото тяло на фреккойшера се виждаше само наполовина зад храста. Животното цвърчеше и пляскаше с предните си крила. Един мъж силно извика за помощ.
Мат се вгледа в издължената морава. На около хвърлей камък от фреккойшера жълтата трева полегна настрана. Появи се ръка. Черна къдрава глава.
— Савииту! Савииту! — крещеше гласът.
Радаан! Без съмнение, беше Радаан! В паниката си бяха изоставили ранения. Той пълзеше като морж по тревата край брега и мъкнеше зад себе си шинирания си крак.
— Радаан! — изкрещя женски глас откъм покрайнините на гората. — Радаан! — Цурпа беше зърнала сина си в моравата.
Мат стисна с две ръце дръжката на големия пистолет. Изтича още няколко метра покрай склона. Докато фреккойшерът се откри изцяло за погледа му. После слисано присви очи. Предната част от тялото на гигантския скакалец беше затънала почти наполовина в земята! Задните крила бяха разперени, сякаш животното искаше да попречи на по-нататъшното потъване в почвата. Предните крила немощно пляскаха, главата тъжно се поклащаше насам-натам, дебелите колкото ръка пипала трепереха, а от потръпващите челюсти капеше пенлива течност в гъсталака. Около затъващото тяло на фреккойшера се беше натрупал земен насип на височина метър и половина. „Трябва да разбера какво е това…“
Мат скочи долу в храсталака. Заобиколи фреккойшера. На три крачки се изкачи на билото на насипа. Влажната, студена земя поддаде под ботушите му. Мат потъна почти до прасците. Тогава най-после успя да хвърли поглед в кратера, в който къс по къс изчезваше гигантският скакалец.
Земята под трепкащите му крила беше като жива. Надигаше се на вълни като вода. На всички страни пръскаха мръсни фонтани. Буци кал шибаха върху земния насип около Мат. „Какво е това…?“
Мат се наведе надолу и се опита да разбере какво се движи под крилата на ездитното животно. Зърна черна кадифена кожа, нещо закръглено с остри ръбове, които, изглежда, се въртяха. Видя и някакво сиво лопатковидно образувание, което му напомняше за патешки крака и беше дълго колкото ръката над лакътя.
„Иисусе, какво е това…?!“
Косата му настръхна. Вдигна „Беретата“ и се прицели в движещата се под крилата на фреккойшера земя. Зад себе си чуваше рева на Радаан. Пред него на склона стоеше старата Цурпа, пищеше и кършеше ръце. Канеше се да се спусне по речния насип. Зорбан я задържа.
Изведнъж блъвна не само земя, но и нещо течно. Зелената кожа на фреккойшера се покри с червени петна. Почти едновременно с това замряха крилата на животното, а дългият му череп се заби немощно в пясъка.
„Нещо го уби… Пести си куршумите и се опитай да се махнеш оттук…“
Мат се обърна към Радаан. Трябваше да помогне на ранения! Затича се между гъсталака и голите храсти. Усещаше как меката почва под краката му пружинира, усещаше пулса на мускулатурата по краката си, чуваше бесния ритъм на дишането си. Тогава видя Радаан на петдесет крачки пред себе си да се изправя във високата трева и да размахва ръце. Беше успял да допълзи на по-малко от осемдесет крачки от речния склон. Там, на сигурния скален терен, стояха Зорбан и крещящата Цурпа.
Онова, което последва, трая само секунди, но Мат го изживя като безкраен кошмар. На по-малко от два и половина метра от него сякаш почвата експлодира. Фонтан от земя излетя във въздуха. Подобно на гейзер
