успяхме да избягаме…
Друлца долови очаквателния поглед на сина си. Вероятно и той вярваше на думите на пленника толкова малко, колкото и самата тя. Никой не би освободил някое елуу от веригите му. Не и по своя воля. Гигантската птица с люспеста броня беше най-опасният враг на тараците. И вулфаните се страхуваха от нея.
— Лъжеш — каза Друлца.
— Не, не… — Мъжът вдигна умолително ръце. — Което казвам, е вярно.
— Разпитахте ли тарака? — Друлца се обърна към Брелцек.
— Никой от нас не владее езика им.
— Тогава да го заведем при херцога.
Херцог Кралцек беше един от малцината вулфани, които бяха видели земята отвъд ледената планина. Даже беше прекосил едно от трите морета. Беше пътувал много, беше видял много племена и народи. Друлца знаеше, че той можеше да се разбере и с тараци.
Стенейки, слезе от трона си. С пурата си посочи пленения мъж.
— Печете го, докато каже всичко, каквото знае. — Нарочно използва неговия език.
— Не! — Пленникът се просна пред нея. — Моля те, пощади ме! Казах всичко…! — Друлца го ритна в лицето. Жена му нададе хистеричен писък.
— Детето и жената затворете. — Равнодушно изгледа полумъртвите от глад фигури. — Дайте им да ядат. Да не ни умрат, преди да сме им се насладили.
Четирима войници отмъкнаха оттам тримата вайкащи се голокожи. Трима други войници издърпаха тарака от залата. Зад тях вървяха Друлца и Брелцек, минаха по мрачен коридор към покоите на херцога.
Още отдалеч чуха силни викове, стенания и въздишки. Войниците с тарака спряха и несигурно се огледаха за Друлца.
— Изчакайте за момент! — Закуцука покрай тях. Малко пред отвора в стената към залата на херцога спря. Оттам се дочуваха писъците и стоновете.
— Друлца е! — извика силно. — Нужен си ни, Кралцек! Крясъците мигновено престанаха.
— По дяволите! — от залата отекна ниският глас на херцога. Колко пъти да ти казвам, че не искам да ме безпокоят?
— Затваряй си устата, Кралцек! — ядоса се Друлца. — Трябваш ни, важно е!
Откъм помещението се чуха проклятия. Приближаваха се ситнещи стъпки. Три млади вулфанки изприпкаха през входа. Изчезнаха в отвора на отсрещната стена.
Друлца погледна с меланхолия след тях. Отдавна бяха минали дните, когато тя влизаше и излизаше в залата на Кралцек, за да се съвкупява. Беше вече твърде стара, за да ражда деца. Но разполагаше с нещо по-добро — с власт. Беше майка на Брелцек, майка на бъдещия херцог. И като такава определяше в голяма степен съдбата на своя народ. Също и във връзка с войната херцогът не вземаше никое решение, без предварително да си е осигурил нейната благословия. Работата на Кралцек беше да опложда младите вулфанки. И да осигурява войници за борбата срещу черния враг. Тя, върховната майка, беше втората по власт жена в Боллуна. Само престарялата й майка беше още по-силна…
Довлякоха тарака пред трона на Кралцек. Брелцек обясни какво се беше случило.
— Може би звярът знае що за чужденец е това, който уж убил един крал на тараци — каза Друлца. — Нали знаеш някоя и друга дума на този животински език.
— Какви са тези приказки? — изръмжа Кралцек. — Никога не съм чувал някакво създание отново да излезе живо от пещерите на тараците. Дори и като тор. — Избухна в грачещ смях.
Херцогът беше висок колкото Брелцек, първородния си син, но почти двойно по-широк. Също като Друлца, и той носеше наметка от жълтеникава кожа. Сиви кичури изпъстряха тъмнокафявата му инак козина. Но дясната половина на лицето му беше без косми и с белези, а част от устната му липсваше. Бойна рана. Оръжието на черния враг оставяше ужасни следи.
Херцогът се курдиса пред по-високия с една глава от него тарак, засили се и го удари с опакото на ръката си по ухото. Той изскимтя жално. Никое място по тялото на тараците не беше по-чувствително от ушите. Кралцек опря едрите си юмруци на хълбоците си и нададе мляскащи и писукащи звуци.
Таракът отговоряше неохотно, но отговаряше.
— Тъп е като мотика — каза херцогът. — Не знае много. Твърди, че в лапите на крал Рраар попаднал някакъв бог. Искал този да му помогне в борбата срещу елуу. Но тогава така нареченият бог пуснал срещу него и сбирщината му едно елуу.
— Значи пленникът е казал истината — изграчи Друлца.
— Този бог уж се казвал Маддракс — продължи Кралцек — и с орда голокожи бил на път към Южната земя. Дошъл с някаква огнена птица.
— Пак огнена птица — промърмори замислено Друлца.
— Какво общо имам с боговете? — изръмжа херцогът. — Това е работа на вещиците. — Посочи тарака. — Смъкнете му кожата. Довечера искам да изям задните му крака. И ми пратете жените обратно в залата.
Тримата войници отмъкнаха скимтящия тарак. Друлца се затътри до сина си из коридора.
— Орда голокожи на път за Южната земя — това ми харесва — изграчи тя. — Но този чужденец, този мъж с огнена птица и с име Маддракс — никак не ми харесва. — Смукна шумно от пурата си. — Придружи ме до баба си, сине.
Бабата на Брелцек и майка на Друлца беше вещица на Боллуна. Най-могъщата вулфанка на града…
Хората на Зорбан издигнаха кожените си палатки. Няколко поотраснали деца и няколко жени се бяха пръснали във верига, за да търсят дърва за огъня.
Мат срещна враждебния поглед на Радаан, когато сваляше аварийния пакет от животното водач. През първите дни сам беше мъкнал тежкото снаряжение. Докато болящият го гръб го убеди да качи тежкия контейнер на някой фреккойшер.
Никой от членовете на ордата не би се докоснал до плоския зелен контейнер. С изключение на Радаан. Но младият воин все още не можеше да се придвижва със собствени сили. След седмица-две нещата щяха да се променят. Тогава Мат трябваше да бъде нащрек.
Той помогна на една жена в напреднала бременност да слезе от гърба на фреккойшера. Тя боязливо му се усмихна. Беше седяла на катапултиращата седалка, която Мат беше свалил от авариралия самолет и я бе закрепил на гърба на гигантското насекомо вместо седло. Поне още две седмици вграденият в седалката пеленгиращ предавател щеше да излъчва сигнал. Мат не искаше да се раздели с надеждата, че го търсят.
От съдържанието на аварийния пакет Мат носеше винаги със себе си компаса, запалката, армейския пистолет и ножа. Кой знае какво ли още го очакваше в този кошмарен свят?
Бяха напалени огньове, беше раздадена храна — разтопен лед и „шмалдан“. Така хората на Зорбан наричаха една жълтеникава паста, която носеха със себе си като неприкосновен запас.
Мат знаеше от Аруула, че тази паста се приготвя от животинска мазнина и растителен сироп, който варварите получавали от някакво дърво. Доста твърдата паста беше примесена със счукани семена от треви, сушени ягодовидни зърна и смляно сушено месо. Имаше гранив и тръпчив вкус. Но Мат си го запази. А и нищо друго не му оставаше, защото запасите му от суха храна бяха свършили. Това нещо все пак до известна степен засищаше.
Седяха около един огън с приковани в пламъците погледи.
— Защо твоите предци не са останали в Южната земя? — попита Матю, обърнат към Зорбан. Аруула преведе, а вождът започна с порой от думи, от които Мат едва ли разбра и пет. От мимиката на лицето му обаче схвана, че говори за страховити неща.
— Врагове прогонили ордата обратно в планините — преведе Аруула. Тя вдигна три пъти двете си ръце и разпери пръсти, после — разперяйте пръсти на една ръка.
— Толкова са били убити. Враговете са ги изяли.
