От три страни площадът беше ограден със зелен вал от бръшлян, лози и други пълзящи растения. Обрасли фасади на къщите. Срещу прозорците на Друлца, на разстояние около хвърлей копие, издължен плосък хълм представляваше границата с площада. Куп развалини. Върху него растяха храсти и висока до хълбок жълтеникава трева.
Друлца видя осем от хората си да се поклащат два етажа под нея. Блъскаха пред себе си пленници. Трима голокожи. А дърпаха през площада и един пленник с две яки вериги. Необикновено едър пленник — тарак!
Издутите устни на Друлцината паст се присвиха в безброй бръчки. Нададе дрезгав крясък. В последно време нямаше много причини за смях. Откакто черният враг завземаше къща след къща. Но видът на плячката долу я накара да се засмее.
— Вкусно — изграчи тя.
Наблюдаваше внимателно към кулата. Напуканият, криво-ляво подпрян от стволовете на повече от десетина дървета каменен паралелепипед все още се издигаше на двадесетина крачки над покрива. Короната на някакво широколистно дърво стърчеше над остатъците от керемиди, обрасли почти напълно със зелен гъсталак. От скелето за камбаните се извиваха разкривени стволове на брези.
А над тях, най-отгоре, между остатъците от зъбците на кулата Друлца видя сенките на стражите. Копията им стърчаха над порутените била на зъбците.
Отпусна клонките на бръшляна. Сега само мигащата светлина на факлите осветяваше залата. Друлца се затътри покрай оформената от каменни блокове маса към трона си. Намираше се на лицевата страна на залата. Представляваше стол от завързани груби дънери. Беше покрит с кожи и се опираше на четири пирамидално наредени пласта дърво.
Естествено, че войниците щяха да доведат пленниците първо при нея. При нея, върховната майка и херцогиня. За разлика от херцога никога не приемаше хората си, легнала в постелята си. През дългия си, почти четирийсетгодишен живот старата вулфанка си бе изградила нещо като стил. Чисто и просто беше по-добре, когато хората с по-нисък ранг бяха принудени да те гледат отдолу нагоре.
Изкачи трите стъпала до трона си. Хълбокът я болеше. Бойна рана. Преди пет години черният враг я беше улучил. Имаше и още по-лоши неща. Други умряха и от по-незначителни наранявания. Но Друлца напълня, откакто не можеше да върви както трябва. Четирите стъпала до трона я напрегнаха. Дишаше със свистене, когато се отпусна на трона. Грижливо оправи жълтата си кожена тога.
Отдясно и отляво на трона бяха забити факли в стената. Също както и по протежение на цялата зала до куполообразния коридор, водещ към стълбищния свод.
Виковете на нейните войници и крясъците на тарака вече отекваха във вътрешността на сградата. Друлца чуваше дрънченето на веригите и стърженето на ноктите по каменния под. Между това непрекъснато се долавяше някакво протяжно ридание. Някой от голокожите.
Най-сетне първите нейни войници влязоха от коридора в залата. Трима набити момци в чернокафяви, напоени със смола дрехи от зебло, които покриваха телата им от раменете до бедрата. Върху големите им космати черепи имаше черни хитинови шлемове. Източваха се към гърба им подобно на свръхголеми капки и по краищата бяха с обшита черна кожена ивица.
Войниците удариха краищата на копията си в пода, изпънаха дясна ръка нагоре и изреваха:
— Да живее дълго върховната майка! На светлината на факлите дългата козина по тялото на средния от тримата войници хвърляше червени отблясъци. Точно като козината на Друлца. Един от синовете й от по- ниско детеродство. Юрцек, ако добре беше видяла. Повечето вулфани имаха черна или тъмнокафява козина.
Тримата голокожи залитнаха в залата. Двама войници ги блъскаха в гърбовете с дръжките на копията си, докато не се проснаха по очи върху изтъркания от ходене каменен под пред трона на Друлца. Мъж, жена и малко дете. И тримата твърде измършавели. Друлца долови вонята от изпражненията им. Отвратително.
Най-накрая довлякоха в залата тарака. Той се опъна със задните си крака на каменния праг. Но един от войниците заби тока на ботуша си в опашката му и той с крясък направи скок почти до трона. Войниците бяха сложили на предните му лапи вериги и бяха завързали дългата муцуна с кожени ремъци. Таракът жаловито скимтеше. На Друлца й потекоха лигите. От дни не беше яла нищо свястно.
Капитанът на отряда пристъпи към трона й и вдигна високо ръка със стиснат юмрук.
— Да живее дълго върховната майка!
Козината му беше къдрава и още по-дълга, отколкото на другите. По цялото тяло, дори по кокалчетата и коленете. И беше огненочервена. Брелцек, също син на Друлца. Син от по-благородно детеродство. Син на самия херцог.
През дългия си живот Друлца беше родила около тринайсет синове и девет или десет дъщери. И тя самата вече не знаеше точно колко са. Тъй или иначе, повече от половината й деца бяха мъртви. От избухването на войната преди осем години смъртта събираше богат урожай в Боллуна.
Тя кимна на Брелцек и разтегна вълчите си уста в усмивка.
Повечето вулфани имаха криви крака и гърбица. Не и Брелцек. Яките му нозе бяха дълги и прави, а гърбът му ако не се смятат кокалестите плешки — гладък и прав. Над напоената с катран риза носеше кожена наметка, която стигаше до раменете му. Черна кожена наметка — отличителният знак на капитан. Никой в Боллуна не беше убил повече врагове от него.
Погледът на Друлца се плъзна върху четиримата пленници.
— Чудесно, Брелцек — изграчи тя. — Добра плячка си докарал. — Вълчите устни на Брелцек се разтеглиха. Цепката на устните му стигаше почти до очите. Показаха се жълтите кучешки зъби на мощната му челюст. Сияеше — похвалата на върховната майка му беше приятна.
Друлца посочи масата от каменни блокове. Там до чаша за вода имаше малко сандъче от черна кожа. Брелцек отиде до масата, вдигна капака на коженото сандъче и извади тъмнокафява, дълга колкото пръст пръчица. С нея отиде до изхода и взе лявата факла от стената. Пъхна пръчицата между устните на вълчите си уста и я запали от пламъка. Облаци дим се вдигнаха към тавана на залата. Върна се обратно към трона на Друлца, изкачи две стъпала и подаде пурата на върховната майка.
— Вземи си и ти една — изграчи Друлца. Докато Брелцек последва указанието й, тя заразглежда пленниците. Тримата голокожи трепереха. Бяха увити в стари, пълни с дупки по тях кожи. Между кожените парцали, които някога са били техни ботуши, Друлца видя посинели от студ крака. Детето и жената тихичко скимтяха. Мъжът беше вперил очаквателен поглед в нея. И тримата нямаха кой знае колко месо върху кокалите си. Бяха негодни за угощение.
Таракът, напротив, беше як и имаше красива черна козина. Херцогът щеше да му се израдва.
— Къде ги спипахте? — поинтересува се Друлца и издуха облак дим. За момент косматото й лице заприлича на кратер на димящ вулкан.
— Оттатък реката — каза Брелцек. — В подножието на планината, недалеч от Вирруна. Таракът беше по следите на голокожите.
— Тъй, тъй — изръмжа Друлца. — Откъде идвате? — Говореше на мъжа и използваше диалекта на странстващите народи.
— От ледената планина. — Мъжът говореше тихо. Гласът му трепереше. — Зверовете нападнаха ордата ни… почти всички са мъртви… само ние тримата успяхме да избягаме… — Гласът му секна.
Друлца го изгледа недоверчиво.
— Да сте избягали? От пещерите на тараците? Как се казваше предводителят им?
— Рраар… да, наричаха го Рраар… — говореше със запъване мъжът.
Друлца смукна дълбоко от пурата си и издуха пушека срещу мъжа.
— Лъжеш. Никой пленник не може да избяга от орда тараци.
— Казват, че се появил някакъв чужденец — намеси се Брелцек. — Мъж с жълта коса, с много малко коса. Носел дрехи от зелен плат.
— Рраар се отнасял с него като с гост — прошепна мъжът на пода пред трона на Друлца.
— Какъв беше мъжът? — застана нащрек Друлца.
— Не знам… наистина не знам. — В трескавия поглед на пленника припламваше страхът. — Имаше мощни оръжия… Оръжия, които извикваха от небето гръм и мълнии… Разкъсаха Рраар и мнозина негови ловци… И чужденецът се осмели да освободи едно елуу, което извърши кървава баня над тараците. Така
