загърнатите в кожи варвари с техните оръжия и инструменти от ледниковия период, нито езика им, нито чуждия ландшафт и непрекъснато забуленото небе, а да не говорим за странните същества, които беше срещал през седмиците след принудителното си кацане. Тараците, например, ходещи изправени плъхове с човешки ръст. Или гигантските скакалци. Ордата наричаше тези огромни насекоми фреккойшери. Бяха големи като камили и зелена като мъх козина покриваше издължените им тела под двата чифта крила.
Зад четиримата копиеносци, които формираха втората група след Мат, Аруула и вожда, надолу по каменистия склон пълзяха седем гигантски скакалеца. На три от тях хората на Зорбан бяха натоварили пръти за палатки, кожени чергила, оръжия и хранителните припаси на ордата. Три други носеха две бременни жени и две майки с малки деца. На последния фреккойшер яздеше Радаан, най-големият син на Зорбан. В двубой с мечове Аруула беше счупила бедрото му с плоската страна на оръжието.
Мат знаеше, че младият момък го мрази. Дебнещите му погледи бяха красноречиви. Не му се нравеха близките отношения на Мат с Аруула. И Мат беше твърде сигурен, че наред с Аруула той е вторият от ордата, който отдавна не вярва в неговата божественост.
Но това не биваше да безпокои Мат. Откакто Радаан заедно с шамана Балоор се беше опитал да предаде на тараците него, въображаемия бог, повечето членове на ордата го отбягваха. Единствената, която все още говореше с него, беше старата Цурпа, майка на Радаан и главна жена на Зорбан.
Вождът прогони Балоор от ордата. Четири дни преди да напуснат лагера. Но да отхвърли собствения си син, не можа да намери сили.
По осем мъже и жени воини вървяха по фланговете на колоната. Повечето носеха мечове. Няколко поотраснали деца тичаха около фреккойшерите. Три момчета и две момичета. Четирима стрелци с лък образуваха ариергарда.
Точно трийсет и пет души наброяваше ордата на Зорбан. Заедно с Мат бяха трийсет и шест.
Жълтокафява трева покриваше високопланинското плато, между нея — кафеникави мъхове и лишеи. Мат видя няколко разкривени дървета, а в края на широкото около триста метра плато пътеката се губеше в чернозеленикав гъсталак. Напомняше на Мат на жълтуга. Но никога не беше чувал за жълтуга, по-висока от човешки ръст.
Вождът исполин прескочи последните метри на сипея бързо като пъргаво момче. От три дни Мат се чудеше с каква лекота се движеше по труднопроходимия терен гигантът с неговите приблизително сто и петдесетина килограма. Зорбан излезе малко извън платото и се огледа. После се обърна назад и махна с двете си ръце.
— Ци батаа вее ну камбоо — изръмжа той.
Мат се обърна към Аруула.
— Какво казва?
— Лагер строи — тук. — Посочи надолу.
Аруула беше завързала с кожени връзки синьочерната си коса в дълга почти до хълбоците си плитка. Както повечето членове на ордата, и тя носеше кожа с тъмнокафяв, дълъг косъм. Мат не можеше да си представи от какво животно е. Било от кожа на вакуда, беше му обяснила Аруула преди няколко дни. Може би имаше предвид подобното на говедо животно, което Мат видя в пещерата склад на краля на тараците. И кожата на това животно беше тъмнокафява и сплъстена.
Неколцина мъже носеха като Зорбан черносива кожа от тараци. Ако Мат правилно беше разбрал Аруула, тази кожа се смяташе за вид трофей. Само онзи, който убиеше тарак, можеше да носи кожата му и по този начин да наметне видимия знак на особено храбър воин.
От ден на ден се разбираше все по-добре с Аруула. Често имаше чувството, че тя може да прочете по очите му какво иска да каже.
Докато ордата вдигаше бивака, Мат прекоси платото с Аруула и Зорбан. От края му един покрит с мъхове, лишеи и кафеникава трева склон се спускаше към тясна долина. Почти незабележима пътека с безброй серпентини водеше надолу. В дъното на долината Мат видя течението на планинска река. Толкова ниско, че тук горе не се чуваше шумоленето й. Откъм другия бряг теренът отново се извисяваше. Следващите планински възвишения.
И Зорбан погледна надолу към реката. Кимна, сякаш познаваше местността.
— Модеяа реезо вее ду флувее наа.
— Утре покрай реката — преведе Аруула в отговор на въпросителния поглед на Мат. Той смръщи чело. Не си спомняше да й е казвал думата „река“. Непрекъснато го изненадваше с нови понятия, които никога не беше чувала.
— А доо деяана атвеено да ланда де мидаа. — Отново тремолиращият бас на чернобрадия гигант.
— Два дни и пристигаме в Южната земя — преведе Аруула.
Тези варвари смятаха „Южната земя“ за нещо като обетована. Дотолкова беше успял да разбере. Очакваха от Мат да ги заведе безопасно до нея. Във всеки случай го смятаха за бог.
— Откъде знае това? — поинтересува се Мат. — Познава ли тази река? Познава ли пътя?
Аруула и Зорбан разискваха нещо заедно. Мат не разбираше всичко, което жената най-после му преведе. Но поне успя да схване, че някакви предци на Зорбан се опитали да навлязат в така наречената Южна земя. Неговият баща или дядо. Може би дори прадядо.
На Мат му се замая главата. Тези варвари отново се държаха така, сякаш хора като тях от прастари времена са кръстосвали тази област. Хора с мечове и копия, хора, които са яздили гигантски скакалци, загръщали са се в кожи и са се сражавали с плъхове чудовища. В това годишно време беше обичайно из Алпите да се разкарват натам-насам милиони ски-туристи. Мат не видя дори и един скрит ски-лифт да стърчи от снега.
И какви, по дяволите, са били последиците от сблъсъка с кометата? Според всички изчисления трябваше да бъде засегната цяла Европа и небето трябваше да се затъмни от праха от сблъсъка. Сега изглеждаше като че ли „Кристъфър-Флойд“ е профучала покрай Земята, макар че Мат наблюдаваше сблъсъка от стратосферния си самолет!
За стотен път разумът му капитулираше пред въпросите. Като че ли имаше някакъв възел в мозъка си. Сякаш мислите му се сблъскваха със стоманена врата, която не поддаваше дори и на милиметър. Какво се беше случило с него?
Зорбан вървеше с тежки крачки през рядката трева. Връщаше се при хората си. Аруула спря при Мат. Откакто го беше освободила от пещерите на тараците, почти не се откъсваше от него. Беше добре да имаш до себе си някого, на когото да можеш да разчиташ.
Мат разтвори ципа на летателния си костюм. Беше мокър от пот поради мъчителния преход през изминалия ден. Лек ветрец духаше от юг към високото плато.
Мат извади компаса от нагръдния си джоб. Погледът му проследи течението на реката. На по-малко от километър на изток изчезваше в дълбокия пролом между двата склона. Във всеки случай компасът на Мат показваше, че реката тече в югоизточна посока.
Нямаше представа къде са се приземили другите два самолета и катапултиращата седалка на Смайт. Но поне един от тях се е отдалечил от „Кристъфър-Флойд“ в същата посока. На юг. Малко преди сблъсъка на кометата Мат видя машината да се носи в свредел из стратосферата. Вероятността да намери Ървин Честър, Джени Йенсен и другите беше смехотворно малка. Но не и равна на нула. Мат нямаше избор — трябваше да ги търси. Може би в „обетованата земя“.
Рамо до рамо отидоха с Аруула при другите.
— Годежен пръстен? — попита Аруула тихо. Мат вдигна рамене. — Мислиш си за другите огнени птици ли? — Мат кимна. Вече не се изненадваше, че тази удивителна жена се досещаше за мислите му. — Ще ти помогна — каза му.
Мат се обърна, за да скрие от нея горчивата си усмивка. Как би могла тази полудива жена да му помогне отново да намери приятелите си.
Шумни гласове се смесиха с монотонното барабанене на дъжда. Шумни гласове и писък за помощ, който се стори познат на Друлца. Надигна се от постелята си от кожи и натъпкани със суха трева чували и закуцука през залата към един от четирите огромни арковидни прозорци.
Късите й космати пръсти се протегнаха към бръшляновия гъсталак и го разгърнаха. Между прогнилите опорни греди се взря към широк квадратен площад. Долу растяха трънаци и малки дървета.
