Всички мълчаха. Гр. Филипов искаше да вземе думата, но генералният отсече:
— Предлагам да дадем на Станиш отлична оценка за преговорите. Сега ще извикам съветския посланик, за да му кажа и аз нашата позиция.
Позвъня. Влезе секретаря му Петров и се разпореди.
Всички излязохме. С Гр. Филипов вървяхме заедно до сградата на правителството. Мълчахме. В асансьора му казах:
— Понесох „Кръста Господен“.
Той пак мълчеше. Натисна бутона за първия етаж. Аз продължих за 6-ия, за Държавния комитет за планиране. Тук ме чакаха всички заместници. Уточнихме се за предстоящите задачи. Поръчах главно вниманието през следващите дни да се отдели на подготовката на доклада за координацията на плановете за периода 1986–1990 г. Предстоеше да се внесе в Министерския съвет.
Правителството обсъди доклада на своето заседание, състояло се на 5 октомври 1986 г. Отказах се от встъпително слово, тъй като докладът бе твърде подробен. Поясних, че открита остава координацията на плановете със Съветския съюз, а с Румъния няма съществени проблеми.
Първи пожела думата А. Луканов и каза:
— Докладът наистина е изчерпателен. Извършена е огромна работа. Заслужават похвала. Що се отнася до координацията със Съветския съюз, ако бях аз, щяхме да постигнем успех…
— Хубава работа, прекъснах го, защо досега не помогна?
Разискванията продължиха.
На шести октомври вечерта по националната телевизия и радиото предадоха съобщение на ТАСС: „Николай Константинович Байбаков се освобождава от длъжност зам.-председател на Министерския съвет и председател на ГОСПЛАН на Съветския съюз поради пенсиониране“.
Веднага в главата ми нахлу мисълта: „още колко дни ми остават в плановия комитет“. На никого и дума не казах, дори и у дома. За мен беше повече от ясно, че дните ми са преброени. До последния ден и час не дадох повод на никого да разбере, какво изживях. Работех интензивно както преди, все едно нищо не се е случило.
Този ден дойде — 18 октомври 1985 г. Както седях в кабинета си позвъня телефона „ВЧ“. Вдигнах го и чух гласа на Милко Балев.
— Какво правиш, имаш ли възможност да дойдеш при мен?
— Добре съм. Когато Ви е удобно.
В 15 ч. Влязох при Милко Балев. При него бе Гр. Филипов. Продължиха да си говорят. М. Балев се обърна към мен:
— Днес в единадесет часа имаше заседание на Политбюро.
— И ме освободихте от работа, продължих аз.
— Откъде знаеш?
— От папката, която е на масичката пред Вас.
— Но тя е затворена. Как прочете?
Минута мълчание и от тримата. Пуснах поредния дим от цигарата и продължих:
— Кажете, защо мълчите?
— Е, разбра за какво те викаме. На нас се падна незавидната роля. И двамата сме ти приятели и най- добре ще ни разбереш. Другарят Живков отиде до Сандански. Като се върне, лично ще те извика, отговори М. Балев и продължи: Фактът, че си преназначен за помощник на Генералния секретар по икономическите въпроси със запазен статут на министър, говори, че няма лоша оценка за работата ти.
— Моля ви да предадете на Т. Живков: „Никога в живота си не съм играл ролята на обиден. Това не е в природата ми. Никога и в най-трудни и в най-тежки моменти, каквито съм имал, не съм падал на колене и сега няма да превия крак. Какво ще продължа да работя? Не се тревожете. Ще ме пенсионирате. Нека има един министър-пенсионер на непълни 55 години. Ще продължа да чета лекции на студентите.“
Станах и енергично си тръгнах. След мен веднага излезе Гриша Филипов, тъмен като облак. Влязохме в кабинета му в сградата на правителството. Той се отправи към бюрото си. Стоеше прав и ровеше папките. Взе една в ръка, дойде и седна на стол до масата, където се бях настанил аз. След минута ми подаде папка в зелен цвят. Отворих я и видях антетката на шифрограма с гриф „Строго секретно!“ В десния горен ъгъл с мастило беше записано: „Лично, Т. Живков, Гр. Филипов.“ Познах почерка на Петър Младенов, министър на външните работи. В шифрограмата пишеше:
„Днес в 10 ч. бях извикан от Николай Рижков — председател на Съвета на министрите на Съветския съюз. Той ми съобщи да Ви предам: Станиш Бонев не е желан да продължи преговорите по координацията на плановете за периода 1986–1990 г. между Съветския съюз и НР България — 17.10.1985 г. Д. Жулев“.
Погледите ни се срещнаха.
— Очаквах това още от края на септември. Тогава Ви казах, че понесох „Кръста Господен“.
Премиерът ме гледаше втренчено и безмълвно. Лицето му беше бледожълто. С мъка го склоних да направя копие на шифрограмата — нали беше с гриф! Тръгнах си. Той ме изпрати до вратата на кабинета. Прегърнахме се.
Настроението ми беше лошо. Сърцето — свито. Влязох в кабинета си в плановия комитет. Приключих с текущите задачи. Помолих Магда, секретарката ми, ако има възможност да дойде при мен Димитър Дачев. Започнахме откровен, приятелски разговор на чаша уиски. Той беше последният човек, който приех в кабинета на председателя на Държавния комитет за планиране.
Тази вечер беше последната и в кабинета ми в Министерския съвет.
Беше ми много тежко. На 54 години, с натрупани значителни знания, умения и опит в управлението и планирането на народното стопанство ме освободиха като председател на Държавния комитет за планиране и като зам.-председател на Министерския съвет поради налагането на субективна воля и оценка при развитието на икономическите взаимоотношения между България и СССР през този период. Минаваха дни, седмици и месеци. Бях забравен.
Този морален товар понесоха заедно с мен съпругата и децата ми. Постепенно намерих сили и воля да се „изправя“. Крепеше ме убеждението, че като гражданин и професионалист в съответствие с обективните условия съм отстоявал икономическите интереси на България. Не се намериха лица, държавници и политици, които да застанат зад истината, макар че тя беше известна и ясна за много от тях.
Бях попаднал под валяка на политическите интереси, който мачкаше безпощадно.
В академията за обществени науки и социално управление
След освобождаването ми като заместник-председател на Министерския съвет и председател на Държавния комитет за планиране дните си прекарвах в домашния ми кабинет на таванския етаж. Четях и осмислях изминатия си житейски път.
Един декемврийски ден Милко Балев ме покани да се срещнем. Съобщи ми, че молбата ми за пенсиониране не се удовлетворява и че има решение на Политбюро да бъда
Научно-учебният комплекс включваше научните звена при Централния комитет на партията. Освен академията, в него влизаха: Институт за съвременни социални теории, с директор проф. Александър Лилов; Институт по история на БКП, с директор Давид Елазар; Институт за социално управление, с директор титуляр доц. Емил Христов, а изпълняващ длъжността — доц. Огнян Панов. На територията на академията бяха и Електронно-изчислителен център, Междуокръжна партийна школа и медико-санитарна част. В тези звена работеха голям брой учени и преподаватели, помощен, административен и обслужващ персонал. В различните курсове и школи годишно се обучаваха няколко хиляди български кадри и около хиляда студенти
