— Правителството дава, а не аз.
Той ми обърна гръб и разговорът приключи.
Настъпи раздвижване сред присъстващите. Пристигна Фидел с традиционното си униформено облекло. Срещна се с някои делегации. Дойде и при нас. Като ме видя, леко ме прегърна с думите: — „о, моя плановик!“.
Подписването на заключителния протокол за координация на плановете с Куба стана през август 1985 г. във Варна.
Николай Байбаков изпрати началника на управление в ГОСПЛАН — Воров, с двама експерти да ни запознаят с техните съображения за заключителния етап на координацията на плановете. Искаха годишно 500 хил. тона хлебно зърно и 100 хил. тона месо. Да се спрат предоставените на България 400 млн. рубли годишно.
В резиденция Евксиновград Воров прочете бележките си на Гриша Филипов. Не носеше официално писмо. Филипов говори дълго, обоснова се, че това е невъзможно. Воров и придружаващите го не реагираха.
Информирахме и Т. Живков, който също бе на почивка в Евксиновград. Той запита:
— Сега колко месо даваме?
— Около 24 хил. т месни изделия годишно, главно пилешко, поясних аз.
— А колко може да давдем?
— Може да се увеличи с 10–12 хил. тона. Ако е повече, значи да се намали износът за държавите от Западна Европа, а там имаме хубава цена на свинското месо. Ще се намалят приходите от внос на валута от капиталистическите страни.
— Няма да се дава повече месо. А как стои въпросът със зърното?
— Досега по стокообмена нямаме такова задължение. Само през 1982 г. от излишъци на зърно сме дали 200 хил. тона хлебно зърно, но тогава произведохме около 10 млн. тона.
— „Зърно няма да се дава. Ако се наложи, аз ще решавам колко, а за стимулите от 400 млн. рубли и дума да не става. Брежнев ги е разрешил. Сега като го няма, не значи да се махнат. Тогава ние ще повишим цените на нашите стоки и услуги. Гриша, обърна се към министър-председателя, още утре тръгваш за Москва, вземи Станиш, Христо, Белчо и Огнян. Аз още тази вечер ще уредя да ви приеме Николай Тихонов. Жулев — посланикът, тук ли е? Няма да го вземате с вас. Дайте им колкото искат електроника, роботи и друга техника. Това е!“
На другия ден потеглихме от Варна за Москва. Жулев не дойде. От летището отидохме направо в Кремъл. Тихонов ни прие. При него беше и Николай Рижков. Гриша Филипов подробно информира за нашето становище. Остави и Паметна записка, която писахме през нощта преди отпътуването.
Н. Тихонов каза няколко думи в смисъл — плановите органи да продължат да търсят резерви, а те ще разгледат записката и ще ни информират. Отговор на тази пометна записка не получихме.
Върнахме се от Москва същия ден — в ранния следобед. Отидохме направо при Т. Живков. Явно той нетърпеливо ни очакваше. Гриша Филипов подробно го информира. Той гледаше ту единия, ту другия от нас и мълчеше. Нищо не каза.
С Н. Байбаков се договорихме двустранната консултация да започне на 26 септември. Преди тръгването отново разговарях с Т. Живков и Гр. Филипов. Указанието беше да не се отстъпва от августовските уточнения във Варна и да взема Белчо Белчев, който да помага при диалога за стимулите, и Христо Христов, който да отстоява позициите по месото и зърното. С нас тръгнаха и зам.-председателите на плановия комитет — Г. Георгиев, Д. Дачев, Ив. Манолов и около 20 експерти, преводачи и завеждащ служба „протокол“. На летище София ни изпрати Леонид Греков, явно без настроение.
На пленарното заседание Байбаков говори нервно и бързо. Неговите експерти слушаха внимателно, а Воров и Гинзбург често го прекъсваха като подхвърляха по някоя реплика. Най-сетне и той потвърди известните ни искания от началото на август. Даде почивка. Нашата делегация ме заобиколи в очакване какво ще кажа.
След почивката говорих без написана реч, а и не ми бе нужна. За да бъде по-ясно разбран, помолих Раиса да превежда. Стигнах до „костеливите орехи“. Разясних нашата позиция така, както беше уточнена с Тодор Живков и Гриша Филипов. Добавих само за зърното: — Ако някоя година през следващия период произведем над 9 млн. тона зърно, допълнително получените количества да разделим по равно. За месните изделия сме съгласни да се увеличат от 24 на 30–32 хил. тона годишно. Предложих да се предостави думата на Христо Христов и Белчо Белчев. И днес им благодаря за аргументираната подкрепа.
Предстоеше дискусия по цялата гама на стокообмена и балансирането му за петгодишния период. Разискванията продължиха три дни и все не излизахме от задънената улица. Третата вечер, беше вече късно, когато Николай Константинович покани мен и Белчо в неговия кабинет, редом до заседателната зала. Пихме чай. Изведнъж вдигна телефона и каза, че ще говори с Никовай Рижков, вече председател на Министерския съвет на Съветския съюз. Дълго говориха по „ВЧ“. Рижков от време на време говореше силно, чак ние чувахме за какво негодува. След приключване на разговора Байбаков, с наведена глава съобщи, че утре в 11 ч. трябва да се явим при Рижков в Кремъл. Предложи за днес да приключим заседанията.
Още една безсънна нощ!
На 29 септември, 15 мин. по-рано от определения час се срещнахме пред зданието на правителството в Кремъл. Влязохме в заседателната зала на Министерския съвет и застанахме от лявата страна на масата. Пристигна Димитър Жулев. От къде беше научил за срещата не разбрахме. От отсрещната врата в залата влезе Николай Рижков. Седна от другата страна на масата, без дори гласно да ни поздрави. Положи двете си ръце на двата съседни стола и даде знак с глава на Байбаков да говори. Гледаше с каменно лице и блуждаещ поглед. Байбаков говори не повече от 10 минути и приключи. Бях от дясната му страна, до мен — преводачката. Когато й казах: — „започвам“, Н. Рижков проговори. Предавам точните думи, врязали се дълбоко в съзнанието ми:
— Виждате ли вратата, от която влязох? — Обърна лице към нея. Всички последвахме погледа му, а той продължи.
— Сега оттам ще влезе човек с два чувала. В единия ще сложим и завържем Николай Константинович, а в другия — Станиш Бонев. Виждате ли вратата от която влязохте?
Всички отправихме поглед към нея.
— Нея ще отворим и на прага ще сложим двата чувала. Ще минем всички през тях, дано двамата разберат какво значи съветско-българска дружба!
Стана и бързо се отправи към кабинета си. Настъпи гробна тишина и суетене минута, две.
Тръгнахме си. Слязохме бавно и мълчешком по стълбите от втория етаж до входа на сградата и застанахме. Николай Константинович ме гледаше как паля цигара. Помълча и каза: „Е, заседанията за консултацията ще отложим до второ нареждане.“ Един по един ни прегърна и с мъка изрече: — „Довиждане!“.
Байбаков вървеше бавно. Гледах след него и мислех, дали някога ще срещна отново този мил старик. Посланикът завчас изчезна. Дори не си взе довиждане и не попита какво ще правим сега.
Останахме на местата си още няколко минути. Белчо, също с цигара в ръка, наруши тишината с думите: — „Е сега, стана тя каквато стана“. Цигарата му едва не падна на земята от треперещата му ръка. Всички бяхме посърнали. Изпуших цигарата и казах:
— Момчета тръгваме за София. Георги отиди в хотела и организирай със завеждащ протокола тръгването след три часа. Достатъчни ли са? Значи в 15 ч. излитаме от Москва.
— Ще се справим — отговори той.
На летище София ни чакаше Леонид Греков. Стори ми се, че вече има информация. Още повече, че знаеше за нашия извънреден полет. Ръкувахме се, дори си позволи да ме прегърне. От VIP се обадих на Т. Живков. Той поръча веднага да отида при него в Централния комитет на партията. Там вече бяха Гр. Филипов, О. Дойнов, М. Балев и Нико Яхиел. Информирах накратко за преговорите. Съзнателно икономисах срещата и „чувалите на Н. Рижков“. Знаех, че има кой да го информира, ако още не бе го направил. Загледах как присъстващите ще реагират. Т. Живков попита:
— Е, какво ще кажете?
