Времето, в което живях, и хората, с които работих

Аржентина и нашата партия са основани в една и съща година — 1891. И двете партии имат подкрепата на работническата класа и на селяните. И двете се борят за добруването на народа, срещу всяко чуждо владичество. Той вдигна двете си ръце нагоре, над главата си в знак на съгласие. Продължих със сравнителни данни и мястото в света на всяка от нашите държави: по територия, по население, по раждаемост, по смъртност, по средна работна заплата и пенсия (в долари); за консумация на човек от населението в Аржентина и България на месо и месни продукти, мляко и млечни произведения, плодове и зеленчуци и др.

В заключение дойдохме до извода, че можем да си подадем ръце и в мир да градим щастливото утре на своите народи. Разделихме се като приятели.

Буенос Айрес е най-яркият латиноамерикански град от европейски тип. Запознахме се със забележителности, посетихме научен институт, проведохме две срещи с бизнесмени. Помогнахме на Посолството и на търговския ни представител в установяване на добри контакти.

Посещението в Бразилия, Уругвай и Аржентина обогати и нашите познания за живота и бита на хората от тези страни.

През август със семейството си бях на почивка на Златни пясъци. Имаше достатъчно време и за отдих, и да обмисля планове за в бъдеще. Една вечер по време на разходка споделих с Милко Григоров — заместник-председател на Държавния съвет, и съпругата ми, че е крайно време да напиша нов хабилитационен труд за професура. Имах необходимите научни публикации, но трябваше да се даде ново лице на последните изследвания. Идеята ми се посрещна с акламации и от двамата. Предстоеще да събера материали и да осмисля съдържанието на научния си труд.

Започнах работа в началото на септември. По установилата се вече традиция, събрах заместник- ректорите, за да уточним задачите през новата учебна 1987–1988 г. Изтъкна се, че е необходимо центърът на тежестта в работата занапред да се пренесе върху качеството на научноизследователската и преподавателската дейност. За миг не си представях, че по пътя на реализацията на тази задача ще се натъкна на толкова много подводни камъни.

В края на септември в кабинета ми влезе проф. Д. Ананиев с намръщено лице и свита папка под мишница. Поздравихме се. Седна и замълча. Познавах го добре и веднага предположих, че ще ме сюрпризира с нещо неприятно. Не се излъгах.

— Ние се напъваме да оправяме нещата, а хората си трупат пари. Почти всички преподаватели, в това число и колегите зам.-ректори, за изтеклата година имат от 200–250 до 500–600 часа наднормени.

— Нима е възможно това? И аз чета лекции в Икономическия институт, но рядко има преподавател с повече от 50–60 часа наднормени годишно.

— Ти постави задача на Кольо Кацаров да се икономисат за тази година един милион лева, но с тези часове задачата отива „на кино“.

— Ще реализираме икономии. Трябва да видим какъв е нормативът за натовареност на преподавателите. Тук има нещо нередно.

Извиках проф. Ал. Колев. Той прие този непонятен за нас факт като нормално явление. След няколко дни ректорският съвет, въпреки нашето възражение, реши наднормените часове да се изплатят, а на следващо заседание да се разгледат учебната натовареност и нормативът на преподавателите.

Това бе първият огромен подводен камък, обрасъл с много водорасли, които го бяха направили опасно хлъзгав. Той трябваше да се почиства внимателни и грижливо.

Вторият подводен камък бе нормативът по учебни дисциплини. И тук се натъкнахме на проблеми: повторения на теми, рутинност и раздуване на часове. За куриоз ще посоча, че дисциплината „Основи на партийното строителство“ пред чуждестранните студенти бе с норматив от 360 часа. Когато възразих, че това е анормално, преподавателите по тази дисциплина ме изкараха едва ли не „антипартиен“. Въпреки техните възражения, се прие компромисно решение. Останаха 220 часа, т.е. 140 часа по-малко. И този подводен камък, твърде ръбест, трябваше да се почиства.

Третият подводен камък бе качеството на преподавания материал. Школският характер на преподаване бе характерен при обучението и на българските, и на чуждестранните кадри. Този проблем не можеше лесно да се реши. Бе необходимо да се обновява преподавателския състав. И това започнахме да правим въпреки голямата съпротива на някои посредствени преподаватели.

Едва ли казах всичко, на което се натъкнахме и което трябваше внимателно, но твърдо постепенно и неотстъпно да се променя. Спечелихме си много неприятели. Усмихват ти се, ласкаят те, а зад гърба ти приказват какво ли не. И доносничат не само пред съответни органи, а и пред най-отговорни лица от висшия ешелон на партията и държавата.

Въпреки неприятностите в Академията помолих Чудомир Александров за двумесечен отпуск. Съгласи се. Исках да довърша хабилитационния си труд. В края на март го представих в катедрата по „Народностопанско планиране“ при ВИИ „К. Маркс“ за обсъждане. Конкурсът за професор бе обявен за срок от три месеца. Процедурата вървеше сравнително бързо. През юли научният съвет в института гласува присвояване на званието „професор“, а Висшата атестационна комисия на 23 ноември 1988 г. ми издаде свидетелство като професор по планиране на народното стопанство.

В средата на март в откровен разговор с проф. Д. Ананиев, проф. В. Боев, проф. Ил. Георгиев и доц. Ив. Георгиев споделих мисли за необходимостта от радикално преустройство на Академията и предложих в този кръг да се напишат и обсъдят съответни мерки. Изложих схематично моето виждане, как си представям бъдещето на Академията в съвременните условия. Предоставих им думата. Всички по принцип подкрепиха и доразвиха изложените идеи. Посочиха и неспоменати от мен проблеми за решаване. Започнахме работа. В началото на юни имаше готов вариант на концепция за преустройството на цялостната дейност на Академията. Търсех подходяща момент да информирам на най-високо място.

Поисках среща с Т. Живков във връзка с приключване на учебната година. На срещата му предадох писмо-покана да гостува при връчване на дипломите на випускниците. В най-общ план го информирах и за новата концепция. Той предложи да я оформя във вид на Съображения, от негово име, и да му я предам след срещата в Академията, която насрочихме за 7 юли. По негова инициатива срещата се проведе в резиденция „Бояна“ с участието на Секретариата на Централния комитет на партията. Това отношение на партийния и държавен ръководител се посрещна с благодарност от всички курсисти и преподаватели в Академията. Мнозина от тях не бяха стъпвали в залата за пленуми на дом № 1 и в резиденцията. Срещата премина сърдечно. След няколко дни връчих на Т. Живков съображения за преустройството на Академията.

— Престои пленум на Централния комитет на партията за преустройството на научния фронт. Ще видим, какво ще се реши, и есента ще работим по материала за Академията. Ти да не забравиш, трябва да се изкажеш на пленума.

— Не възразявам, има какво да се каже.

Със съдействието на моите колеги се подготвих и изказах пред пленума на Централния комитет на партията. Ето някои от нашите съображения:

„Изправени сме пред нови социални реалности. Тяхното изучаване и осмисляне изисква ново, по-високо равнище на теорията за обществото и за човека. Животът налага да се ускори преустройството на обществените науки, да се освободят те от дълбоко вкоренилите се негативни явления в тяхната методология и съдържание, да се преодолее изоставането и да се осъществи ускорено развитие, съответстващо на обективно нарастващите потребности.

Става дума да се освободи общественото знание от коментаторско-догматичното тълкуване на класиците и обяснение за съвременните реалности на света. В обществените науки все още са силни схематизмът и доктринерството. Това води към закостеняване на мисълта, опростяване и вулгаризация на много марксистки положения.

Новата социална ситуация изисква: отказ от догми, стереотипи и схеми, станали вече несъстоятелни; да се търсят, намират и реализират в живота нестандартни вариантни решения.

Това може да се постигне чрез усвояване и умело прилагане на диалектическия метод.

Необходимо е да се превъзмогне притъпената критичност на обществените науки към действителността и теоретичните концепции. Често се забравя, че класиците разглеждаха своето учение като критично и