гащетата му бяха мокри.
Някой, потропвайки тежко с ботушите си, се приближи от дъното на коридора и се надвеси над него. Беше полицай — зачервен, изпотен, без фуражка, с изплашени очи. Постоя няколко мига объркан и изведнъж хукна, а от дъното на коридора вече тичаше втори, като в движение смъкваше куртката си.
В този момент Андрей схвана, че оттам, откъдето дотичваха ония, се носят крясъци и многогласна гълчава. Той събра сили, едва се надигна и подпирайки се на стената, се затътри по посока на гласовете, като продължаваше да хлипа и да опипва със страх лицето си. По пътя непрекъснато се спираше, за да си отдъхне, превит на две, държейки се за корема.
Добра се до стълбището и се хвана за хлъзгавия мраморен парапет. Долу, в огромния вестибюл, вреше и кипеше гъсто човешко гъмжило. Изобщо не можеше да се разбере какво става. Прожекторните лампи по балконите озаряваха със студена ослепителна светлина тази бълбукаща каша, в която се мяркаха всевъзможни бради, униформени фуражки, златни шнурове от усукани полицейски акселбанти, натъкнати щикове, разперени длани, бледи плешиви темета, и от всичко това към тавана се издигаше топла, влажна смрад.
Андрей затвори очи, за да не вижда нищо наоколо, и пипнешком, местейки ръце по парапета, взе да се смъква, както дойде — по задник, на една страна, — без сам да знае защо прави това. Няколко пъти се спря, за да си поеме дъх и да изстене, отваряше очи, хвърляше поглед надолу, отново усещаше, че няма сили да гледа това зрелище, пак замижаваше и започваше да мести ръце по парапета. Малко преди да стигне до края на стълбището, ръцете му съвсем отмаляха, той се откъсна от парапета и се катурна през последните стъпала до мраморната площадка с огромни бронзови плювалници. През мътилката и врявата внезапно дочу смразяващ дрезгав глас: „Я гледай, та това е Андрюша!.. Момчета, там нашите ги изтрепват!..“ Щом отвори очи, Андрей зърна съвсем наблизо чичо Юра, разрошен с разкъсана гимнастьорка, с изцъклени и обезумели очи с разперена брада, видя как чичо Юра вдигна с изпънати ръце картечницата си и ревящ като бик, изстреля един дълъг откос по балконите, по прожекторите, по стъклата на двата реда прозорци в залата…
После само откъслеци от действителността достигаха на приливи и отливи до съзнанието му заедно с приливите и отливите на болката и виенето на свят. Отначало откри, че се намира в средата на вестибюла. Оказа се, че упорито пълзи на четири крака към широко отворената врата в далечината, прехвърляйки се през неподвижни тела, при което ръцете му се подхлъзваха в нещо мокро и студено. Някой равномерно охкаше наблизо и непрекъснато редеше: „О, божичко, о, божичко, о, божичко…“ Килимът беше осеян с парчета стъкло, изстреляни гилзи и късове от мазилката. През отворената врата постоянно нахлуваха и тичаха право срещу него някакви страшни хора с горящи факли в ръце…
После се озова навън. Седеше разкрачен върху стъпалата на официалния вход, подпрян с длани на студения камък, а на коленете му лежеше винтовка без затвор. Лъхна го мирис на свеж дим, някъде в дъното на съзнанието му трещеше картечницата и цвилеха подивели коне, а той монотонно си втълпяваше, повтаряйки на глас: „Тук ще ме стъпчат, тук непременно ще ме стъпчат…“
Но не го стъпкаха. Когато се свести, вече беше на площада встрани от стълбището. Притискаше бузата си към грапавия гранит, над него светеше живачна лампа, винтовката липсваше, сякаш го нямаше и тялото му и той висеше в празното пространство с буза, притисната към гранита, а на площада пред него като на сцена се разиграваше някаква фантастична трагедия.
Видя как покрай редицата улични лампи, обкръжаващи площада, и покрай скупчените талиги и каруци с гръм и трясък се носи брониран автомобил, картечната му кула се върти като бясна на всички страни, сеейки плътен огън, и трасиращите куршуми летят из целия площад, а пред бронираната кола, вирнал глава, тича в галоп кон, влачейки скъсаните си тегличи… Изведнъж един фургон, покрит с брезент, се откъсна от гъмжилото от каруци и пресече пътя на бронирания автомобил, конят бясно се втурна настрани, връхлетя върху уличния стълб и се преби, а бронираната кола рязко удари спирачки и се завъртя. В този миг през откритото пространство претича висок мъж, целият в черно, замахна с ръка и падна по очи на асфалта. Под бронирания автомобил избухна пламък, взривната вълна го разтърси и желязното чудовище клюмна назад. Човекът в черно вече тичаше отново. Той заобиколи колата, пъхна нещо в амбразурата на водача и отскочи настрана. Андрей видя, че това е Фриц Гайгер, а амбразурата се озари отвътре, в бронирания автомобил проехтя гръм и от него излетя дълъг огнен език от пламък и дим. Приведен, с леко сгънати крака, разперил дългите си до земята ръце, Фриц обикаляше на една страна като рак около колата и изведнъж бронираната врата се отвори, на асфалта се изтърси рунтав вързоп, обхванат от пламъци, и с пронизителен вой се затъркаля, пръскайки искри…
Сетне Андрей отново изпадна в несвяст, сякаш на площада сцена се спусна завеса, чуваха се само някакви озверели гласове и истерични писъци и тропот на множество крака. От горящата бронирана кола се носеше воня на нажежено желязо и бензин. Фриц Гайгер, заобиколен от тълпа с бели ленти на ръкавите, извисявайки се с цяла глава над всички, раздаваше команди, рязко размахваше дългите си ръце, сочейки на разни страни, а лицето и русолявите му разчорлени коси бяха плувнали в пот. Други хора с бели ленти, струпани около уличните фенери пред входа на кметството, кой знае защо се катереха по тях и спускаха отгоре дълги, разлюлявани от вятъра въжета. Влачеха някого по стълбището, той се дърпаше, махаше с ръце и крака и през цялото време пищеше като жена на висок глас така, че ушите глъхнеха, и изведнъж цялото стълбище се изпълни с народ, замяркаха се черни, брадати лица и задрънча оръжие. Писъкът секна, тъмното тяло изпълзя нагоре по уличния стълб, като трескаво подритваше и се усукваше. От тълпата проехтяха изстрели, потръпващите крака се отпуснаха, изпружиха се и тъмното тяло бавно се залюля във въздуха.
А после Андрей вече дойде на себе си от някакво ужасно друсане. Главата му се мяташе сред твърди, миризливи вързопи, той пътуваше нанякъде, караха го бог знае къде, и познат разярен глас подвикваше: „Ди-и-й! Ди-и-й, твойта кожа!.. Хайде, давай!“ А точно пред тях, на фона на червеното небе гореше кметството. Прозорците бълваха огнени езици и пръскаха искри в мрака и се виждаше как леко се поклащат дългите изпружени тела, увиснали на уличните фенери.
ГЛАВА ВТОРА
Измит и преоблечен, с превръзка на дясното око, Андрей се бе изтегнал в креслото и мрачно гледаше как чичо Юра и Стас Ковалски — също с бинтована глава — лакомо сърбат направо от тенджерата някаква димяща чорба. Обляна в сълзи, Селма седеше до него, въздишаше на пресекулки и все се опитваше да го хване за ръката. Косите й бяха разрошени, гримът от клепачите размазан по бузите, лицето й беше подпухнало и пламтеше цялото на червени петна. Идиотски изглеждаше и лекомисленият й прозрачен пеньоар, прогизнал отпред от сапунена вода.
— … Значи е искал да те пребие от бой — обясняваше Стас, като продължи да сърба. — Нали разбираш, нарочно така старателно те е обработвал, че сума ти време да ти държи влага. Знам го аз тоя номер, мене сините хусари веднъж по същия начин ме обработваха. Само че аз целия курс, нали ти е ясно, го изкарах — вече бяха почнали да ме тъпчат с крака, ама тогава, слава тебе, Света Богородице, стана ясно, че не съм този, който им трябвал…
— Носа ти са счупили, ама чудо голямо… — потвърди и чичо Юра. — То носът не е като оная работа… — и счупен, пак ще си го бива… А реброто… — Той махна с ръката, в която стискаше лъжицата. — Да знаеш аз колко ребра съм си чупил. Най-важното е, че коремът ти не е спукан, разните там дробове, далаци…
Селма въздъхна, хлипайки, и пак се опита да го хване за ръката. Той и погледна и каза:
— Стига си ревала. Я иди се преоблечи и изобщо…
Тя послушно стана и отиде и другата стая. Андрей размърда езика си, напипа още нещо твърдо в устата си и го изплю в дланта си.
— Пломбата ми е избил — каза той.
— Хайде бе? — учуди се чичо Юра.
Андрей му я показа. Чичо Юра я разгледа и поклати глава. Стас също поклати глава и каза:
— Рядък случай. А пък аз, когато се оправях след тая работа — три месеца да знаеш съм лежал, —
