бавно тръгна право към каруцата.
— Насам идва — съобщи чичо Юра. — Ти, такова, Андрей… Ти не се меси в разговора. Аз ще приказвам.
Човекът се приближи до каруцата. Явно беше от така наречените милиционери — в късо тясно палтенце с бяла лента на ръкавите. На рамото му, с дулото надолу, висеше винтовка.
— А, фермери — каза милиционерът. — Здрасти, момчета.
— Здрасти, ако не се майтапиш — отвърна чичо Юра, след като помълча малко.
Милиционерът се смути, някак колебливо завъртя глава, после каза стеснително:
— Хлебец за продан нямате ли?
— Хлебец му се прищяло — рече чичо Юра.
— Е, може месце да имате, картофки…
— Картофки му се прищели — рече чичо Юра.
Милиционерът съвсем се обърка, подсмръкна, въздъхна, погледна към камиона и изведнъж с някакво облекчение изкрещя: „Абе там, ей там се въргаля още един! Очи нямате ли, задници такива! Ей там лежи един изгорял!“, след което хукна по паважа, шляпайки тежко с плоските си стъпала. Личеше как ръкомаха и се разпорежда, а омърлушените хора тихо и неясно му се зъбят, влачат нещо тъмно, после с мъка го разлюляват и го мятат в каросерията на самосвала.
— Картофи му се прищели — мърмореше под носа си чичо Юра. — Месо!..
Камионът тръгна и мина съвсем близо край тях. От него лъхна ужасно на опърлена козина и изгоряло месо. Каросерията беше пълна догоре, зловещи сгърчени силуети проплуваха на фона на слабо осветената стена на къщата и Андрей изведнъж усети, че го полазват ледени тръпки: сред ужасната камара стърчеше възбяла човешка ръка с разперени пръсти. Хванати един за друг и за борда на самосвала, оклюманите хора в каросерията се тълпяха край кабината. Бяха пет-шест души, прилични на вид хора с шапки.
— Погребална команда — рече чичо Юра. — Така е. Сега ще ги изхвърлят на бунището и шапка на тояга… Ехе, а там Стас вече ни маха! Ди-и-й!
В осветената мъгла отпред се мяркаше дългата нескопосана фигура на Стас. Когато каруцата се изравни с него, чичо Юра се наведе, вглеждайки се в Стас, и почти с уплаха попита:
— Какво ти има, братле? Какво става с тебе?
Стас, без да отвръща, подскочи, опитвайки се да се качи в каруцата, но се плъзна по ритлата, ядно изскърца със зъби, после се хвана с две ръце и започна да мърмори нещо със задавен глас.
— Какво му има? — шепнешком попита Селма.
Каруцата бавно трополеше нататък, където все по-силно ревяха мотори и гърмяха изстрели, а Стас крачеше редом, хванал се с две ръце за ритлата, сякаш вече нямаше сили да се метне вътре, докато чичо Юра най-сетне не се наведе да го вдигне на капрата.
— Какво ти е, бе? — гръмогласно попита чичо Юра. — Можем ли да вървим нататък? Абе, човек, говори по-разбрано, какво ломотиш?
— О, Света Богородице — каза Стас с ясен глас. — Ама защо правят това? Кой им е наредил такова нещо?
— Тпр-рру! — проехтя викът на чичо Юра.
— Не, ти давай, карай нататък — рече Стас. — Можем да вървим. Само дето не е за гледане… Пани — обърна се той към Селма, — вие изобщо не бива да гледате, извърнете се, гледайте натам… а най-добре ще е изобщо да не гледате.
Дъхът на Андрей секна, той погледна към Селма. Тя зяпаше като изтървана.
— Давай, Юра, давай… — мърмореше Стас. — Абе подкарай я по-бързо тая мърша, какво се мъкнеш едва-едва! Давай по-бързо! — изрева той. — В галоп! В галоп!
Конят препусна в галоп, сградите отляво свършиха, мъглата изведнъж се отдръпна, разсея се и пред тях се ширна Булевардът на павианите — шумотевицата явно идваше оттук. Редица камиони с работещи на празен ход двигатели беше заприщила в полукръг булеварда. В камионите и около тях стояха хора с бели ленти, а по булеварда, сред горящите дървета и храсти, бягаха с рев и писъци хора в раирани пижами и съвсем обезумели павиани. Всички те се препъваха, падаха, катереха се по дърветата, падаха на земята заедно с клоните, опитваха се да се скрият в храстите, а хората с бели ленти непрестанно стреляха с винтовки и картечници. Булевардът беше осеян с множество неподвижни тела, някои димяха и тлееха. Със съскане от един камион се изля дълга огнена струя, обвита с облаци черен дим, и още едно дърво, отрупано с черни гроздове от павиани, лумна като огромен факел. Някой изпищя с нетърпимо висок фалцет, надвиквайки целия този шум: „Аз съм здрав! Това е грешка! Аз съм нормален! Това е грешка!..“
Всичко това, като се тресеше и подскачаше, отекваше болезнено в ребрата, като ги облъхна със зной и задуши със смрад, като ги оглуши и блъсна в очите, премина край тях и след минута остана назад, блещукащата мъгла отново се сгъсти, но чичо Юра още дълго караше коня да препуска, яростно му подвикваше и плющеше с поводите. „Дявол знае какво става — обезсилен, тъпо повтаряше Андрей, облегнат на Селма. — Дявол знае какво става! Тия са пощурели, загубили са си ума при вида на кръвта… Безумци са завладели града, безумни кръволоци се разпореждат тук, това вече е краят на всичко, та те няма да спрат, та те после ще се захванат и с нас…“
Каруцата внезапно спря.
— Така няма да стане — рече чичо Юра, като се извърна с цялото си тяло. — Друго трябва за тая работа… — Той затършува из чувалите в каруцата, измъкна една голяма стъкленица, захапа тапата със зъби, изплю я и започна да пие на големи глътки направо от бутилката. После я подаде на Стас, изтри устата си и рече: — Трепете значи… Експериментът… Добре. — Извади от горния си джоб сгънат вестник, грижливо откъсна ъгъла и бръкна за тютюн. — Здравата пипате. Ох, че здравата! От яко по-яко!..
Стас предаде бутилката на Андрей, но той поклати глава. Селма я взе, отпи две глътки и я върна на Стас. Всички мълчаха. Цигарата на чичо Юра димеше и препукваше, гърлото му клокочеше като на огромен пес, после той неочаквано се обърна и оправи поводите.
Когато преминаха последната пресечка преди завоя на Клозетната улица, мъглата пред тях внезапно се озари от светлината и се дочу някаква глъч. На кръстовището, направо сред улицата, осветена от прожектори, пъплеше, бучеше и се люшкаше огромна тълпа. Такова гъмжило от народ беше, че изобщо не можеха да преминат.
— Митинг някакъв има — каза чичо Юра, извръщайки се към тях.
— Туй вече си е в реда на нещата — омърлушено се съгласи Стас. — Щом се заловиха да разстрелват, веднага почват и митингите… Никак ли не можем да заобиколим?
— Чакай малко, братле, а защо трябва да заобикаляме? — рече чичо Юра. — По-добре да чуем какво говорят хората, може пък да кажат нещо за слънцето… Я, гледай колко от нашите са тука. Пълно е.
Многогласният шум затихна и над тълпата се разнесе, усилван от микрофони, напрегнат гневен глас:
— … И още веднъж повтарям! Безпощадно! Ние ще изчистим Града!.. От мръсотията!.. От нечистата сила!.. От всички всевъзможни търтеи и паразити!.. Крадците — на бесилката!..
— А-а-а! — изрева тълпата.
— Който взема подкупи — на бесилката!
— А-а-а!
— Който тръгне срещу народа, го чака бесилката!
— А-а-а!
Андрей вече можеше да разгледа оратора. В центъра на тълпата се издигаше осеяният с нитове страничен капак на някаква военна машина, а над капака, вкопчил се с две ръце за него, озарен от синята светлина на прожектор, поклащаше назад-напред дългото си, пристегнато в черно, туловище и широко раззинваше изпръхналата си от викане уста бившият офицер от вермахта, а сега ръководител на партията „Радикално възраждане“ Фридрих Гайгер.
— И това ще бъде само началото! Ние ще въведем в града наш, истински народен, истински човешки ред! Пет пари не даваме за разните му там Експерименти! Ние не сме морски свинчета! Не сме питомни зайци! Ние сме хора! Нашето оръжие са разумът и съвестта! Няма да позволим на никого! Да се разпорежда с нашата съдба! Сами ще се разпореждаме със съдбата си! Съдбата на народа трябва да е в ръцете на
