страх бе, човек, сърцето ми е свито от страх!..
Андрей усети, че го побиват тръпки от това трескаво дърдорене. Спря се на пет-шест крачки от редицата (струваше му се, че целият площад е притихнал и всички гледат него — и полицаите, и фермерите) и като се стараеше да говори авторитетно, каза:
— Виж какво, чичо Юра. Аз сега ще отида да уредя един въпрос във връзка с моя вестник, а ти ме почакай тук. После ще идем у дома и ще си поговорим за всичко, както трябва.
Чичо Юра с все сила заклати брадата си.
— Не, аз съм с теб. И аз трябва да уредя един въпрос…
— Ама тебе няма да те пуснат! И мен заради теб няма да ме пуснат!
— Давай, давай… — повтаряше чичо Юра. — Как така няма да ни пуснат? Защо? Ние — кротко, благородно…
Те вече бяха пред самата редица, един едър капитан от полицията в контешка униформа, с разкопчан кобур отляво на колана пристъпи насреща им и студено ги попита:
— Вие накъде, господа?
— Аз съм главният редактор на „Градски вестник“ — каза Андрей, като леко побутваше настрани чичо Юра да не го прегръща. — Трябва да се срещна с господин политическия консултант.
— Моля документите — протегна се към Андрей обвита във велур длан.
Андрей извади служебната си карта, подаде я на капитана и погледна под око чичо Юра. За негова изненада сега чичо Юра стоеше спокойно, подсмърчаше и току оправяше ремъка на картечницата, макар че от това нямаше никаква нужда. Очите му, сякаш не съвсем пияни, бавно шареха по редицата.
— Можете да минете… — вежливо каза капитанът и му върна служебната карта. — Макар че съм длъжен да ви предупредя… — Той не завърши мисълта си и се обърна към чичо Юра: — А вие?
— Той е с мен — припряно рече Андрей. — Нещо като представител е… ъ-ъ… на част от фермерите.
— Документите!
— Че какви документи може да има един селянин? — учуди се чичо Юра.
— Без документи не мога да ви пусна.
— Че защо да не може без документи? — огорчи се чичо Юра. — Значи без някаква си келява хартийка вече не съм човек, така ли?
Някой горещо задиша във врата на Андрей. Стас Ковалски, който се олюляваше, но все още войнствено подрипваше, сега ги подкрепяше откъм тила. Към осветеното пространство запристъпваха мудно, сякаш подкарани насила, още няколко души.
— Господа, господа, не се трупайте! — започна да се нервира капитанът. — Ама минете де, господине! — сърдито подвикна той на Андрей. — Господа, назад! Всякакво струпване на едно място е забранено!..
— Значи, ако си нямам някакво надраскано листче — тюхкаше се отчаян чичо Юра, — тогаз значи ни оттука, ни оттам, отникъде не мога да мина…
— Фрасни го по мутрата! — с изненадващо ясен глас предложи Стас отзад.
Капитанът сграбчи Андрей за ръкава на шлифера и рязко го дръпна към себе си, така че Андрей тутакси се озова зад гърба на полицаите. Редицата мигновено се затвори, прикривайки го от фермерите, струпали се пред капитана, и той, без да изчака по-нататъшното развитие на събитията, бързо закрачи към мрачния, дрезгаво осветен портал. Зад гърба му ехтеше:
— Хляб им давай, месо им давай, а когато трябва да минеш някъде…
— Мо-оля не се струпвайте! Имам заповед да арестувам…
— Защо не пускаш представителя, а?
— Слънцето! Слънцето, мръсници, кога ще го запалите пак?
— Господа, господа! Аз нямам нищо общо с тая работа!
По стъпалата от бял мрамор, потропвайки с железцата на токовете си, срещу Андрей се изсипа ново попълнение полицаи. Бяха въоръжени с винтовки със затъкнати щикове. Сподавен глас командуваше: „Приготви газовите гранати!“ Андрей стигна до горния край на стълбището и се огледа. Сега осветеното пространство беше осеяно с хора. Фермерите — кой по-бавно, кой бегом — се придвижваха към струпалото се ръкомахащо и викащо множество.
Андрей с усилие дръпна вратата — беше тежка, висока, обкована с мед — и влезе във вестибюла. Тук също цареше полумрак и го лъхна остър, характерен мирис на казарма. В разкошните кресла, по диваните и натъркаляни направо на пода спяха полицаи, завити с шинели. По слабоосветените балкони, проточили се под тавана около трите страни на вестибюла, се мяркаха някакви фигури. Андрей не разбра дали бяха въоръжени.
Той изтича по дългия мек килим на втория етаж, където се намираше отдел „Печат“, и тръгна по широкия коридор. Изведнъж го обзе съмнение. Необичайно тихо беше днес в това огромно здание. Обикновено тук цареше голяма блъсканица, тракаха пишещи машини, рязко звъняха телефони, звучаха разговори на висок тон и ехтяха началнически викове, а сега нямаше и помен от такова нещо. Някои врати бяха широко отворени, а вътре кабинетите тънеха в мрак, пък и в самия коридор гореше само всяка четвърта лампа.
— Моля да ме извините — троснато каза Андрей. — Къде мога да намеря господин политическия консултант или неговия заместник?
Няколко глави с бомбета бавно се извърнаха към него.
— А за какво ви е? — попита по-дребният.
Изведнъж на Андрей му се стори, че лицето на този човек му е познато отнякъде, пък и гласът му — също. И кой знае защо му стана неприятно и се учуди, че този човек е тук. Тоя тип нямаше никаква работа в кметството… Андрей се навъси и като се стараеше да говори колкото може по-рязко и твърдо, обясни кой е и за какво е дошъл.
— Ама влезте — рече познатият отнякъде човек. — Защо стоите там, на вратата?
Андрей влезе и се огледа, но нищо не видя: през цялото време пред очите му беше това гладко избръснато лице на скопец. Къде ли съм го виждал? Някаква неприятна личност… и опасна… Напразно влязох тук, само си губя времето.
Дребният човек с бомбето също напрегнато се взираше в него. Беше тихо. Високите прозорци бяха закрити с тежки завеси и шумът отвън едва достигаше дотук. Дребният човек с бомбето внезапно скочи леко и плътно се приближи до Андрей. Сивите му очички, почти без ресници, примигваха, а от най-горното копче на палтото му подскочи чак до брадичката и отново слезе надолу грамадната му адамова ябълка.
— Главен редактор ли сте?… — рече дребосъкът и Андрей най-после го позна и прималял, с подкосени крака от терзаещия го спомен, усети, че и него са го познали.
Голобрадото лице настръхна и показвайки редките си развалени зъби, дребосъкът приклекна, а Андрей усети ужасна болка в корема, сякаш вътрешностите му се разкъсаха, и през гадната пелена, спуснала се пред помътнелите му очи, внезапно съзря отблизо излъскания под… Трябва да бягам, да бягам… Цял фойерверк избухна в мозъка му и над него се олюля, завъртя се бавно високият тъмен, напукан таван… от обгърналия го задушаващ мрак изскачаха и се забиваха в ребрата му нажежени до бяло копия… ще ме убие… ще ме убие!.. Главата му изведнъж набъбна и се навря в някаква тясна воняща пролука, като одра ушите му, а гръмовен глас невъзмутимо произнесе: „По-спокойно, Керкенез, по-спокойно, недей всичко наведнъж…“ Андрей изкрещя с все сила, топла гъста каша изпълни устата му, той се задави и повърна.
В стаята нямаше никой. Грамадната плътна завеса беше дръпната, прозорецът зееше широко отворен, от него лъхаше влажен студен въздух и някъде отдалеч се чуваха крясъци. Андрей с мъка се надигна на четири крака и запълзя покрай стената. Към вратата. По-далеч оттук…
В коридора отново повърна. Полежа малко в блажена изнемога, после се опита да се изправи на крака. „Лошо ми е — помисли си той. — Ох, колко ми е лошо.“ Седна и опипа лицето си. Беше влажно и лепкаво и тогава откри, че вижда само с едното око. Ребрата го боляха и едва дишаше. Боляха го и челюстите и ужасна, непоносима болка го пронизваше под корема. „Мамината ти гадна, Керкенез. Осакати ме!“ — Андрей заплака. Той седеше на пода в празния коридор, опрял гръб в позлатените орнаменти, и плачеше. Не можеше да се овладее. Плачейки, с усилие запретна шлифера си и пъхна ръка под колана на панталона си. Болеше го ужасно, но не там, а по-горе. Целият корем, където и да пипнеше, го болеше. И
