кмета се счепка… А добре би било сега човек да отиде в кметството, да сграбчи господин кмета за побелялата благородна грива и да му фрасне мутрата в бюрото: „Къде е хлябът бе, говедо? Защо не грее слънцето?“, и да го рита, да го рита, да го рита в задника…
Вратата зейна широко, блъсна се в стената и влезе Кенши — дребен, устремен, от пръв поглед личеше, че е побеснял от яд — очите му присвити, малките му зъби оголени, а черната му като катран буйна коса настръхнала. Андрей мислено изпъшка. Сега пак ще ме помъкне да воювам с някого, тъжно си помисли той.
Кенши се приближи и запокити на бюрото пред Андрей купчина шпалти, надраскани от горе до долу с червен молив.
— Това няма да го отпечатам! — заяви той. — Това е саботаж!
— Е, какво има пак? — омърлушено попита Андрей. — Да не си се скарал с цензора? — Той взе шпалтите и се вторачи в тях, без да разбира нещо, пък и нищо не виждаше освен червени черти и заврънкулки.
— Рубриката „Писма на читатели“ — с едно писмо! — гневно каза Кенши. — Уводната статия не можем да пуснем — прекалено остра била. Редакционният коментар за изявлението на кмета също пада — твърде предизвикателен бил. Интервюто с фермерите и него го спря — пръст в раната сме слагали, не му било сега времето… Аз така не мога да работя, Андрей, ти решавай. Трябва нещо да направиш. Тия мръсници унищожават вестника!
— Чакай малко… — намръщи се Андрей. — Чакай да видя какво става…
Сякаш огромен ръждив свредел изведнъж се заби в тила му, в самата основа на черепа. Тон затвори очи и тихо изпъшка.
— С пъшкане тая работа няма да се оправи! — каза Кенши, като се тръшна в креслото за посетители и нервно запали цигара. — Тя пъшкаш, аз пъшкам, пък трябва да пъшкат ония мръсници, а не ние двамата с теб…
Вратата отново се отвори. Цензорът — дебел, потен, целият на червени петна — нахълта, едва дишайки, омаломощен в кабинета и още от прага се развика:
— Отказвам да работя при такива условия! Господин редакторе, аз не съм хлапак! Аз съм държавен служител! Да не би да седя тук за собствено удоволствие! Нямам намерение да слушам цинични ругатни от вашите подчинени! И да ме наричат с разни обидни думи!..
— Вас трябва да ви смачкат, а не да ви наричат с обидни думи! — просъска от своето кресло Кенши, святкайки с очи като змей. — Вие сте саботьор, а не служител!
Цензорът се вцепени и започна да мести от него към Андрей и обратно плувналите си в тлъстини очички. После изведнъж каза съвсем спокойно, дори тържествено:
— Господин главен редактор! Аз обявявам формален протест!
В този момент Андрей най-сетне с цената на чудовищно усилие превъзмогна себе си, удари с длан по бюрото и каза:
— Ще помоля всички да млъкнат. Ако обичате, седнете, господин Паприкаки.
Господин Паприкаки се намести срещу Кенши и вече без да гледа към никого, измъкна от джоба си голяма носна кърпа на квадрати и избърса потния си врат, бузите, тила и адамовата ябълка.
— Значи така… — започна Андрей, като прехвърляше шпалтите. — Ние подбрахме за нашата рубрика десет читателски писма…
— Подборът ви е тенденциозен! — незабавно възрази господни Паприкаки.
Кенши настръхна:
— Само през вчерашния ден получихме деветстотин писма във връзка с хляба! — изрева той. — И всички пишат така, че и по-рязко!..
— Един момент! — Андрей повиши глас и отново удари с длан по бюрото. — Ще ме оставите ли да говоря! Ако не ви харесва, излезте и двамата в коридора и там се препирайте… Та значи, господин Паприкаки, ние сме подбрали материала за нашата рубрика въз основа на грижлив анализ на писмата, получени в редакцията. Господин Убуката е напълно прав: някои читатели са ни писали далеч по-рязко и невъздържано. Но ние подбрахме именно най-спокойните и въздържани писма. Това са писма на хора, които не са просто гладни или изплашени, а разбират сложността на положението. Освен това в рубриката дори сме включили едно писмо, което направо поддържа правителството, макар то да е едно-единствено сред седемте хиляди, които…
— Нямам нищо против това писмо — прекъсна го цензорът.
— Има си хас — каза Кенши. — Та вие самият сте го писали.
— Това е лъжа! — изпищя цензорът така, че ръждивият свредел отново се заби в тила на Андрей.
— Е, ако не сте вие, сигурно е някой друг от вашата шайка — рече Кенши.
— Не, вие сте шантажист! — изкрещя цензорът, като отново стана на червени петна. Възгласът му прозвуча странно и за известно време се възцари мълчание.
Андрей подреди шпалтите.
— Досега се бяхме сработили добре с вас, господин Паприкаки — каза той умиротворително. — Сигурен съм, че и в този случай би трябвало да намерим някакъв компромис…
Цензорът размърда бузите си.
— Господин Воронин — започна той с вълнуващо искрен глас. — Нима аз съм виновен? Господин Убуката е невъздържан човек, той гледа само да си излее яда, а върху кого — му е все едно. Но поне вие разбирате, че действувам в строго съответствие с получените инструкции. В града назрява бунт. Фермерите всеки момент могат да започнат да колят и бесят. На полицията не може да се разчита. А вие какво, кръв ли искате? Пожари? Аз имам деца и не желая да се случи такова нещо. Пък и вие не искате това! В такива дни пресата трябва да допринася за смекчаване на ситуацията, а не за изострянето й. Такива са указанията и аз трябва да призная, че съм напълно съгласен с тях. А дори и да не бях съгласен, все едно съм длъжен да ги спазвам, това е мое задължение… Ето вчера арестуваха цензора на „Експрес“ затова, че е гледал през пръсти и е станал съучастник на подривните елементи…
— Прекрасно ви разбирам, господин Паприкаки — колкото се може по-сърдечно каза Андрей. — Но нали виждате в края на краищата, че писмата, подбрани за рубриката, са съвсем умерени. Разберете, тъкмо защото времената са тежки, ние не можем постоянно да се съгласяваме с правителството. Именно защото ни заплашва акция на декласираните елементи и фермерите, трябва да направим всичко, каквото можем, та правителството да се вразуми. Ние изпълняваме дълга си, господин Паприкаки!
— Няма да подпиша подбраните от вас писма — тихо каза Паприкаки.
Кенши изпсува шепнешком.
— Ще бъдем принудени да пуснем вестника без вашето съгласие — отсече Андрей.
— Много добре — каза Паприкаки тъжно. — Много мило. Просто очарователно. На вестника ще бъде наложена глоба, а мен ще ме арестуват. И ще спрат целия тираж. И вас ще ви арестуват.
Андрей взе листа „Под знамето на радикалното възраждане“ и го размаха под носа на цензора.
— А защо не арестуват Фриц Гайгер? — попита той. — Колко цензори на това вестниче са арестувани?
— Не знам — рече Паприкаки с кротко отчаяние в гласа. — Какво ме интересува това? И Гайгер все някога ще го арестуват, ще си навлече белята…
— Кенши, колко имаме в касата? Ще стигнат ли за глобата? — попита Андрей.
— Между сътрудниците в редакцията ще съберем още малко пари — делово каза Кенши и стана. — Нареждам на метранпажа да качва вестника на машината и да започват да печатат. Все някак ще се оправим…
Той тръгна към вратата, а цензорът тъжно гледаше след него, като въздишаше и подсмърчаше.
— Безсърдечни хора… — мърмореше той. — И безмозъчни. И устата им мирише на мляко…
Кенши се сиря на прага.
— Андрей, на твое място все пак бих отишъл в кметството, за да задействувам всички възможни подводници.
— Какви подводници имам там… — мрачно възрази Андрей.
Кенши веднага се върна на бюрото.
