бяхте арестували цензора и да си издавате вестника както си щете.
Андрей реши засега да се държи дръзко.
— Втасахме я, вие да ме учите — каза той. — Цензора и без вашите съвети го арестувахме. И изобщо пуснете ме да мина.
— Представител на пресата… — промърмори онзи, който сумтеше в дясното му ухо.
— Че какво? Нека да върви — милостиво разреши хлапакът отляво.
— Нека — каза здравенякът. — Нека върви. Само после да не ни се сърди на нас… Оръжие имате ли?
— Не — каза Андрей.
— То си е за ваша сметка — рече здравенякът, отмествайки се встрани. — Минете…
Андрей мина. Зад гърба му здравенякът каза с писклив глас: „Жасминът е цвете хубавелче!..“9 и милиционерите се засмяха. Андрей знаеше това стихче и изпита желание гневно да се обърне, но само ускори крачките си.
На Главната улица беше пълно с народ. Повечето стояха покрай стените на сградите или се бяха скупчили във входовете и всички носеха бели превръзки. Някои стърчаха насред улицата — приближаваха се към прииждащите фермери, казваха им нещо и фермерите продължаваха нататък. Магазините все още бяха затворени, но тук пред тях нямаше опашки. Край хлебарницата възрастен милиционер с чепата тояга втълпяваше на някакво самотно бабе: „Абсолютно сигурно е, мадам. Днес магазините няма да работят. Аз самият съм собственик на бакалница, мадам, знам с положителност…“ Бабето пискливо обясняваше, че ще умре тук, ей на тия стъпала, но няма да си изтърве реда на опашката…
Като старателно потискаше нарастващата в душата си тревога и чувството за някаква ирационалност на заобикалящия го свят — всичко беше като на кино, — Андрей се добра до площада. Главната улица, която излизаше от площада, беше задръстена с талиги, каруци, двуколки и различни конски и биволски коли. Наоколо вонеше на конска пот и прясна оборска тор, жребци и кобили от всевъзможни породи клатеха глави, синовете на блатата шумно си подвикваха и блещукаха цигари. Носеше се дим — някъде наблизо бяха запалили огън. Изпод един свод излезе, закопчавайки се в движение, мустакат дебеланко с тексаска шапка. Той едва не връхлетя върху Андрей, добродушно спомена дявола и се запровира между талигите и каруците, като гръмогласно викаше някой си Сидор: „Давай насам, Сидор! Давай в двора, там може! Само гледай в краката си, да не цопнеш!..“
Андрей прехапа устни и продължи нататък. В самото начало на площада каруците вече стояха на тротоара. Много от тях бяха разпрегнати, наоколо подскачаха спънати коне и оклюмали душеха асфалта. В каруците спяха, пушеха и ядяха, дочуваше се апетитно бълбукане и мляскане. Андрей се изкачи на някакво входно стълбище да огледа отгоре този стан. До кметството оставаха около петстотин метра, но трябваше да преодолее същински лабиринт. Пращяха и димяха огньове, пушекът — сивосинкав от живачните лампи — се носеше над фургоните и талигите и се всмукваше като в гигантски комин от Главната улица. Някаква гадина с жужене кацна на бузата му и се впи в нея като карфица. Андрей с отвращение цапна нещо едро и мъхнато, което сочно изхрущя под дланта му. Домъкнаха ги от блатата, сърдито си помисли той. От полуотворения официален вход силно лъхаше на амоняк. Андрей скочи на тротоара и решително се мушна в лабиринта от коне и каруци, но още при първите крачки се подхлъзна на нещо меко и ронливо.
Тромавата закръглена сграда на кметството се извисяваше над площада като пететажен бастион. Светеха само няколко прозореца, а край тях жълтеникаво мъждукаха изнесените отвън шахти на асансьорите. Фермерският стан беше обкръжил зданието, така че между каруците и кметството пустееше тясно пространство, осветено от ярките лампи, окачени на изящни чугунени стълбове. Под лампите се тълпяха фермери, почти всички с оръжие, а срещу тях, пред входа на кметството, се бе изправила редица от полицаи — ако се съдеше по отличителните им знаци, повечето бяха сержанти и офицери.
Андрей вече се провираше през въоръжената тълпа, когато някой го повика. Той спря и се огледа.
— Абе тука съм, ето ме! — изрева познат глас и Андрей най-после видя чичо Юра.
Поклащайки се, чичо Юра се приближаваше към него с протегната ръка — все в същата гимнастьорка и с килната пилотка, а на широк ремък през рамото му висеше старата познайница — картечницата.
— Здрасти, Андрюша, градско чедо такова! — гръмогласно възкликна той и твърдата му длан с трясък се стовари върху дланта на Андрей. — А аз тука все те търся, я каква врява се е вдигнала, не може, викам си, нашият Андрей да го няма! Той е навито момче, си казвам, непременно ще се върти тука някъде…
Чичо Юра беше доста на градус. Той смъкна картечницата от рамото си, напъха дулото под мишницата си, подпря се на нея като на патерица и продължи все така разпалено:
— Зяпам аз насам-натам — няма го Андрюша. Брех, мамицата му, викам си, що за безобразие? Твоят Фриц, русолявият — той е тука. Вре се между селяните, речи им държи… А тебе те няма никакъв!
— Спри малко, чичо Юра. Ти пък защо си довтасал? — попита Андрей.
— Правата да си търся! — самодоволно се ухили чичо Юра и брадата му се разпери като метла. — Изключително с тая цел съм пристигнал, ама като гледам, нищо няма да излезе от наш’та работа. — Той плю и разтърка слюнката с огромния си ботуш. — Въшлив народ. И те не знаят за к’во са дошли. Дали да молят са дошли, дали да искат са дошли, а може нито за туй, нито за онуй, ами просто им е домъчняло за градския живот — ще поседим тука, ще осерем града ви и хайде обратно по къщята. Лайнян народ. Ей на… — Той се обърна и повика някого с ръка. — Да вземем за пример моя приятел Стас Ковалски… Стас, т- твой-та… Ела тука!
Приближи се мършав, прегърбен селянин с печално провиснали мустаци и рядка дълга коса. От него направо вонеше на първак. Само инстинктът му го държеше на крака, но той непрекъснато виреше войнствено глава, грабваше чудатия си къс автомат, окачен на врата му, и като надигаше с непосилна мъка клепачите си, застрашително се оглеждаше наоколо.
— Ей на Стас… — продължи чичо Юра. — Нали си воювал, Стас, воювал ли си, кажи де! Не, ти кажи воювал ли си? — настояваше чичо Юра, пламенно прегърнал Стас през раменете, като се кандилкаше заедно с него.
— Аха! Уха!.. — отзоваваше се Стас, като с целия си вид се стараеше да покаже, че е воювал, и то още как е воювал, думи няма да опише как е воювал.
— Сега той е пиян — обясни чичо Юра. — Душата му страда, когато няма слънце. Та… за какво говорех? Да! Питай го де, него, глупака, за какво се върти тука? Оръжие има. Храбри момчета — колкото щеш. Какво друго му трябва?
— Чакай — прекъсна го Андрей. — Вие какво искате?
— Нали това ти разправям! — искрено развълнуван рече чичо Юра, като пусна Стас, и онзи тутакси се отдалечи, описвайки голяма дъга. — Какво ти наливам в главата досега! Веднъж да ги натиснем тия гадове и — край! Та те нямат картечници. С ботушите си ще ги стъпчем, с шапките си ще ги затрупаме… Той изведнъж млъкна и отново вдигна картечницата на гърба. — Да вървим.
— Къде?
— Да пийнем. Трябва да допием, каквото е останало, мамицата му, и да се махаме оттук по къщята си. Тъй де, за какво да си губим времето? Картофите ми там вече гният… Да вървим.
— Не, чичо Юра — каза Андрей с извиняващ се глас. — Сега не мога. Трябва да отида в кметството.
— В кметството ли? Да вървим! Стас! Стас, мамка ти…
— Чакай малко, чичо Юра! Та ти… такова… тебе няма да те пуснат.
— М-мене? — изрева чичо Юра и очите му засвяткаха. — Я тръгвай! Ще видим кой няма да ме пусне. Стас!..
Той прегърна Андрей през рамото и го повлече през пустото, ярко осветено пространство право срещу полицейската верига.
— Разбери, — горещо дишаше той право в ухото на дърпащия се Андрей. — Страх ме е, разбра ли? На никого не съм казал, ама на тебе ще кажа. Ужас ме хваща, като си помисля! Ами ако то сега изобщо повече не се запали, а? Домъкнаха ни тука и ни захвърлиха… Не, нека да обяснят, нека да кажат истината кучите му синове, щото така не може да се живее. Да спя вече не мога, разбра ли? Такова нещо и на фронта не ми се е случвало… Ти мислиш, че съм пиян, нали? Много здраве имаш, че съм пиян — това е
