— Иди при заместника на политическия консултант. В края на краищата той също е русин. Нали си пил водка с него.
— Аз и по мутрата съм го бил — навъсено каза Андрей.
— Нищо, той не е обидчив — рече Кенши. — Пък и знам със сигурност, че взема подкупи.
— Че кой в кметството не взема? — въздъхна Андрей. — Ама не е там работата! Добре, ще отида. Може да науча нещо ново… А с Паприкаки какво ще правим? Той ей сега ще хукне да се обади по телефона… Ще хукнете, нали?
— Ще хукна — съгласи се Паприкаки без ентусиазъм.
— А пък аз ей сега ще го вържа и ще го натикам зад шкафа! — каза Кенши с удоволствие и всичките му зъби блеснаха в усмивка.
— Ама защо… — учуди се Андрей. — Как така изведнъж: ще го вържа, ще го натикам… Заключи го в архива, там няма телефон.
— Това ще бъде насилие — отбеляза Паприкаки с достойнство.
— А ако ви арестуват, това няма ли да е насилие?
— Ама аз не възразявам! — каза Паприкаки. — Просто така… отбелязвам факта…
— Върви, върви Андрей — нетърпеливо го подкани Кенши. — Аз ще уредя всичко тук и без теб, не се бой.
Андрей с пъшкане се надигна, потътри се към закачалката, влачейки крака, и си взе шлифера. Баретата беше изчезнала някъде. Потърси я на пода, сред купчината галоши, забравени от посетителите в добрите стари времена, не я намери, изпсува и излезе в приемната. Хилавата и анемична секретарка втренчи в него изплашените си сиви очи. Мърлява уличница. Как й беше името?
— Отивам в кметството — мрачно рече той.
Работата в редакцията си вървеше както обикновено. Един крещеше по телефона, друг пишеше, приседнал в края на бюрото, трети разглеждаше мокрите снимки, някои пиеха кафе, хлапаците куриери хвърчаха насам-натам с папки или листове в ръка, беше задимено, пълно с боклук, завеждащият литературния отдел — невиждано магаре със златно пенсне, бивш чертожник от някаква квазидържава от рода на Андора — тържествено и надуто обясняваше на един оклюмал автор: „Тука някъде сте прекалили, някъде ви е изневерило чувството за мярка, материалът е излязъл по-силен от вас и по-лабилен…“. „Да го рита, да го рита, да го рита“, мислеше си Андрей, крачейки по коридора. Изведнъж си спомни колко присърце взе всичко това, колко ново и увлекателно му се струваше. Съвсем доскоро! Как всичко изглеждаше толкова перспективно, нужно и важно… „Шефе, един момент, ако обичаш!“ — викна след него Дани Ли, завеждащият отдел „Писма на читатели“, и хукна подире му, но Андрей, без да се обръща, само махна с ръка. „Да го рита, да го рита…“
Щом излезе от входа, той се спря и вдигна яката на шлифера си. По улиците продължаваха да трополят каруци — и всички се стичаха към центъра на града, към кметството. Андрей мушна ръцете си по- дълбоко в джобовете и прегърбен, тръгна в същата посока. След една-две минути забеляза, че върви редом с грамадна каруца с колела колкото човешки бой. В нея бяха впрегнати два огромни коня, явно уморени от дългия път. Товарът в колата не се виждаше зад високите дървени ритли, затова пък добре се виждаше кочияшът отпред — дори не толкова той, колкото исполинското му брезентово наметало с триъгълна качулка. От самия кочияш се виждаше само щръкналата му брада и сред скрибуцането на колелата и тропота на копитата се чуваше как подканя конете или пък със селско простодушие изпуска излишните си газове.
И този пристига в Града, мислеше си Андрей. Защо? Какво търсят тука? Хляб при нас няма да намерят, пък и не им трябва, имат си те хляб. И изобщо всичко си имат, не са като нас, гражданите. Дори оръжие имат. Нима наистина смятат да колят и бесят, да повторят касапницата на Махно? Може би. Само че каква ще е ползата им? По къщите ли ще шарят?… Нищо не е ясно.
Спомни си интервюто с фермерите и разочарованието на Кенши от това интервю, макар че самият той го взимаше — беше разпитал петдесетина селяни на площада пред кметството. „Ами тръгна народът и ние с него“; „Омръзна ми, нали разбираш, да седя в блатата, хайде, викам си, и аз да отида…“; „И не питайте, скъпи господине, защо толкоз напира народът и къде се е помъкнал? И ние се чудим…“; „Е, гледам аз — всички тръгват към Града. И аз — към Града. Че аз да не съм по-глупав!“; „… Автоматът ли? Че закъде сме без автомати? Там, при нас, без автомат човек една крачка не може да направи…“; „… Излизам аз сутринта да доя кравите, гледам — тръгнали. Сьомка Костилин тръгнал, Жак Французина тръгнал, онзи, как беше… ех, мамка му, все го забравям, зад Въшливата могила живее… и той тръгнал! Питам ги аз, момчета, казвам, накъде? Ами, викат, слънцето седми ден вече го няма, та трябва да прескочим до Града…“; „А вие началството питайте. То, началството, всичко знае…“; „Нали разправяха, че ще дават автоматични трактори! Та да си седиш в къщи и да се чешеш по врата, пък той щял вместо тебе да работи… Трета година обещават…“
Уклончиви, смътни, неясни приказки. И зловещи. Или просто хитруват, или някакъв инстинкт ги събира накуп, а може би си имат някоя тайна, добре замаскирана организация… Тогава какво излиза? Жакерия? Антоновщина?… Донякъде човек може да ги разбере: слънце няма дванадесети ден, реколтата загива, какво ще става после — не е ясно. И ето че са наизскочили от топлите си хралупи…
Андрей отмина малка кротка опашка пред месарницата, после друга — пред хлебарницата. Повечето от чакащите бяха жени и много от тях, кой знае защо, с бели превръзки на ръкавите си. Естествено Андрей тутакси си спомни за Вартоломеевата нощ и веднага си помисли, че всъщност сега не е нощ, а ден — един часът през деня е, а магазините още не са отворени. На ъгъла, под неоновата фирма на нощния бар „Квисисана“, се бяха скупчили трима полицаи. Видът им беше някак странен — дали пък не се чувствуваха малко неуверено? Андрей забави крачките си, надавайки ухо.
— И какво сега, ще ни заповядате да се бием ли? Та те са поне два пъти повече от нас…
— Я да вървим и така да доложим: няма да отидем там и толкоз.
— А той ще каже: „Че как така няма да отидете? Нали сте полиция.“
— Абе полиция сме, ама какво от това? Ние сме полиция, ама те са милиция…
Тая милиция пък откъде се пръкна, помисли си Андрей, отминавайки. За пръв път чувам за някаква милиция… Той мина покрай още една опашка и свърна към Главната улица. Отпред вече ярко проблясваха живачните улични лампи на Централния площад. Цялото обширно пространство беше изпълнено с нещо сиво, леко поклащащо се, забулено в пара или дим. В този момент го спряха.
Едър младеж, всъщност още юноша, прекалено избуял за годините си, нахлупил плоско кепе с козирка чак до очите, му препречи пътя и тихо попита:
— Вие накъде, уважаеми господине?
Държеше ръцете си на кръста, а на двата си ръкава имаше бели превръзки. До стената зад него стояха още няколко души, най-различни на вид, но всички те също бяха с бели превръзки на ръкавите си.
С крайчеца на окото си Андрей забеляза, че чичото с брезентовото наметало безпрепятствено продължи нататък с грамадната си конска кола.
— Отивам в кметството — Андрей беше принуден да спре. — А какво има?
— В кметството ли? — високо повтори хлапакът и погледна през рамо към своите. Още двама се отделиха от стената и се приближиха до Андрей.
— А мога ли да ви запитам каква работа имате в кметството? — осведоми се по-якият с омасления комбинезон и кепето с буквите „джи“ и „ем“. Беше небръснат, с енергично мускулесто лице и зли, щъкащи очи.
— Вие какви сте? — попита Андрей, опипвайки в джоба си медното чукало за хаван, което вече четвърти ден мъкнеше със себе си в това смутно време.
— Доброволна милиция — отвърна здравенякът. — Каква работа имате в кметството? Кой сте вие?
— Аз съм главният редактор на „Градски вестник“ — сърдито рече Андрей, стискайки чукалото. Никак не му хареса, че докато си приказваха, хлапакът мина от лявата му страна, а третият доброволен милиционер — също младеж и както си личеше, доста силен — вече сумтеше в ухото му отдясно. — Отивам в кметството да протестирам срещу действията на цензурата.
— А — каза неопределено здравенякът. — Ясно. Само че защо трябва да ходите в кметството? Да
