Щом влезе в кабинета, той се спря пред килима и сложил сухите си бели ръце на гърба, известно време мълчаливо оглеждаше тъмночервеното великолепие, а сетне се взря и в оръжието, окачено на този фон. После полковникът рече: „О!“, и одобрително погледна към Андрей.
— Моля, полковник, разполагайте се — каза Андрей. — Пура? Уиски?
— Благодаря — каза полковникът, премествайки се. — Капка ободряващо питие не би ми навредила. — Той измъкна лулата от джоба си. — Днес беше голяма лудница — заяви полковникът. — Какво стана всъщност на площада? Наредиха ми да вдигна казармата по тревога.
— Някакъв дръвник — рече Андрей, ровейки се в барчето — получил от склада динамит и не намерил друго място да се спъне, ами точно под прозорците ми.
— Значи никакво покушение не е имало?
— Какво говорите, полковник! — каза Андрей, докато наливаше уискито. — Все пак тук, при нас, не е Палестина.
Полковникът се усмихна и пое чашата от Андрей.
— Прав сте. В Палестина никой не се учудваше на инциденти от този род. Впрочем и в Йемен беше същото…
— А вас значи ви вдигнаха по тревога? — попита Андрей, настанявайки се с чаша в ръка срещу него.
— Да, представете си — полковникът отпи, замисли се и вдигна вежди, после внимателно постави чашата до себе си на масичката за телефона и започна да пълни лулата си. Ръцете му бяха старчески, със сребрист мъх, но не трепереха.
— И каква се оказа бойната готовност на войската? — полюбопитствува Андрей, след като отпи от чашата си.
Полковникът отново се усмихна и Андрей изпита завист — много му се искаше и той да може да се усмихва по този начин.
— Това е военна тайна — каза полковникът. — Но на вас ще ви кажа. Беше нещо ужасно! Такова нещо не съм виждал дори и в Йемен. Какво да говорим за Йемен! Не си спомням подобно нещо дори когато дресирах онези черни задници в Уганда!.. Оказа се, че половината войници изобщо не са в казармите. А пък половината от тези, които се явиха по тревога, бяха без оръжие. А тези, които дойдоха с оръжие, нямаха муниции, защото началникът на склада за боеприпаси сложил ключа в джоба си и отишъл да отработва своя час на Великия строеж…
— Надявам се, че се шегувате — рече Андрей.
Полковникът запали лулата си и като разпръскваше с ръка дима, погледна към Андрей с безцветните си старчески очи. Множеството ситни бръчици около тях караха човек да си мисли, че полковникът се смее под мустак.
— Може би наистина малко преувеличавам — каза той, — но преценете сами, съветник. Нашата армия е създадена без каквато и да е било определена цел само защото една добре позната и на двама ни личност не може да си представи държавна организация без армия. Очевидно е, че никоя армия не може да функционира нормално, ако липсва реален противник. Дори да е само потенциален… Цялата ни армия — от началника на генералния щаб до последния ротен готвач — в момента е стигнала до убеждението, че тази приумица е просто игра на оловни войници.
— А ако предположим, че реален противник все пак съществува?
Полковникът отново се забули в ароматен дим.
— Тогава ни го посочете, господа политици!
Андрей пак си пийна, замисли се и попита:
— Кажете, полковник, има ли генералният щаб някакви оперативни планове в случай на нахлуване отвън?
— Ами-и… всъщност не бих ги нарекъл оперативни планове. Представете си, да речем, дори вашия руски генерален щаб на Земята. Има ли той оперативни планове в случай на нахлуване примерно от Марс?
— Какво пък — рече Андрей. — Напълно допускам, че имат нещо такова…
— „Нещо такова“ имаме и тук — каза полковникът. — Ние не очакваме нападение нито отгоре, нито отдолу. Не допускаме и възможността да възникне сериозна заплаха от юг… като изключим, разбира се, някой успешен бунт на престъпниците, работещи в тамошните селища, но ние сме готови да предотвратим това… Остава северът. Знаем, че по време на Обрата и след това на север избягаха доста привърженици на предишния режим. Допускаме — теоретично, — че те могат да се организират и да предприемат някаква диверсия, дори да направят опит за реставрация… — Той отново засмука лулата си. — Но какво общо има това с армията? Очевидно е, че специалната полиция на господин съветника Румер е напълно достатъчна, за да се справи с всички тези заплахи, а в тактическо отношение и най-елементарният кордон може да свърши работа…
Андрей изчака малко и попита:
— Трябва ли да ви разбирам, полковник, че генералният щаб не е готов за сериозно нахлуване от север?
— Имате предвид нашествие на марсианци ли? — замислено попита полковникът. — Не, не е готов. Разбирам какво искате да кажете. Но ние нямаме разузнаване. Никой никога не е разглеждал сериозно възможността за такова нахлуване. Просто нямаме никакви данни за това. Та ние не знаем какво става дори на петдесет километра от Стъкления дом. Нямаме карти на северните околности… — Той се засмя, показвайки едрите си пожълтели зъби. — Началникът на градския архив господин Кацман предостави за ползване на генералния щаб нещо като карта на тези райони… Доколкото разбирам, тя е изготвена лично от него. Аз пазя този забележителен документ в сейфа си. Той създава впечатлението, че господин Кацман е нахвърлил схемата по време на обяд и неведнъж е изтървавал върху нея сандвичите и е разливал кафето си…
— Но, полковник — рече Андрей с укор в гласа. — Картите, които ви предостави моята канцелария, според мен не бяха никак лоши!
— Безспорно. Но това бяха преди всичко карти на обитаваната част от Града и на южните околности. Според основната директива армията трябва да бъде в бойна готовност в случай на безредици и смутове, а безредици и смутове могат да възникнат именно в споменатите райони. Така че извършената от вас работа е абсолютно необходима и благодарение на вас сме готови да потушим евентуалните безредици. Но що се отнася до нашествие… — полковникът поклати глава.
— Доколкото си спомням — многозначително рече Андрей, — моята канцелария не е получила от генералния щаб заявки за картографиране на северните райони.
Полковникът продължително се загледа в него. Лулата му изгасна.
— Трябва да ви кажа — бавно процеди той, — че с подобни заявки сме се обръщали лично към президента. Но, да си призная, отговорите бяха абсолютно неопределени… — той отново млъкна. — Значи вие, съветник, смятате, че в интерес на работата с такива заявки трябва да се обръщаме към вас?
Андрей кимна.
— Днес обядвах с президента — каза той. — Дълго беседвахме на тази тема. Въпросът за картографирането на северните райони по принцип е решен. Но и военните специалисти трябва да ни помогнат според силите си. Някой опитен оперативен работник… е, не се съмнявам, че ме разбирате.
— Разбирам ви — рече полковникът. — Впрочем откъде сте изровили този маузер, съветник? Ако не греша, за последен път съм виждал такова чудовище в Батуми някъде през осемнадесета година…
Андрей взе да му разказва къде и как е намерил маузера, но в този момент някой отново позвъни на входната врата. Андрей се извини и отиде да посрещне гостите.
Надяваше се, че е Кацман, но най-неочаквано пред него цъфна Ото Фрижа, когото Андрей всъщност изобщо не бе канил. Просто беше го забравил. Ото Фрижа постоянно му щукваше от ума, макар че като началник по админнстративно-стопанските въпроси в Стъкления дом този човек беше изключително полезен и дори незаменим. Впрочем Селма винаги се съобразяваше с това обстоятелство. И сега тя пое от Ото традиционната кошница, грижливо покрита с нежна батистена салфетка, и изящното букетче цветя. Ото милостиво бе допуснат да й целуне ръката. Той изтрака с токовете, изчерви се до уши и явно беше щастлив.
