Част пета
РАЗКЪСВАНЕ НА НЕПРЕКЪСНАТОСТТА
ГЛАВА ПЪРВА
Като преодоля болезненото присвиване в стомаха, Андрей преглътна последната лъжичка рядка каша, е отвращение избута канчето настрана и протегна ръка за чашката. Чаят все още бе горещ. Той обхвана чашката с длани и взе да го сърба на малки глътки, вторачил поглед в съскащия пламък на бензиновата лампа. Чаят бе прекалено силен, престоял в кипналата вода доста повече, отколкото трябва, смърдеше на метла и имаше още някакъв необичаен вкус — дали от гнусната вода, с която бяха попълнили запасите си на осемстотин и двадесетия километър, или Кехада пак беше досипал в него за целия команден състав от своята гадост против дрисък. А може би просто не бяха измили добре чашката — днес тя бе някак особено мазна и лепкава.
Долу, на улицата, подрънкваха канчетата на войниците. Тевосян с вечно разпуснатия си език подхвърли нещо неприлично за Фъфлата и войниците тъкмо щяха да зацвилят от смях, ала сержант Фогел внезапно ревна с пруското си гласище: „Вие на пост ли отивате или в леглото на някоя кучка? На вас говоря, влечуго такова! Защо сте бос? Къде ви са обувките, простако?“ Мрачен глас отвърна, че кожата на краката му се е протрила до кръв, а на места даже до кокал. „Я си затваряйте устата, чифтосана краво! Веднага се обувайте и бегом на пост! По-живо!..“
Андрей с наслада размърда под масата пръстите на босите си крака. Те вече си бяха поотдъхнали на прохладния паркет. Да имаше сега един леген студена вода… Да си пъхна там краката… Андрей надникна в чашката. Тя все още беше пълна до половината и като прати наум всичко по дяволите, той неочаквано за самия себе си излока остатъка на три огромни сладострастни глътки. Стомахът му тутакси закъркори. Известно време Андрей боязливо се ослушваше какво става в него, после остави чашката, изтри си устата с опакото на дланта и погледна към металната касетка с документите. Трябваше да извади вчерашните рапорти. Ама не гореше от желание. Има време. Да можех сега да си легна, да се протегна хубавичко, да се заметна с куртката и да затворя очи поне за десетина часа…
Навън внезапно яростно забоботи двигателят на трактора. Останките от стъклата по прозорците задрънчаха и до лампата падна мазилка от тавана. Като потропваше леко, празната чашка запълзя към края на масата. Лицето на Андрей се сбръчка, той стана, отправи се, шляпайки с боси крака, към прозореца и надникна навън.
В лицето го блъсна горещият мирис на още неизстиналата улица, лютивата смрад на изгорели газове и тежката гадна воня на загрято моторно масло. В прашния светъл конус под подвижния фар на трактора брадясали мъже, седнали направо на паважа — кой където свари, лениво ровичкаха с лъжици във войнишките си канчета. Всички бяха боси и повечето голи до кръста. Потните им бели тела лъщяха, а лицата и китките на ръцете им изглеждаха черни, сякаш всички бяха с маски и ръкавици. Андрей неочаквано откри, че не може да познае никого от тях. Бяха като стадо непознати голи маймуни… В светлия кръг се появи сержант Фогел с грамаден алуминиев чайник в ръка и маймуните тутакси се разшаваха, развълнуваха се, взеха да се въртят и да протягат към чайника чашките си. Отблъсквайки ръцете им, сержантът нещо се развика, но от грохота на двигателя почти нищо не се чуваше.
Андрей се върна на масата, рязко отвори касетката и измъкна отвътре дневника и вчерашните рапорти. На масата пак падна мазилка от тавана. Андрей погледна нагоре. Стаята беше доста висока — до тавана имаше поне четири, а може и пет метра. Тук-таме гипсовите орнаменти се бяха оронили и се виждаха чамовите летви, те будеха сладостния спомен за домашни кифлички с мармалад, поднасяни заедно с огромно количество прекрасно запарен, светъл чай в прозрачни, тънкостенни чаши. С лимон. Или пък човек можеше да вземе празна чаша и просто да си налее в кухнята колкото си иска студена вода…
Андрей тръсна глава, стана отново и като прекоси стаята, отиде до грамадния библиотечен шкаф. Стъклата на вратичките му липсваха. Книги също нямаше. Ширеха се само празни, прашни лавици. Той вече знаеше това, но все пак още веднъж ги огледа и дори опипа с ръка тъмните ъгли.
Наистина стаята бе сравнително добре запазена. Имаше две съвсем прилични кресла и още едно с продънена седалка — сигурно разкошно навремето, с тапицерия от релефна лицева кожа. До стената срещу прозореца бяха наредени няколко стола, в средата имаше ниска масичка, върху която стоеше кристална вазичка с някаква засъхнала чернилка на дъното. Тапетите по стените бяха подпухнали, а на места съвсем се бяха отлепили, паркетът се бе разсъхнал и издул, но все пак стаята бе в много прилично състояние — някой бе живял тук съвсем доскоро, допреди не повече от десетина години.
За първи път след петстотния километър Андрей виждаше така добре запазен дом. След толкова много километри опожарени до основи квартали, превърнати в черна, овъглена пустиня; след толкова много километри ширещи се развалини, обрасли с тъмни трънаци, сред които нелепо се извисяваха треперещи от старост кухи, многоетажни бетонни кутии с отдавна порутени стени и подове; след много и много километри пустош, осеяна с прогнили дървени скелети на къщи без покриви, където човек можеше да види от пътя цялата тераса — от Жълтата стена на изток до края на пропастта на запад, — след всичко това тук отново започваха почти изцяло запазени квартали и павиран път, а може би някъде наоколо имаше и хора — за всеки случай полковникът заповяда постовете да бъдат удвоени.
Интересно какво ли прави сега полковникът. Напоследък старецът май не е добре. Всъщност всички нас напоследък не ни бива. Много навреме тъкмо днес, за първи път след дванадесет денонощия, ще имаме покрив над главите си, а няма да нощуваме под открито небе. Ако можехме сега да намерим и вода, бихме могли да направим голяма почивка. Само че, изглежда, и тук няма да има вода. Във всеки случай според Изя не бива да се надяваме утре да намерим вода. В цялото това стадо само от Изя и от полковника има някаква полза…
На вратата се почука, но едва се чу от боботещия двигател. Андрей побърза да се върне на мястото си, наметна куртката, разтвори дневника и кресна:
— Да!
Беше просто Дуган — суховат, вече на години, лика-прилика със своя полковник, гладко избръснат, с куртка — стегнат и закопчан догоре.
— Ще разрешите ли да прибера масата, сър? — извика Дуган.
Андрей кимна. Боже мой, помисли си той. Колко ли усилия трябва да полага, за да се поддържа в тая мръсотия… А не е нито офицер, нито дори сержант, всичко на всичко ординарец. Слуга.
— Как е полковникът? — попита Андрей.
— Извинете, сър? — Дуган замря с мръсните съдини в ръце, извърнал към него длъгнестото си, хрущялесто ухо.
— Как се чувствува полковникът?! — изрева Андрей и в същия миг двигателят отвън замлъкна.
— Полковникът пие чай! — ревна Дуган в настъпилата тишина и тутакси сконфузено добави с по- нисък глас: — Извинете, сър. Полковникът се чувствува задоволително. Вечеря и сега пие чай.
Андрей разсеяно кимна и прелисти няколко страници от дневника.
— Ще имате ли някакви нареждания, сър? — осведоми се Дуган.
— Не, благодаря — рече Андрей.
Когато Дуган излезе. Андрей най-сетне се захвана с вчерашните рапорти. Снощи тъй и не записа нищо. Такова разстройство имаше, че едва дочака да свърши вечерният рапорт, а после се мъчи почти до зори — вися клекнал насред пътя с гол задник, извърнат към лагера, като се вглеждаше и се ослушваше в нощния мрак, стиснал в едната ръка пистолет, а в другата — фенерче.
„28-и ден“ — написа Андрей на нова страница и подчерта заглавието с две дебели черти. После взе рапорта на Кехада.
„Изминати: 28 километра — записа той. — Височина на слънцето: 63° 51{&$2032} 13,2{& $2033} (979-и км). Средна температура: +23 °C на сянка, +31 °C на слънце. Вятър: 2,5 м/с. Влажност: 0,42. Гравитация: 0,998. Направени са сондажи на 979-ия, 981-ия и 986-ия км. Вода няма. Разход на гориво…“
