Андрей взе рапорта на Елизауер, по който имаше следи от мръсни пръсти, и дълго разчита небрежния му разкрачен почерк.
„Разход на гориво: 32 % над нормата. Остатък в края на 28-ия ден: 3200 кг. Състояние на двигателите: № 1 — задоволително, № 2 — износени бутални болтове и… цилиндрите…“
Какво по-точно им има на цилиндрите, Андрей така и не разбра, макар да поднесе листа до самия пламък на лампата.
„Състояние на личния състав: относно физическото състояние — почти всички са с протрити крака, не престава поголовната диария, обривът по гърбовете на Пермяк и Палоти се увеличава. Особени произшествия няма. Два пъти се мярнаха акулови вълци, но бяха прогонени с изстрели. Разход на боеприпаси: 12 патрона. Разход на вода: 40 л. Остатък в края на 29-ия ден: 1100 кг. Разход на продоволствие: 20 дажби. Остатък в края на 28-ия ден: 730 дажби…“
Фъфлата пронизително заврещя отвън и мигом гръмко зацвилиха продрани тютюнджийски гърла. Андрей надигна глава и се заслуша. Дявол знае, помисли си той. Може пък и за добро да е, че тая се лепна за нас. Все пак има нещо, което да развлича момчетата… Само дето напоследък нещо взеха да се бият заради нея.
Някой пак почука на вратата.
— Влезте — недоволно рече Андрей.
Влезе сержант Фогел — грамаден, червендалест, с огромни черни кръгове от пот под мишниците на куртката.
— Сержант Фогел моли за разрешение да се обърне към господин съветника! — кресна той с прибрани ръце до бедрата и разперени лакти.
— Слушам ви, сержант — каза Андрей.
Сержантът хвърли поглед към прозореца.
— Моля за разрешение да говоря конфиденциално — каза той и сниши глас.
Ново двайсет, помисли си Андрей с досада.
— Елате насам, седнете — каза той.
Сержантът се доближи на пръсти до масата, приседна на ръба на креслото и се наведе към Андрей.
— Хората не искат да вървят по-нататък — рече той полугласно.
Андрей се отпусна върху облегалката на стола. Така. Ето значи какво доживяхме… Чудесно… Поздравявам ви, господин съветник…
— Какво значи „не искат“? — каза той. — Кой ги пита тях?
— Капнали са, господин съветник — доверително рече Фогел. — Тютюнът свършва, дрисъкът ги съсипва. А най-важното е, че се страхуват. Ужасно, господин съветник.
Андрей го гледаше мълчаливо. Трябваше да предприеме нещо. Веднага. Незабавно. Но не знаеше какво точно.
— Единадесет дни вървим през безлюдна пустош, господин съветник — продължаваше Фогел почти шепнешком. — Господин съветникът си спомня как ни предупреждаваха, че ни очакват тринадесет дни път през безлюдна пустош, а после с всички ни е свършено. Само два дни останаха, господин съветник…
Андрей си облиза устните.
— Сержант — каза той, — срамота. Стар боец сте, а вярвате на женски приказки. Не съм очаквал това от вас!
Фогел се усмихна накриво, като размърда огромната си долна челюст.
— Съвсем не, господин съветник. Мене човек не може да ме уплаши. Да имах там — той посочи с големия си възлест пръст навън, — да имах там само немци или поне япончета, изобщо нямаше да водим такъв разговор, господин съветник. Ама моите хора са сбирщина. Италианци, разни арменци…
— Достатъчно, сержант! — повиши глас Андрей. — Срамота. Да не би да не знаете устава! Защо говорите без разрешение? Каква е тая разпасаност, сержант! Станете!
Фогел тежко се надигна и зае стойка „мирно“.
— Седнете — каза Андрей, след като изчака малко.
Фогел пак така тежко седна и двамата помълчаха известно време.
— Защо идвате при мене, а не при полковника?
— Виноват, господин съветник. Вече ходих при господин полковника. Вчера.
— Е, и какво?
Фогел се обърка и извърна очи.
— Господин полковникът не пожела да приеме донесението ми за сведение, господин съветник.
Андрей се позасмя.
— Ето виждате ли! Какъв сержант сте, дявол да го вземе, ако не можете да държите хората си изкъсо? Боели се, представете си! Дечицата… Те от вас трябва да се страхуват, сержант! — развика се той. — От вас! А не от тринадесетия ден!
— Да бяха само немци… — пак започна Фогел мрачно.
— Ама какво става тука? — с мазен глас попита Андрей. — Аз, началникът на експедицията, ли трябва да ви уча като последния сополанко какво да правите, когато подчинените ви се бунтуват? Засрамете се, Фогел! Ако не знаете, прочетете устава. Доколкото ми е известно, там всичко това е предвидено.
Фогел пак се ухили, раздвижвайки долната си челюст. Явно в устава такива случаи все пак не бяха предвидени.
— Имах по-добро мнение за вас, Фогел — рязко каза Андрей. — Много добре! Запомнете веднъж завинаги — тук никой не се интересува дали вашите хора искат, или не искат да вървят по-нататък. На всички ни се иска сега да сме си в къщи, а не да се мотаем в тая жега. Всички сме жадни, всички сме капнали. И въпреки това всички изпълняваме дълга си, Фогел. Ясно ли е?
— Тъй вярно, господин съветник — смънка Фогел. — Разрешете да напусна?
— Вървете.
Сержантът си тръгна, удряйки безпощадно с ботуши по разсъхнатия паркет.
Андрей отметна куртката и отново се приближи до прозореца. Народът долу май беше мирясал. В светлия кръг стърчеше непоносимо дългият Елизауер и, приведен, разглеждаше някакъв голям лист, изглежда, карта, която едрият тромав Кехада държеше разгърната пред него. От тъмнината изскочи, мина покрай тях и се шмугна в къщата някакъв войник — бос, полугол, чорлав и носеше автомата си за ремъка. Там, откъдето той дойде, нечий глас се провикна в тъмнината:
— Гаго! Ей, Тевосян!
— Какво искаш? — отвърнаха му от невидимата влачка, където като червени светулки просветваха и гаснеха огънчетата на цигари.
— Обърни фара насам! Тука нищо не се вижда…
— Че за какво ти е да виждаш? В тъмното не можеш ли?
— Абе тука вече всичко са оплескали… не знам къде да стъпя…
— Ти си на пост, на тебе не ти се полага — обади се нов глас от влачката. — Карай направо там, където стоиш!
— Светнете бе, мамицата ви мръсна! Мързи ви задника да си мръднете, а?
Дългият Елизауер се изправи, само с две крачки стигна до трактора и обърна прожектора по дължината на улицата. Андрей видя часовия. Придържайки свалените си панталони, часовият неуверено пристъпваше с полусвити крака около онази огромна желязна статуя, която някой смахнат беше издигнал направо на тротоара до близкото кръстовище. Статуята представляваше як, широкоплещест тип в нещо като тога, с бръсната глава и неприятна жабешка физиономия. Сега, под светлината на прожектора, тя изглеждаше черна. Лявата ръка сочеше в небесата, а дясната се простираше над земята с разперени пръсти. Сега на тази ръка висеше автоматът на часовия.
— А така, господ здраве да ви дава! — зарадван извика часовият и клекна. — Сега можете да гасите!
— Давай, давай, работи! — насърчаваха го от влачката. — Ние ще те прикриваме оттук с автоматите, ако стане нещо.
— Я махнете тая светлина, бе момчета! — взе да се моли капризният часови.
