— Не я махайте, господин инженер — посъветваха Елизауер от влачката. — Той се шегува. И по устав не бива…
Но Елизауер все пак извъртя фара. Чу се как на влачката почнаха да се боричкат и кикотят. После заподсвиркваха на два гласа някакъв марш.
Всичко си е както винаги, помисли си Андрей. Пък и днес май ми изглеждат по-весели от друг път. Нито вчера, нито онзи ден чувах такива шеги. Може би се дължи на непокътнатите къщи?… Да, много е вероятно. Все пустиня, пустиня, а сега все пак са в къща. Човек може спокойно да се наспи, няма нужда да стои нащрек заради вълците… Само Фогел да не беше такъв паникьор. Не-е, той не е от тях… Андрей изведнъж си представи как утре дава заповед за тръгване, а те се струпват накуп, затворите на автомати щракват и казват: „Няма да тръгнем!“ Може би затова сега са толкова весели — наговорили са се помежду си, решили са утре да се връщат („… Какво ли може да ни направи тая хърба, някакъв скапан чиновник?“) и сега не ги е еня, хванали са дядо господ за брадата и пет пари не дават за нищо… И Кехада, мръсник с мръсник, и той с с тях. От колко дни вече мрънка, че било безсмислено да се продължава нататък… с очи ще ме изяде на вечерните рапорти… та той ще си умре от кеф, ако цъфна пред Гайгер с подвита опашка…
Раменете на Андрей зиморничаво потръпнаха. Сам си си виновен, лигльо такъв, изтърва им ти юздите, въшлив демократ и народолюбив глупак… Още тогава трябваше да изправя онази рижа гадина Хнойпек до стената, веднага трябваше да стъпя на врата на цялата банда и сега никой от тях нямаше да смее гък да ми каже! И най-важното, имаше отлична възможност! Групово изнасилване, при това зверско, и то на туземка, и отгоре на всичко на малолетна туземка… И как нагло се хилеше този Хнойпек — дръзко, заситено, отвратително, — когато им крещях… и как всички побледняха като платно, когато извадих пистолета… Ех, полковник, полковник! Либерал сте вие, а не боеви офицер! „Но защо веднага да разстрелвам, съветник? Та нали съществуват и други методи за въздействие!..“ Не-е, полковник, както се вижда, на такива като Хнойпек не можеш да им въздействуваш с други методи… А след това всичко тръгна наопаки. Момичето се лепна за отряда, пък аз най-позорно проспах момента (дали от сащисване?), а после започнаха боища и свади заради нея… И пак трябваше при първото сбиване да изправя някого до стената, а това разпасано момиче да го набия и да го изхвърля от лагера… Ама как можех тогава да я изпъдя? Бяхме навлезли в опожарените квартали, никаква вода наоколо, излязоха вълци…
Долу внезапно взеха яростно да крещят и да псуват, нещо падна и с трясък се изтърколи, от входа заднишком излетя в светлия кръг съвсем гола маймуна, пльосна се по задник и вдигна облак прах, но още не беше успяла да се изправи на крака, когато от същия вход като тигър се метна отгоре й втора маймуна, също съвсем гола, и те се счепкаха, изтъркулиха се по паважа и взеха да се налагат един друг с всички сили, като ревяха и виеха, прегракнало хриптяха и се плюеха.
Вкопчил се с една ръка за перваза, Андрей глупаво шареше с другата по кръста си, забравил, че кобурът му се въргаля на креслото, но в този миг от тъмнината изскочи сержант Фогел и се спусна като черен буреносен облак, гонен от ураган, надвеси се над мръсниците и ето че вече хвана единия за косите, а другия за брадата, вдигна ги във въздуха, с глух пукот им блъсна главите една в друга и ги запрати на различни страни като палета.
— Много добре, сержант! — разнесе се слабият, но твърд глас на полковника. — Негодниците да се завържат през нощта за леглата, а утре да се пратят извънредно за цял ден в авангарда.
— Слушам, господин полковник — тежко задъхан, отвърна сержантът. Той погледна надясно, където на паважа шаваше, мъчейки се да се надигне, една от голите маймуни, и неуверено добави: — Ще си позволя да доложа, господин полковник, че единият не е от нашите. Картографът Рулио.
Андрей завъртя глава като бесен, за да му се отпуши гърлото, и с несвой глас изрева:
— Картографът Рулио да се изпрати в авангарда за три дни в пълно походно снаряжение на обикновен войник! При повторно сбиване и двамата да се разстрелят на място! — В гърлото му нещо болезнено се скъса. — Да се разстрелват на място всички негодници, които се осмелят да се бият! — изхриптя той.
Опомни се седнал до масата. Май че вече е късно, помисли си той, гледайки тъпо треперещите си пръсти. Късно е. По-рано трябваше… Но ще ми станете послушнички! Ще ви накарам аз да правите каквото ви се заповяда! Половината ще наредя да разстрелят… сам ще ги разстрелям… Тогава другата половина ще трепери от сянката ми и няма да смее да гъкне. Край… Стига толкоз! А първият куршум ще бъде за Хнойпек — при най-малкия повод. Първият!..
Той порови с ръка зад гърба си, издърпа колана с кобура и извади пистолета си. Дулото му беше задръстено с кал. Помъчи се да издърпа затвора. Той едва-едва поддаде и някъде към средата заседна. По д-дяволите, всичко вече се е задръстило, затънало е в мръсотия… Навън вече беше тихо, само в далечината по паважа потракваха подкованите обуща на часовите, а някой се секнеше на долния етаж и шумно съскаше през зъби.
Андрей отиде до вратата и надзърна в коридора.
— Дуган! — викна той полугласно.
В ъгъла нещо се размърда. Андрей трепна и се вгледа в полумрака: беше Немия. Той седеше в обичайната си поза, кръстосал и преплел краката си по някакъв много сложен начин. Очите му влажно проблясваха в мрачината.
— Дуган! — викна по-високо Андрей.
— Идвам, сър! — отвърнаха му от вътрешността на къщата. Чуха се стъпки.
— Защо седиш тука? — рече Андрей на Немия. — Ела в стаята.
Вдигнал широкото си лице, Немия го гледаше, без да мърда.
Андрей се върна на масата и когато Дуган почука и надникна в стаята, му каза:
— Бъди така добър да ми почистиш пистолета.
— Слушам, сър — почтително рече Дуган, взе пистолета, а до вратата вежливо се отстрани, за да направи път на влизащия Изя.
— Уха, лампа! — каза Изя, устремявайки се направо към масата. — Слушай, Андрей, нямаш ли други такива лампи? Омръзна ми да се мъча с това фенерче, вече очите ме болят…
През последните дни Изя доста бе отслабнал. Дрехите му висяха като на закачалка и целите бяха изпокъсани. И той смърдеше като стар козел. Всъщност всички смърдяха така. Освен полковника.
Андрей гледаше как Изя, без да обръща внимание на нищо, придърпа един стол, настани се на масата и приближи лампата. После взе да вади от пазвата си някакви стари изпомачкани книжа и да ги реди пред себе си. При това той както обикновено подскачаше на стола, шареше с очи по книжата, сякаш се опитваше да ги прочете всичките наведнъж, и от време на време пощипваше брадавицата си. Вече му беше трудно да се добере до своята брадавица, защото гъста къдрава брада покриваше бузите му, врата и май дори ушите.
— Виж какво — рече Андрей, — вземи все пак да се обръснеш…
— Че защо? — разсеяно попита Изя.
— Целият команден състав се бръсне — сърдито каза Андрей. — Само ти ходиш като бостанско плашило.
Изя вдигна глава и известно време гледа Андрей, а жълтите му, отдавна немити зъби надничаха през космалаците.
— Така ли? — рече той. — Знаеш ли, аз не държа на престижа. Я виж куртката ми каква е станала.
Андрей я огледа.
— Би могъл между другото и нея да закърпиш. Ако не умееш, дай я на Дуган.
— Според мен Дуган и без това си има достатъчно работа… Впрочем кого се каниш да разстрелваш?
— Когото трябва — мрачно каза Андрей.
— Аха — рече Изя и се зачете в книжата си, без повече да обръща внимание на нищо.
Андрей погледна часовника си. До вечерния рапорт вече оставаха само десет минути. Той с въздишка бръкна под масата, напипа там обувките си, измъкна от тях вече втвърдилите се чорапи, крадешком ги помириса, после вирна десния си крак към светлината и огледа протритата си пета. Раната беше почнала да зараства, но все още го болеше. Като се намръщи предварително, той внимателно обу коравия чорап и леко раздвижи стъпалото. После се намръщи съвсем и се протегна за обувката. Щом се обу,
