искате ли, Кацман? Или в челото? Така сте се увлекли по вашите архиви, че изобщо не забелязвате какво става наоколо… Войниците няма да продължат нататък. Знам добре това, чух ги, когато се наговаряха…
Елизауер внезапно се надигна зад гърба му и като смотолеви някакво извинение, държейки се за корема, хукна през вратата навън. Плъх, злорадо си помисли Андрей. Подъл страхливец. Дрисльо.
Кехада сякаш нищо не забеляза.
— От моите геолози мога да се осланям само на един човек — продължи той. — На войниците и на водачите на тракторите изобщо не може да се разчита. Естествено бихте могли да разстреляте един или двама, за да се поуталожат страстите. Може би това ще помогне. Кой знае. Съмнявам се. Пък и не съм сигурен, че имате морално право да постъпите така. Те не желаят да вървят нататък, защото се чувствува излъгани. Така и не получиха нищо от този поход и сега вече изобщо не се надяват да получат. Прекрасната легенда, която толкова находчиво измисли господин Кацман — легендата за Кристалния дворец, — престана да им действува. Знаете ли, Кацман, сега са на мода други легенди…
— Нищо подобно! — каза Изя толкова възмутен, че взе да заеква. — Нищо не съм си измислял!..
Кехада почти добродушно махна с ръка към него.
— Добре, добре, сега това вече няма никакво значение. Сега вече е ясно, че дворец няма да има, така че няма какво да обсъждаме… Вие прекрасно знаете, господа, че три четвърти от вашите доброволци тръгнаха на този поход за плячка и само за плячка. А какво получиха вместо плячка? Кървав дрисък и една въшлива идиотка за нощните си развлечения… Но работата дори не е там. Те не само са разочаровани, а и изплашени. За това трябва да благодарим на господин Кацман. Трябва да благодарим и на господин Пак, на когото така любезно предложихме подслон и храна в тази експедиция. Тези господа се постараха хората да узнаят прекалено много за това, което ни очаква, ако продължим нататък. Хората се страхуват от тринадесетия ден. Хората се страхуват от говорещите вълци… Сякаш не ни стигаха акуловите вълци, ами сега ни обещаха и говорещи!.. Хората се страхуват от Железоглавите… И заедно с вече видяното от тях — с всичките тези неми с отрязани езици, с изоставените концлагери, с подивелите кретени, които се молят на водоизточниците, и с добре въоръжените кретени, които ни в клин, ни в ръкав стрелят иззад ъгъла… А ако прибавим към това и видяното днес тук, в тези сгради — костите в барикадираните домове… Наистина се получава доста внушителна картина! И ако довчера войниците най-много се страхуваха на този свят от сержант Фогел, то днес вече пет пари не дават за сержант Фогел, защото си имат много по-ужасни страхове…
Кехада най-после млъкна и като си пое дълбоко дъх, избърса потта, избила по тлъстото му лице. И тогава, иронично повдигнал едната си вежда, полковникът рече:
— Имам чувството, господин Кехада, че вие самият сте доста наплашен. Или греша?
Кехада го изгледа накриво със зачервеното си око.
— За мен не се тревожете, полковник — промърмори той. — Ако се страхувам от нещо, то е от куршум в гърба. Ей тъй, без да има защо. От хората, на които аз между другото съчувствувам.
— Така ли? — отвърна полковникът. — Е, какво пък… Аз не се наемам да съдя за важността на тази експедиция и не се наемам да давам указания на началника на експедицията как да постъпва. Моята работа е да изпълнявам заповедите. Смятам обаче за нужно да отбележа, че всичките тези разсъждения за някакъв бунт и неподчинение за мен са празни приказки. Оставете ме аз да се оправям с моите войници, господин Кехада! Ако желаете, можете да ми предоставите и онези ваши геолози, на които не се доверявате. С удоволствие ще се заема с тях… Длъжен съм да насоча вашето внимание, съветник, към факта — с все същата убийствена вежливост продължи той, извръщайки се към Андрей, — че днес тук твърде много се говори за войниците, при това, кой знае защо, говорят тъкмо тези лица, които нямат никакво официално отношение към тях…
— За войниците говорят лицата — злобно го прекъсна Кехада, — които денонощно работят, ядат и спят до тях…
Коженото кресло леко проскърца във възцарилата се тишина: полковникът се изпъна като струна в него. Известно време той мълча. Вратата се пооткрехна, Елизауер се промъкна с омърлушена усмивка в стаята и като се кланяше леко в движение, крадешком се добра до мястото си.
Хайде, нямаше търпение Андрей, впил очи в полковника. Хайде! Дай му да разбере! Обърши му един по мустаците! По мутрата, по мутрата!
Полковникът най-сетне заговори:
— Длъжен съм също да ви обърна внимание, съветник, че сред част от командния състав днес се забелязва явно съчувствие, нещо повече, насърчаване на напълно обяснимите, естествени, но абсолютно нежелателни настроения сред нисшите чинове в армията. Като старши офицер ще заявя следното. В случай че споменатото насърчаване и съчувствие вземе някакви практически форми, аз ще постъпя с насърчителите и съчувствуващите така, както се полага при полеви условия. За всичко останало, господин съветник, имам чест да ви уверя, че армията и занапред е готова да изпълнява всяка ваша заповед.
Андрей мислено си отдъхна и с удоволствие погледна към Кехада. С изкривена усмивка Кехада палеше нова цигара от предишната угарка. Елизауер изобщо не се виждаше.
— А как всъщност се постъпва с насърчителите и съчувствуващите при полеви условия? — с огромно любопитство се поинтересува Изя, който също беше много доволен.
— Бесят ги — сухо отвърна полковникът.
Отново настъпи тишина. Това е то, помисли си Андрей. Надявам се, че всичко ви е ясно, господин Кехада? Или може би имате някакви въпроси? Не, никакви въпроси нямате!.. Армията! Армията, приятелчета, решава всичко… И все пак нещо не разбирам, помисли си той. Защо сте толкова уверен, полковник? Или може би това е само маска? Нали и аз сега изглеждам много уверен. Или поне би трябвало да изглеждам така… Длъжен съм.
Андрей се загледа недоверчиво в полковника. Той седеше все така изпънат като струна, стиснал със зъби изгасналата си лула. И беше много бледен. Може би просто от гняв. Да се надяваме, че само гневът е причина за тази бледност… По дяволите, поврага, панически си помисли Андрей. Голяма почивка! Незабавно! И нека Кацман ми намери вода. Много вода. За полковника. И още тази нощ за полковника — двойна дажба вода!..
Елизауер, целият сгърчен, се подаде иззад тлъстото рамо на Кехада и жално смотолеви:
— Ако разрешите… Аз трябва… пак…
— Сядайте — каза Андрей. — Сега свършваме. — Той се отпусна назад в креслото и се хвана с ръце за страничните облегалки. — Заповед за утре. Обявява се голяма почивка. Елизауер! Всички сили да се хвърлят на неизправния трактор. Давам ви срок три дни, постарайте се да се справите. Кехада! Утре целия ден се занимавайте с болните. Вдругиден бъдете готов да тръгнете с мен на неколкодневен разузнавателен поход. Кацман, вие ще дойдете с нас… Вода! — потропа той с пръсти по масата. — Трябва да ми намерите вода, Кацман!.. Господин полковник!.. Утре ви заповядвам да почивате. Вдругиден ще поемете командуването на лагера. Това е всичко, господа. Свободни сте.
ГЛАВА ВТОРА
Като си светеше с фенерчето в краката, Андрей бързо се заизкачва към горния етаж — май беше петият. Д-дявол да го вземе, няма да успея… Той се поспря и целият напрегнат изчака да мине острият напън в червата му. Нещо с глухо къркорене се обърна в корема му и малко му поолекна. Дяволи недни, осрали са всички етажи, няма къде да стъпи човек. Добра се до площадката и бутна още първата врата. Тя проскърца и се открехна. Андрей се промуши вътре и задуши във въздуха, но не усети нищо… Освети с фенерчето. На разсъхналия се паркет, току до самата врата, сред изпръхналите дрипи се белееха кости и ехидно му се зъбеше череп тук-там с по някое снопче коса. Ясно: надзърнали са, но са се изплашили… С неестествена походка Андрей почти изтича по коридора. Гостната… Д-дявол да го вземе, това трябва да е спалнята… А къде им е клозетът? Аха, ето го…
После, вече спокоен, макар острата болка в корема да не беше утихнала съвсем, целият облян в студена лепкава пот, той отново излезе в коридора, закопча се в тъмното и пак извади от джоба си фенерчето. Немия вече бе цъфнал тук — стоеше, опрял рамо в някакъв полиран, безкрайно висок шкаф и
