пъхнал големите си бели длани под широкия колан.
— Пазиш ли ме? — добродушно и разсеяно му рече Андрей. — Пази ме, пази ме, че току виж ме цапнали с нещо тежко зад ъгъла — какво ще правиш тогава?…
Той се усети, че вече е придобил навик да разговаря с този странен човек като с огромно куче, и му стана неудобно. Андрей приятелски потупа Немия по голото прохладно рамо и сега вече спокойно се разходи из апартамента, като светеше с фенерчето наляво и надясно. Подире му, без да изостават и без да се приближават, се дочуваха меките стъпки на Немия.
Този апартамент беше още по-разкошен. Множеството стаи бяха претъпкани с тежка старинна мебел, огромни полилеи и грамадни почернели картини в музейни рамки. Но почти всички мебели бяха натрошени — дръжките на креслата бяха изтръгнати, столовете се въргаляха без крака и без облегалки, вратите на шкафовете бяха изкъртени. Да не би пък да са палили печките с мебели? — помисли си Андрей. При такава горещина? Странно…
Изобщо този дом, честно казано, беше малко странен — човек напълно можеше да разбере войниците. Някои жилища зееха широко отворени, те просто бяха празни, абсолютно нищо нямаше вътре, само голи стени. Други пък бяха заключени отвътре, понякога вратите им дори бяха барикадирани с мебели и ако успееха да влязат със сила, се оказваше, че вътре на пода се въргалят човешки кости. Същото беше и в съседните сгради и можеше да се предположи, че положението е такова и в останалите къщи в квартала.
В цялата тази работа нямаше никаква логика и дори Изя Кацман засега не бе успял да измисли никакво разумно обяснение — защо някои от живеещите в тези домове са избягали, като са взели със себе си всичко, което са могли да носят, дори книгите, а други са се барикадирали в жилищата си, за да умрат там, както изглежда, от глад и жажда. А може би и от студ — в някои апартаменти откриха жалки подобия на ламаринени печки, а в други явно бяха палили огън направо на пода или върху ръждясали ламаринени листове, изтръгнати по всяка вероятност от покривите.
— Ти разбираш ли какво е ставало тука? — обърна се Андрей към Немия.
Той бавно поклати глава.
— Бил ли си преди в този квартал?
Немия кимна.
— Тук живееха ли хора?
„Не“ — завъртя глава Немия.
— Ясно… — промърмори Андрей, опитвайки се да разбере какво е нарисувано на една от почернелите картини. Май че беше нещо като портрет. Изглежда, на някаква жена…
— Това място опасно ли е? — попита тоя.
Немия го гледаше вторачено.
— Разбираш ли въпроса ми?
„Да.“
— Можеш ли да отговориш?
„Не.“
— Здраве да е — замислено рече Андрей. — Значи може да няма нищо. Добре, да си тръгваме.
Върнаха се на втория етаж. Немия остана в своя ъгъл, а Андрей влезе в стаята си. Кореецът Пак вече го чакаше — приказваха си за нещо с Изя. Щом зърна Андрей, Пак млъкна и стана прав.
— Седнете, господин Пак — рече Андрей и сам седна.
Като изчака съвсем мъничко, Пак внимателно приседна на стола и сложи ръце на коленете си. Жълтеникавото му лице беше спокойно, сънените му очи влажно проблясваха през цепките между подпухналите клепачи. Той винаги бе харесвал на Андрей — с нещо необяснимо му напомняше Канеко, а може би му харесваше просто защото винаги бе спретнат, доброжелателен, дружелюбен с всеки, но без каквато и да било фамилиарност, не говореше много, но беше вежлив и приветлив — винаги малко независим, винаги на известно разстояние… А може би му се нравеше, защото тъкмо той, Пак, беше прекратил онази безсмислена схватка на триста и четиридесетия километър — в самия разгар на стрелбата излезе от развалините и вдигнал ръка с отворена длан, бавно тръгна срещу куршумите…
— Събудиха ли ви, господин Пак? — попита Андрей.
— Не, господин съветник. Още не бях си легнал.
— Стомахът ли ви мъчи?
— Не повече, отколкото другите.
— Но навярно и не по-малко… — забеляза Андрей. — А с краката как сте?
— По-добре от останалите.
— Чудесно — каза Андрей. — А изобщо как е самочувствието? Много ли сте уморен?
— Благодаря ви, господин съветник. Чувствувам се добре.
— Чудесно — повтори Андрей. — Ето за какво ви обезпокоих, господин Пак. Утре ще бъде обявена голяма почивка. Но още вдругиден имам намерение да направя малка рекогносцировка със специална група. Ще се придвижим на около петдесет-седемдесет километра. Трябва да намерим вода, господин Пак. Вероятно ще тръгнем почти без нищо, за да вървим бързо.
— Разбирам ви, господин съветник — каза Пак. — Моля да ми разрешите да се присъединя към вас.
— Благодаря ви. Тъкмо това исках да ви помоля. И така тръгваме вдругиден, точно в шест сутринта. Суха храна и вода ще получите от сержанта. Разбрахме се, нали? А сега още нещо… Как мислите, ще успеем ли тук да намерим вода?
— Мисля, че ще открием — рече Пак. — Чувал съм какво се говори за тези райони. Някъде наоколо трябва да има водоизточник. Според слуховете навремето е бил много силен извор. Сега вероятно е намалял. Но за нашия отряд може и да стигне. Трябва да разберем.
— А може ли изобщо да е пресъхнал?
Пак поклати глава.
— Може, но не ми се вярва. Никога не съм чувал за напълно пресъхнали извори. Дебитът на водата може да понамалее, дори силно да спадне, но, изглежда, изворите никога не пресъхват съвсем.
— В документите засега не съм намерил нищо полезно — рече Изя. — Водата се е подавала към града по акведукт, а сега този акведукт е сух като… като не знам какво.
Пак нищо не каза.
— А какво друго сте чували за тези квартали? — попита го Андрей.
— Най-различни, къде повече, къде по-малко странни неща — каза Пак. — Част от тях явно са измислици. Що се отнася до останалото… — той повдигна рамене.
— Все пак например — предразполагащо рече Андрей.
— Всъщност всичко това вече съм ви го разказвал, господин съветник. Например според слуховете някъде недалеч оттук се намира така нареченият Град на Железоглавите. Обаче какви са тези Железоглави така и не можах да разбера… После, да речем, Кървавият водопад — но дотам явно има още доста път. Вероятно става дума за поток, който размива някоя скала с червен цвят. Там поне водата ще е много… Има и легенди за говорещи животни — това вече е на границата на невероятното. А за онова, което е отвъд тази граница, очевидно няма смисъл да говорим… Впрочем Експериментът си е Експеримент.
— Сигурно вече ви е дошло до гуша от това разпитване — рече Андрей, усмихвайки се. — Представям си как ви е омръзнало по сто пъти да повтаряте едно и също. Но ще трябва да ни извините, господин Пак. Няма как — нали вие сте най-осведоменият сред нас.
Пак отново повдигна рамене.
— За съжаление ползата от моята осведоменост е малка — сухо каза той. — Повечето слухове не се потвърждават. И обратно — сблъскваме се с много неща, за конто никога нищо не съм чувал… А що се отнася до това, че постоянно ме разпитвате, не ви ли се струва, господин съветник, че редовите членове на групата са прекалено осведомени, когато става дума за слухове? Лично аз отвръщам на запитванията само когато разговарям с някого от командния състав. Според мен, господин съветник, войниците и останалите редови членове на експедицията не бива да знаят за всичките тези слухове. Вредно е за морала.
— Напълно съм съгласен с вас — каза Андрей, като се стараеше да не отклонява поглед от него. — И във всички случаи бих предпочел да има повече слухове за реки от мед и масло.
