— Да не е вдървен… Абе като се нагълта с ония цигари… Него никой не го слуша. Ама кой им е тарторът, ей на, не мога да проумея.
— А Хнойпек?
— Дявол го знае. Може и той да е. Той по има авторитет… Другите на тракторите май също натам клонят, с една дума, да не продължаваме нататък. От господин Елизауер никаква полза няма — той само се хили като педераст и гледа на всички да угоди… страх го е значи. А аз к’во мога да направя? Аз само ги придумвам да не гледат войниците, щото те нас, дето сме на тракторите, много ни мразят. Ние, викам им, се возим, а пък те трамбоват пеш. Тяхната дажба — войнишка, пък наш’та — кат на учените господа… Как, викам им, искате да нн обичат? По-рано хващаше дикиш, ама вече не. Кое е най-важното? Тринайстият ден е вдругиден.
— А учените какво разправят? — прекъсна го Андрей.
— Дявол ги знае. Псуват страшно, ама с кого са — не мога да разбера. Всеки божи ден се хващат за гушата с войниците зарад Фъфлата… А господин Кехада, знаете ли к’во казва? Че полковника нямало да го бъде.
— На кого го каза?
— Ами тъй кат гледам, на всички разправя така. С ушите си го чух как обяснява таз работа на свойте геолози, та да не се разделят с оръжието. За всеки случай. Цигарка нямате ли, Андрей Михайлович?
— Не — рече Андрей. — А сержантът?
— До сержанта не можеш да припариш. С него шега няма. Чепат човек. Него първи ще го утрепят. Много го мразят.
— Добре — каза Андрей. — А я кажи все пак за корееца. Агитира ли той войниците или не.
— Не съм видял. Той винаги стои настрана. Ако толкоз искате, мога, разбира се, нарочно да го държа под око, ама според мен това е празна работа…
— Тогава виж какво — каза Андрей. — От утре правиш голяма почивка. Общо взето, няма да има никаква работа. Само на трактора. А войниците пък само ще се въргалят и ще си чешат езиците. Така че виж какво, Пермяк. Искам от тебе да разбереш кой там, при тях, е главният. Това ти е най-важната работа. Измисли нещо, ти по-добре знаеш как да го направиш… — Той стана и Пермяк също скочи. — Днес наистина ли си повръщал?
— Да, присви ме нещо… Но сега май ме поотпусна.
— Имаш ля нужда от някакви лекарства?
— Ами! По-добре няма да ми стане. Тютюнец да имаше…
— Добре. Ще оправите трактора, ще ви дам премия. Върви.
Пермяк се изхлузи навън покрай Немия, който му направи път, а Андрей отиде до прозореца и се облегна на перваза, изчаквайки да минат задължителните в такива случаи пет минути. В отблясъците на подвижния фар тъжно се чернееха силуетите на влачките и втория трактор и просветваха останките от стъклата на черните прозорци на отсрещния дом. Вдясно невидимият в тъмнината часови крачеше назад- напред по улицата, като потракваше с подкованите си обуща и тихичко си подсвиркваше някаква тъжна, проточена мелодия.
Нищо, помисли си Андрей. Ще се оправим някак. Само да пипна главатаря. Той пак си представи как по негова заповед сержантът строява войниците в една редица без оръжие и как той, Андрей, началникът на експедицията, бавно върви с пистолет в отпуснатата си ръка покрай редицата и се вглежда във вцепенените брадясали лица, как се спира пред отвратителната рижа мутра на Хнойпек и стреля в корема му — веднъж, още веднъж… Без съд и присъда. Така ще бъде с всеки негодник и страхливец, който се осмели…
А господин Пак, изглежда, наистина няма нищо общо с тази работа, помисли си той. Сполай му и за това. Добре. Утре все още нищо няма да се случи. Поне още два-три дни нищо няма да се случи, а за три дни човек може много работи да измисли… Може например да намери хубав водоизточник на стотина километра по-нататък. Виждам ги вече как препускат като коне към водата… Ама голям задух е тука, ей. Ето на, само една вечер сме пренощували, а вече навсякъде вони на лайна… И изобщо времето винаги работи за началството и против бунтовниците. Навсякъде е било така и винаги е било тъй… Ето те днес се наговориха, че утре няма да продължат нататък. Сутринта ще станат настръхнали, готови да се озъбят, а ние обявяваме голяма почивка. Оказва се, момчета, че изобщо никъде не трябва да ходите, тъй че напразно сте се наострили… А отгоре на всичко ти сервират подсладена оризова каша със сушени сини сливи, второ канче чай, шоколад… Ето така стоят работите, господин Хнойпек! А тебе все пак ще те спипам натясно, само ми дай малко време… Дяволите да го вземат, спи ми се. Жаден съм… Е, за жаждата си, да речем, трябва да забравиш, господин съветник, ама виж да си лягаш вече е време. Утре в ранни зори трябва да бъдеш на крак… Ех, Фриц, да пукнеш дано с тая твоя експанзия. Ама че се извъди и ти вселайнян император…
— Да вървим — рече той на Немия.
Изя продължаваше да прелиства своите книжа на масата. Вече беше придобил нов глупав навик — да си хапе брадата. Сграбчваше я като метла в шепата си, пъхаше я между зъбите си и гризеше. Същинско бостанско плашило… Андрей отиде до походното легло и се хвана да застила чаршафа. Той лепнеше в ръцете му като мушама.
Като се извърна с цялото си тяло към него, Изя внезапно рече:
— Виж какво излезе. Живели си те тука под управлението на Най-Любимия и Добродушния. И забележи, всичките му титли все с главна буква се пишат. Живели си добре, всичко си имали в изобилие. После климатът взел да се променя, настъпило рязко захлаждане. А после още нещо станало и те всичките загинали. Намерих тук един дневник. Собственикът му се барикадирал в дома си и умрял от глад. По-точно не умрял, а се обесил, но се обесил от глад — побъркал се… Всичко започнало от това, че на улицата се появило някакво трептене…
— Какво се появило? — попита Андрей и спря да си събува обувките.
— Някакво трептене се появило. Трептене! Който попаднел в това трептене, изчезвал. Някои успявали да изкрещят, а други и това не успявали да направят — просто се стопявали във въздуха и край.
— Дрън-дрън… — промърмори Андрей. — Е, и?
— Тези, които излизали от домовете си, до един загивали в това трептене. А онези, които се изплашили или проумели, че работата им е спукана, в началото оцелели. Известно време си говорели по телефона, а после полека-лека взели да измират. Нали нямало нищо за плюскане, навън — студ, с дърва не се запасили, централното отопление не работело…
— А с трептенето какво станало?
— Нищо не пише по този въпрос. Нали ти казвам, накрая той се побъркал. Виж какво е написал за последен път… — Изя изшумоля в книжата. — Слушай: „Не мога повече. Пък и за какво? Време е вече. Тази сутрин Любимия и Добродушния мина по улицата и надникна у нас през прозореца. Това е усмивката. Време е.“ И край. А имай предвид, че апартаментът му е на петия етаж. Той горкичкият си приготвил примката, завързал я за полилея… Между другото тя още виси там.
— Да, изглежда, наистина се е побъркал — рече Андрей, пъхайки се в постелята. — Явно е от глада. Слушай, а какво става с водата, няма ли?
— Засега няма. Смятам, че утре трябва да отидем до края на акведукта… Ти да не се каниш вече да спиш?
— Да. И те съветвам и ти да направиш същото — каза Андрей. — Угаси лампата и се измитай.
— Виж какво — жално рече Изя. — Ще ми се още малко да почета. Твоята лампа е толкова хубава.
— А твоята къде е? Тя е съвсем същата.
— Ами виж, счупи се… Във влачката… Сложих отгоре й един сандък. Без да искам…
— Крет-тен — рече Андрей. — Хайде, вземай я и се махай.
Изя припряно изшумоля с книжата, избута стола и после каза:
— А, сетих се! Преди малко Дуган ти донесе пистолета. И предаде нещо от полковника, ама го забравих…
— Добре, дай тука пистолета — каза Андрей.
Той пъхна пистолета под възглавницата и се обърна настрани, с гръб към Изя.
