— Часовият вдигна тревога, господин полковник — отговори сержант Фогел. — Редник Терман.
— Редник Терман, при мен — рече полковникът.
Войниците взеха да се озъртат.
— Редник Терман! — кресна сержантът. — При полковника!
В разсеяната светлина на прожектора се видя как редник Терман трескаво се заизмъква на четири крака иззад гъсеничната верига. Но се закачи за нещо горкичкият. Дръпна се с все сила, изправи се на крака и изкряка:
— Редник Терман се явява по ваша заповед, господин полковник!
— Ама че плашило! — погнусен рече полковникът. — Закопчейте се!
И в този миг включиха слънцето. Беше толкова неочаквано, че над лагера екна многогласен сподавен вик. Мнозина прикриха очите си с длани. Андрей зажумя.
— Защо вдигнахте тревога, редник Терман? — осведоми се полковникът.
— Външно лице, господин полковник! — с отчаяние в гласа тръсна Терман. — Не отговаряше. Вървеше право срещу мен. Земята трепереше!.. Съгласно устава извиках два пъти: „Стой, кой е?“, после открих огън…
— Правилно — рече полковникът. — Заслужавате похвала.
Под ярката слънчева светлина всичко изглеждаше доста по-различно, отколкото преди пет минути. Сега лагерът имаше вид на най-обикновен лагер — с омръзналите до гуша влачки, с мръсните метални варели за гориво, с потъналите в прах трактори… На този обичаен, вече до болка втръснал фон полуголите въоръжени хора, налягали и наклякали зад картечници и автомати, чорлави, с недоспали лица и рошави бради, изглеждаха нелепи и смешни. Андрей си спомни, че и той самият е без панталони, с развързани обуща и мотаещи се в краката му връзки, и се сконфузи. Внимателно заотстъпва към вратата, но там се бяха струпали накуп водачите, картографите и геолозите.
— Позволявам си да доложа — каза в това време поокопитилият се Терман, — това не беше човек, господин полковник.
— А какво беше?
Терман се затрудни да отговори.
— Приличаше по-скоро на слон, господин полковник — авторитетно каза Фогел. — Или пък на някакво допотопно чудовище.
— Най-много ми мязаше на стегозавър — обади се Тевосян.
Полковникът тутакси извърна очи към него и няколко секунди любопитно го разглежда.
— Сержант — рече той накрая. — Защо вашите хора си отварят устата без разрешение?
Някой злорадо се изхили.
— Р-р-раздрънкахте се, а! — страшно просъска сержантът. — Разрешете да бъде наказан, господин полковник.
— Предполагам… — понечи да отвърне полковникът и в същия миг го прекъснаха.
— А-ау-ау-ау-у-у… — тихо, а после все по-силно зави някой и очите на Андрей лудо зашариха из лагера, мъчейки се да открият кой вие и защо.
Всички се размърдаха уплашено, взеха да въртят глави и най-сетне Андрей видя Анастасис, изправен зад кабината на трактора, да сочи с ръка някъде напред, целият побелял като платно, даже зелен, без да може да обели и една свързана дума. Като се стегна, готов на всичко, Андрей погледна накъдето сочеше той и нищо не видя. Улицата беше пуста и някъде в далечината над паважа вече потрепваше знойната мараня. После изведнъж сержантът силно се прокашля и нахлупи фуражката на челото си, някой тихо, отчаяно изруга, а Андрей все още не разбираше нищо и едва когато непознат глас дрезгаво рече до ухото му: „Твоя воля, господи!..“, Андрей най-после разбра. Косите му се изправиха и краката му се подкосиха.
Статуята на ъгъла я нямаше. Огромният железен човек с жабешкото лице и патетично разперените ръце бе изчезнал. На кръстовището бяха останали само засъхналите изпражнения, с които вчера войниците бяха осеяли мястото около статуята.
ГЛАВА ТРЕТА
— Е, аз тръгвам, полковник — рече Андрей и стана.
Полковникът също се надигна, но веднага тежко се подпря на бастуна. Днес той беше още по- бледен, чертите на лицето му бяха изопнати и съвсем приличаше на грохнал старец. Дори от стойката му, откровено казано, нищо не беше останало.
— На добър път, господин съветник — продума той. Помръкналите му очи гледаха почти виновно. — Дявол да го вземе, всъщност нали командирската рекогносцировка е моя работа…
Андрей взе от масата автомата и преметна ремъка през рамо.
— Не знам, не знам… — рече той. — Аз например сега имам чувството, че бягам, като стоварвам всички грижи на вас… А вие сте болен, полковник.
— Да, представете си, днес не… — полковникът млъкна насред думата. — Предполагам, че ще се върнете, преди да се мръкне?
— Много по-рано ще се върна — каза Андрей. — На тази акция не гледам дори като на рекогносцировка. Просто искам да покажа на тези страхливи идиоти, че нищо страшно няма пред нас. Движещи се статуи имало!.. — Той се усети. — Всъщност не исках да укорявам нашите войници, полковник…
— Няма нищо… — полковникът безсилно махна с тънката си ръка. — Вие сте абсолютно прав. Всички войници са страхливи. През живота си не съм виждал храбри войници. Пък и откъде накъде да са храбри?
— Е — усмихна се Андрей, — ако пред нас имаше само някакви противникови танкове…
— Танкове! — рече полковникът. — Танковете са друго нещо. Ала прекрасно си спомням един случай, когато рота парашутисти отказа да влезе в едно село, където живееше прочут из целия окръг магьосник.
Андрей се засмя и протегна ръка на полковника.
— Довиждане — каза той.
— Един момент — спря го полковникът. — Дуган.
Дуган изникна в стаята с манерка в тънка сребърна мрежичка. На масата се появи малък сребърен поднос и също такива сребърни чашки.
— Моля — рече полковникът.
Те пийнаха и си стиснаха ръцете.
— Довиждане — каза Андрей.
Слезе по вонящите стълби до преддверието, кимна студено на Кехада, който оправяше направо на пода някакъв уред като теодолит, и излезе на улицата, където го лъхна зной. Късата му сянка падна върху прашните напукани плочи на тротоара, тутакси до нея се появи втора сянка и Андрей си спомни за Немия. Огледа се. Немия стоеше в обичайната си поза, пъхнал длани под широкия си колан, от който застрашително висеше грамаден войнишки нож. Гъстите му черни коси стърчаха, босите му нозе бяха разкрачени, а кафеникавата му кожа лъщеше, сякаш беше намазана с олио.
— Няма ли да вземеш все пак автомат, а? — попита го Андрей.
„Не.“
— Е, както искаш…
Андрей се огледа. Изя и Пак седяха в сянката на влачката и изучаваха плана на града. Двама войници с протегнати шии надничаха над главите им. Единият видя, че Андрей ги наблюдава, бързо извърна очи и побутна другия с лакът. Двамата побързаха да се отдръпнат и се скриха зад влачката.
Около другия трактор сновяха водачите начело с Елизауер. Бяха се облекли кой както свари, а върху малкия череп на Елизауер се мъдреше огромна широкопола шапка. Току до тях стърчаха още двама войници — те даваха съвети и често плюеха настрана.
Андрей огледа улицата от единия до другия край. Беше пуста. Нажеженият въздух потрепваше над
