зад масичката и прилежно попълваше някаква ведомост. В армията цареше ред: вратата на стаичката беше широко отворена, така че никой не можеше да влезе или да мине, без да бъде забелязан. Щом дочу стъпки, сержантът бързо вдигна глава и се вгледа, като заслони с ръка лицето си от светлината на лампата.
— Аз съм, Фогел — тихо рече Андрей и влезе.
Сержантът тутакси му поднесе стол. Андрей седна и се огледа. Остана доволен от реда в армията. И трите бидона с дажбата вода бяха тук. Сандъците с консервите и сухарите за утрешната закуска вече бяха подредени до тях. И кашонът с цигарите. Прекрасно почистеният пистолет на сержанта лежеше на масата. От стаичката лъхаше тежка, мъжка, походно-полева миризма. Андрей обгърна с ръка облегалката на стола.
— Какво ще има за закуска, сержант? — попита той.
— Както обикновено, господин съветник — отвърна Фогел учудено.
— Я дайте да измислим нещо не толкова обикновено — рече Андрей. — Каша някаква, да речем, нещо като мляко с ориз, но без мляко… Консервирани плодове останаха ли?
— Можем да дадем подсладена оризова каша със сушени сини сливи — предложи сержантът.
— Добре, със сини сливи… Утре дайте двойна дажба вода. И по един шоколад… Има ли още шоколад?
— Има малко — ще-не ще каза сержантът.
— Значи раздайте… А цигарите — това последният кашон ли е?
— Тъй вярно.
— Е, няма как. За утре — както обикновено, а от другиден съкратете дажбата… Да, и още нещо. От днес и занапред ще давате на полковника двойна порция вода.
— Позволявам си да доложа… — подхвана сержантът.
— Знам. Ще кажете, че аз съм наредил.
— Слушам… Щом така желае господин съветникът… Анастасис! Къде?
Андрей се извърна. Като се олюляваше на омекналите си нозе и се подпираше с ръка на стената, в коридора стоеше, съвсем премалял, сънен войник — той също беше само по гащета и с обувки.
— Извинете, господин сержант… — изфъфли той. Явно беше, че нищо не разбира. После ръцете му се изпънаха по шевовете. — Разрешете да отида до нужника, господин сержант!
— Хартия искаш ли?
Войникът премлясна с устни и лицето му се сгърчи.
— Съвсем не… Имам… — той показа смачкана в юмрука си хартия, явно от архивите на Изя. — Разрешете да напусна?
— Върви… Моля да ме извините, господин съветник. Цяла нощ тичат. А се случва и ей така… направо под себе си… Преди поне калиевият перманганат помагаше, ама сега вече нищо не помага… Ще желае ли господин съветникът да провери караула?
— Не — каза Андрей и стана.
— Ще наредите ли да ви съпровождам?
— Не. Останете.
Андрей отново излезе в преддверието. И тук беше голям задух, но все пак вонеше по-малко. До него безшумно изникна Немия. Чуваше се как по стълбите, един етаж по-горе, редник Анастасис стъпи накриво и просъска през зъби. Няма май да стигне до клозета, ще омърси пода, помисли си Андрей с гнусливо съчувствие.
— Е, какво — рече той полугласно на Немия. — Да видим как са се настанили гражданските лица, а?
Андрей прекоси преддверието и влезе в отсрещния апартамент. И тук го лъхна походно-полевата миризма, но наоколо вече не цареше казармен ред. Мъждукащият пламък на лампата в коридора едва-едва осветяваше безразборно натрупаните прибори в брезентови калъфи, които се въргаляха по пода заедно с оръжието, някаква мръсна, раздърпана раница и захвърлени до стената манерки и канчета. Андрей взе лампата и пристъпи в най-близката стая, но тутакси се спъна в нечия обувка.
Тук спяха водачите на тракторите — голи, потни, проснали се на изпомачкания брезент. Дори чаршафи не бяха си послали… Макар че чаршафите им сигурно бяха по-мръсни от всякакъв брезент. Един от водачите внезапно се надигна, седна, без да отваря очи, зверски се почеса по рамото и измънка: „На лов отиваме, а не на баня… На лов, разбра ли? Водата е жълта… под снега е жълта, разбра ли?“ И още недоизрекъл това, се отпусна и падна настрани.
Андрей се увери, че и четиримата са тук, и премина в следващата стая. Нея вече я обитаваше интелигенцията. Спяха на походни легла, застлани с посивели чаршафи — двамата картографи в една стая, а двамата геолози в съседната. И техният сън беше неспокоен, сред болнавото похъркване се чуваха стонове и проскърцваха зъби. В стаята на геолозите Андрей долови непознат сладникав мирис и мигновено си припомни слуха, че геолозите пушели хашиш. Онзи ден сержант Фогел отне от редник Тевосян цигара с анаша16, фрасна го по мутрата и го заплаши, че ще го прати да изгние в авангарда. И макар че полковникът погледна на този случай по-скоро откъм смешната му страна, всичко това никак не се хареса на Андрей.
Останалите стаи в огромния апартамент бяха празни, само в кухнята, завила се презглава с някакви дрипи, спеше Фъфлата — явно доста я бяха измъчили тази вечер. Изпод гнусните дрипи стърчаха мършавите й голи крака, целите ожулени и покрити с петна. И тая беля как си я докарахме на главата, помисли си Андрей. Шемаханската царица. Мътните да я вземат дано тая проклета кучка. Мръсна курва… Откъде е? Каква е? Мрънка нещо на някакъв неразбираем език… Защо в Града има неразбираем език? Как е възможно това? Изя я чу и зяпна като побъркан… Фъфла. Нали той й извади това име. Правилно я нарече така. Много й прилича. Фъфла.
Андрей се върна в стаята на водачите, вдигна лампата над главата си и с очи направи знак на Немия към Пермяк. Немия безшумно се промъкна между спящите, наведе се над Пермяк и го хвана с две ръце за ушите. После се изправи. Пермяк вече седеше, като с едната ръка се подпираше на пода, а с другата бършеше потеклата в съня слюнка по устата му.
Щом очите им се срещнаха, Андрей кимна към коридора и Пермяк тутакси стана — леко и безшумно. Те влязоха в празната стая в дъното на апартамента, Немия плътно затвори вратата и се облегна на нея. Андрей се огледа къде да седне. Стаята беше празна и той се настани направо на пода. Пермяк клекна пред него. Под светлината на лампата сипаничавото му лице изглеждаше мръсно, сплъстените му коси падаха на челото и през тях се чернееше разкривена татуировка „роб на Хрушчов“.
— Вода искаш ли? — попита го Андрей полугласно.
Пермяк кимна. На лицето му се появи похотлива усмивчица. Андрей извади от задния си джоб плоско шише, на дъното на което се плискаше малко вода, и му го подаде. Гледаше го как пие — на малки скъпернически глътки, като шумно дишаше през нос и изпъкналата му адамова ябълка подскачаше. Водата мигновено се превърна в пот, която изби по цялото му тяло.
— Стоплила се е… — дрезгаво рече Пермяк, връщайки му празното шише. — Ех, да имаше студена!.. От чешмата…
— Какво му има на двигателя? — попита Андрей, пъхайки шишето обратно в джоба си.
Пермяк избърса с разперени пръсти потта от лицето си.
— Лайнян е този двигател — каза той. — Него там, при нас, втори го правиха и не можаха да сколасат… Направо не е за вярване, че изкара до днеска.
— Може ли да се оправи?
— Може да се оправи. Два-три дена ще го ръчкаме и ще се оправи. Ама няма да е задълго. Още двеста километра да изкара и пак ще загазим. Лайнян е този двигател.
— Ясно — каза Андрей. — А не си ли забелязал корееца Пак да се навърта около войниците?
Пермяк с досада отклони въпроса. Наведе се към Андрей и му прошепна на ухото:
— Днеска през обедната почивка войниците се наговориха да не вървят повече.
— Това вече го знам — каза Андрей, стискайки зъби. — Ти ми кажи кой нм е главатарят?
— Абе и аз не мога да разбера, началник — със свистящ шепот отвърна Пермяк. — Най-много от всички плещи Тевосян, ама той си е дрънкало, пък и напоследък няма сутрин да не е вдървен…
— Какво?
