— Да — рече Пак. — Затова, когато ме разпитват войниците, винаги гледам да заобикалям неприятните теми и разпространявам най-вече легендата за Кристалния дворец… Наистина напоследък те вече не желаят да слушат за него. Всички много се страхуват и искат да се връщат у дома.
— И вие ли? — съчувствено попита Андрей.
— Аз нямам дом — спокойно каза Пак. Лицето му беше непроницаемо, а очите му станаха съвсем сънени.
— М-да… — Андрей взе да барабани с пръсти по масата. — Е, господин Пак, още веднъж ви благодари. Моля ви, идете да си почивате. Лека нощ.
Той изпроводи с очи гърба му в избелялосин копринен хастар, почака, докато Пак затвори вратата, и рече: — Бих искал все пак да разбера защо се лепна той за нас?
— Как така „защо“? — сепна се Изя. — Те не са могли да организират разузнавателен поход и затова Пак помоли да го вземеш със себе си…
— А за какво им е всъщност на тях да разузнават?
— Ех, драги мой, та нали не всички харесват царството на Гайгер като теб! По-рано те не са искали да живеят по гайдата на господин кмета — и това не те учудва, нали? А сега не искат да живеят по волята на господин президента. Искат да живеят, както сами смятат за добре, разбираш ли?
— Разбирам — каза Андрей. — Само че според мен никой няма намерение да им пречи да си живеят както искат.
— Така е според теб — рече Изя. — Но ти не си президент.
Андрей бръкна в железния сандък, извади плоското шише със спирт и взе да развива капачката.
— Нима си въобразяваш — каза Изя, — че Гайгер ще търпи под носа си такава добре въоръжена и силна колония? Двеста закалени, изпечени мъже само на триста километра от Стъкления дом… Естествено той няма да ги остави да си живеят там. Значи трябва да се махнат по? на север. Но къде?
Андрей ливна малко спирт в шепата си и с все сила взе да си трие дланите.
— Ах, как ми е дотегнала тази мръсотия… — промърмори той с отвращение. — Не можеш да си представиш…
— Да-а, тая мръсотия… — разсеяно рече Изя. — Досадна работа… Я ми кажи защо си се захванал с Пак? Какво ти пречи той? Аз го познавам отдавна, едва ли не от първия ден. Той е извънредно честен и много културен човек. Какво си се заял с него? Човек може да си обясни тези безкрайни йезуитски разпити само с твоята патологична зоологическа ненавист към интелигенцията. Ако наистина чак толкоз искаш да научиш кой разпространява слуховете, вземи, че разпитай твоите осведомители, Пак няма нищо общо с тази работа…
— Аз нямам осведомители — студено каза Андрей.
И двамата млъкнаха. После Андрей неочаквано за себе си рече:
— Да ти кажа ли честно?
— Кажи — жадно рече Изя.
— Ето каква е работата, драги. Напоследък имам чувството, че някой много иска да прекрати нашата експедиция. Да сложи кръст на цялата работа, разбираш ли? Не просто да си вдигнем дърмите и да се махаме, откъдето сме дошли, а да ни види сметката. Да ни унищожи. Безследно да изчезнем, разбираш ли?
— Виж го ти!.. — каза Изя и ожесточено зарови пръсти в брадата си, мъчейки се да докопа брадавицата.
— Да-да! И аз непрекъснато си блъскам главата кому може да е изгодно това. И както гледам, може да е изгодно само на твоя Пак. Мълчи! Остави ме да се изкажа! Ако изчезнем безследно, Гайгер няма да научи нищо — нито за колонията, нито за каквото и да било… И скоро няма да се реши да организира такава експедиция. Тогава те няма да бъдат принудени да напуснат топлото си местенце и да се оттеглят на север… Ето как излиза, разбираш ли?
— Според мен ти си се побъркал — рече Изя. — Откъде е това чувство у тебе? Ако става дума да си вдигаме дърмите — за това не е нужно никакво чувство. Всички искат да се връщат… Но откъде ти хрумна, че някой иска да ни унищожи?
— Не знам! — рече Андрей. — Казвам ти: имам такова чувство… — Той помълча. — Във всеки случай прав бях, когато реших да взема вдругиден Пак със себе си. Той няма какво да прави в лагера без мен…
— Абе какво общо има той с тази работа?! — сопна се Изя. — Я си размърдай малко глупавата тиква! Да речем, че ни унищожи, а после какво? Осемстотин километра пеша ще драпа, а? През безводната пустиня?
— Откъде да знам? — озъби му се Андрей. — Може пък да умее да кара трактор…
— Ами тогава вземи да подозираш и Фъфлата — каза Изя. — Как беше там… Като в приказката за цар Додон… Шемаханската царица15.
— М-да… Фъфлата… — замислено рече Андрей. — И тя не е цвете за мирисане… И оня Немия… Какъв е той? Откъде е? Защо ходи постоянно подире ми като куче? Даже до клозета… Между другото знаеш ли, оказа се, че той вече е бил по тези места.
— Голямо откритие си направил! — пренебрежително рече Изя. — Колко отдавна съм го разбрал. Тези, безезичните, са дошли от север…
— Да не би пък тука да са им отрязали езиците, а? — тихо подхвърли Андрей.
Изя го погледна.
— Виж какво, дай да пийнем — каза той.
— Няма с какво да го разредим.
— Ами тогава искаш ли да ти доведа Фъфлата?
— Я се махай от главата ми… — Андрей стана и мръщейки се, раздвижи протритото си стъпало в обувката. — Е, добре. Ще отида да поогледам какво става наоколо. — Той се потупа по празния кобур. — Ти имаш ли пистолет?
— Тука някъде трябва да е. Защо?
— Нищо, аз тръгвам — рече Андрей.
Като измъкна в движение фенерчето, той излезе в коридора. Немия се изправи насреща му. Вдясно, от вътрешността на апартамента, иззад открехнатата врата се дочуваха тихи гласове. Андрей се поспря.
— … В Кайро, Дуган, в Кайро! — внушително и тържествено заяви полковникът. — Сега вече се убеждавам, че всичко сте забравили, Дуган. Двадесет и първи полк на Йоркширските стрелци беше и тогава го командуваше старият Бил, петият баронет Стратфорд.
— Моля да ме извините, господин полковник — почтително възрази Дуган. — Можем да направим справка в дневниците на господин полковника…
— Няма нужда, няма нужда от никакви дневници, Дуган! Занимавайте се там с пистолета си. Освен това ми обещахте да ми почетете, преди да заспя…
Андрей излезе на стълбищната площадка и връхлетя върху Елизауер като върху телеграфен стълб. Сгърбен, той пушеше, опрял задник в железните перила.
— Последната преди лягане, а? — попита Андрей.
— Тъй вярно, господин съветник. Сега си лягам.
— Лягайте си, лягайте си — рече Андрей, минавайки покрай него. — И помнете, че който повече спи, той по-малко греши.
Елизауер почтително се засмя подире му. Върлина с върлина, помисли си Андрей. Ти само гледай да не оправиш трактора за три дни и тогава ще видиш как ще те впрегна във влачката…
Нисшите чинове се бяха разположили на долния етаж (макар че се бяха научили да оплескват по- горните). Тук не се чуваха никакви разговори — явно всички или почти всички вече спяха. Вратите на апартаментите, които гледаха към широкото преддверие, бяха открехнати, за да става течение, и през тях се дочуваше многогласно хъркане, сънено примляскване, бълнуване и дрезгава тютюнджийска кашлица.
Отначало Андрей надникна в апартамента отляво. Там се бяха настанили войниците. От една малка стая без прозорци струеше светлина. Сержант Фогел само по гащи и с фуражка, килната на тила, седеше
