— Така — рече Андрей. — Какво значи това „основен ремонт“?
— Необходими са ни два-три дни — каза Елизауер. — Някои части трябва да се сменят, а други да се поправят. Може би ще са ни нужни дори четири дни. Или пет.
— Или десет — каза Андрей. — Дайте рапорта си.
— Или десет — съгласи се Елизауер, като продължаваше все така неопределено да се усмихва. Без да става, той се протегна през рамото на Кехада и подаде своя рапорт.
— Шегувате ли се? — рече Андрей, като се стараеше да говори спокойно.
— За кое, господин съветник? — уплаши се Елизауер. Или само се престори на уплашен.
— Три дни ли са ви нужни или десет дни, господин специалист?!
— Много съжалявам, господин съветник… — промърмори Елизауер. — Боя се, че бих могъл да ви заблудя… Не сме в гаража, пък и моят Пермяк… има някакъв обрив и цял ден повръща… А той е главният ми моторист, господин съветник…
— А вие за какво сте? — каза Андрей.
— Аз лично ще направя всичко, което мога… Но работата е там, че в нашите условия… имам предвид в полеви условия…
Известно време Елизауер продължаваше да мърмори нещо за мотористите, за лебедката, която не взели със себе си, а той ги предупреждавал… за свредлата и бормашината, каквато тук няма и за съжаление не може да има, после пак за моториста и още нещо за буталата и буталните болтове… С всяка изминала минута той говореше все по-тихо и по-неясно, и накрая съвсем замлъкна, а през цялото това време Андрей го гледаше в очите, без да откъсва поглед от него, и беше съвсем ясно, че този страхлив върлинест нехранимайко напълно се е оплел в лъжите си, и той самият вече го разбира, и вижда, че и другите са го разбрали, и се опитва някак да се измъкне, но не знае как и въпреки всичко продължава да държи на лъжите си с твърдото намерение да ги накара да приемат измишльотините му за чиста монета.
После Андрей сведе очи и се вторачи в рапорта му — в небрежно надрасканите редове с разкрачени букви, — но нищо не виждаше и нищо не разбираше. Наговорили са се гадовете, помисли си той, обзет от безмълвно отчаяние. И тези са се наговорили. Е, какво да правя сега с тях?… Жалко, че го няма пистолета ми… Да пречукам Елизауер… Или да го накарам да се насере от страх… Не. Кехада. Кехада е на дъното на тази работа. Той иска да стовари всичко на моята глава… Много му се иска цялата тази вече едва тлееща и смърдяща приумица да се провали и отговорността за това да падне върху мене… Ще си умре от кеф тоя измет, този тлъст шопар… Дощя му се да изреве и с все сили да удари с юмрук по масата.
Мълчанието ставаше нетърпимо. Неочаквано Изя взе нервно да се върти на стола си и измърмори:
— Всъщност какво толкова е станало? В края на краищата няма закъде да бързаме. Ще поспрем тука… В сградите може да има архиви… Наистина вода тука няма, но нали можем да изпратим напред една група да потърси…
И тогава Кехада го прекъсна.
— Глупости — рязко каза той. — Стига сме дрънкали врели-некипели, господа. Крайно време е да си признаем истината. А истината е, че експедицията се провали. Вода не намерихме. Нефт също. И не бихме могли да намерим при тази организация на геоложките проучвания. Хукнали сме като луди, хората вече капнаха от умора, транспортните средства не издържат. Дисциплина в отряда никаква — хрантутим разни развратници, мъкнем с нас някакви разпространители на слухове… Отдавна вече никой не вижда никаква перспектива, всички са плюли на всичко. Хората не желаят да вървят по-нататък, те не разбират защо трябва да вървят, а пък ние няма какво да им кажем. Оказа се, че космографските ни данни за нищо не стават: подготвихме се за полярен студ, а се навряхме в нажежена пустиня. Личният състав на експедицията е подбран лошо, направо е сбирщина. Медицинското осигуряване е отвратително. Резултатът от всичко това е такъв, какъвто би трябвало да очакваме при тази организация: хората паднаха духом, никаква дисциплина, скрито неподчинение и днес-утре ще избухне бунт. Това е.
Кехада млъкна, извади табакерата си и запали цигара.
— Всъщност какво предлагате, господин Кехада? — обади се Андрей със стиснато гърло. Омразното лице с дебелите мустаци плуваше пред очите му, забулено в някаква странна паяжина, която размазваше чертите му. Много му се искаше да го цапне. С лампата. Право по мустаците…
— Според мен работата е проста — пренебрежително рече Кехада. — Трябва да си вдигаме партакешите оттук. И то час по-скоро. Докато сме здрави и читави.
Запази спокойствие, внушаваше си Андрей. Сега най-важното е да запазиш спокойствие. Колкото може по-малко думи. И не спори в никакъв случай. Спокойно слушай и мълчи. Ах, как ми се иска да го цапардосам!..
— Наистина… — обади се и Елизауер. — Докога ще продължаваме да вървим? Моите хора ме питат: че то какво излиза, господин инженер? Разбрахме се да вървим, докато слънцето не слезе на хоризонта. Ама то, напротив, се качва. После се разбрахме, че докато не стигне до зенита… Да, ама то пак не се качва, не стига до зенита, а подскача нагоре-надолу…
Само недей да спориш, повтаряше си Андрей. Нека си дрънкат каквото щат. То даже е интересно какво още ще измислят да кажат… Полковникът няма да ме предаде. А армията решава всичко. Армията!.. Нима са успели да придумат Фогел гадините?…
— Е, а вие какво? — обърна се Изя към Елизауер. — А вие?
— Какво аз?
— Те ви питат, това го разбрах… А вие какво им отговаряте?
Елизауер повдигна рамене и взе да мърда с редките си вежди.
— Чудна работа… — промърмори той. — Че какво мога да им отговоря аз? Нали това искам да разбера: какво да им отговоря. Че то аз откъде мога да знам?…
— С една дума, вие нищо не им отговаряте, така ли?
— А какво мога да им отговоря? Какво?! Отговарям им, че началството по-добре знае…
— Е, това се казва отговор! — каза Изя и се опули ужасно. — С такива отговори не някакви си там нещастни трактористи, ами цяла армия можеш да разложиш… Аз значи, момчета, сега да кажете, съм готов да тръгна назад, ама онзи звяр, началникът, не дава… Как може на вас самия да не ви е ясно защо вървим напред? Та нали сте доброволец, никой не ви е карал насила да тръгвате!
— Вижте какво, Кацман — опита се да го прекъсне Кехада. — Дайте да говорим по същество!
Изя дори не го погледна.
— Вие знаехте ли, че ще бъде трудно, Елизауер? Знаехте. Знаехте ли, че не отиваме на разходка? Знаехте. Знаехте ли, че тази експедиция е нужна на Града? Знаехте, разбира се — та вие сте образован човек, инженер… Знаехте ли за заповедта: да вървим напред, докъдето ни стигнат горивото и водата? Прекрасно знаехте, Елизауер!
— Ами аз не отричам! — припряно успя най-сетне да отвърне изплашеният Елизауер. — Та аз само ви обяснявам, че моите обяснения… искам да кажа, че не ми е много ясно как трябва да им отговарям, защото те ме питат…
— Я престанете да извъртате, Елизауер! — решително каза Изя. — Работата е съвсем ясна: страх ви е да продължите нататък, вършите морален саботаж, разложили сте собствените си подчинени, а сега тичате тук да се оплаквате… А на вас между другото даже и пеша не ви се налага да ходите. През цялото време се возите…
Давай Изя, давай, приятелю мой, мислеше си Андрей с умиление. Дай му да разбере на този мръсник!.. Той вече се е насрал, сега ще поиска да иде в клозета…
— И изобщо не разбирам за какво е цялата тази паника? — продължаваше Изя все така решително. — Геологията ни била подвела? Абе оставете я тази геология, и без нея можем да минем. И без космографията можем… Нима не е ясно, че главната ни цел е да разузнаваме и да събираме информация. Аз лично твърдя, че дори и до този момент нашата експедиция е направила много, а имаме възможност да постигнем още по-добри резултати. Тракторът се бил счупил? Нищо страшно няма. Да се хванат тука да го ремонтират, два дни или десет, не знам колко трябват — ще оставим тука най-уморените и болните, а с втория трактор ще продължим полека-лека напред. Щом намерим вода, ще спрем да почакаме останалите. Всичко е много просто, какво толкова има…
— Ама, разбира се, че всичко е много просто, Кацман — злъчно рече Кехада. — А куршум в гърба не
