запаса колана с празния кобур, изпъна куртката и я закопча догоре.
— На — рече Изя и през масата му натика в ръцете купчина изписана хартия.
— Какво е това? — без всякакъв интерес попита Андрей.
— Хартия.
— А-а… — Андрей я сгъна и я пъхна в джоба на куртката си. — Благодаря.
Изя отдавна пак четеше. Бързо като машина.
Андрей се сети как никак не му се искаше да взема Изя в тази експедиция — с нелепия му вид на бостанско плашило, с тази предизвикателна еврейска физиономия, с наглото му хилене, с очебийната непригодност да понася тежко физическо натоварване. Очевидно беше, че ще бере много ядове с Изя, а пък в походните условия, твърде близки до бойните, ще има малко полза от един архивар. А се оказа, че изобщо не е бил прав.
Всъщност беше прав. Изя пръв си протри краката. И двата едновременно. Човек трудно можеше да го понася на вечерните рапорти с неговите идиотски неуместни шеги и натрапчивата му фамилиарност. В самото начало на похода, още на третия ден, той успя да падне в някаква изба и се наложи да го измъкват оттам. На петия ден се загуби някъде и трябваше да отложат тръгването с няколко часа. По време на кратката схватка на триста и четиридесетия километър се държа като последния кретен и само по някакво чудо остана жив. Войниците му се подиграваха, а Кехада постоянно се караше с него. Елизауер се оказа по принцип убеден антисемит и Андрей трябваше специално да му внушава някои неща във връзка с Изя… Така беше. Какво ли не се бе случвало.
И независимо от всичко твърде скоро стана тъй, че Изя се превърна в най-популярната личност в експедицията, ако не смятаме може би полковника. А в известен смисъл беше по-популярен дори от него.
Първо, Изя откриваше вода. Геолозите упорито и самоотвержено търсеха водоизточници, пробиваха сонди в скалите, потяха се, правеха изнурителни походи по време на общите почивки. Изя просто си седеше във влачката под грозния, саморъчно направен чадър и се ровеше в старите книжа, които вече бе натрупал в няколко сандъка. И четири пъти предсказа къде точно трябва да търсят подземните цистерни. Наистина едната цистерна се оказа пресъхнала, а в другата водата имаше доста силен дъх, но два пъти експедицията се сдоби с прекрасна вода благодарение на Изя и само на Изя.
Второ, той откри склада за гориво, след което антисемитизмът на Елизауер стана до голяма степен абстрактен. „Аз ненавиждам чифутите — обясняваше той на своя главен моторист. — Няма нищо по-лошо на този свят от чифута. Обаче никога не съм имал нещо против евреите! Да вземем, да речем, Кацман…“
По-нататък, Изя снабдяваше всички с хартия. Запасите от служебни рула свършиха още след първия взрив на стомашните разстройства и тогава популярността на Изя — единствения притежател и пазител на книжните богатства в страната, където човек не можеше да намери не само лист от лапад, но дори и стиска трева — тогава вече неговата популярност надмина всички възможни граници.
Не минаха и две седмици, когато дори с известна ревност Андрей откри, че Изя го обичат. Всички. Дори войниците, което вече беше съвсем невероятно. По време на почивките те се тълпяха около него и слушаха дрънканиците му със зяпнала уста. По собствена инициатива и с удоволствие мъкнеха от едно място на друго железните му сандъци с документацията. Изплакваха му болките си и се перчеха пред него като ученици пред любимия си учител. Фогел те ненавиждаха, от полковника трепереха, с учените се биеха, а с Изя се смееха. Вече не му се присмиваха, а се смееха заедно с него!.. „Знаете ли, Кацман — рече веднъж полковникът. — Никога не ми е било ясно защо в армията трябва да има комисари. В командуваните от мен части никога не е имало комисар, но вас, струва ми се, бих ви взел…“
Изя прегледа и подреди едната купчина книжа и измъкна от пазвата си втора.
— Има ли нещо интересно? — попита Андрей. Той зададе въпроса не защото проявяваше любопитство, а просто му се прииска някак да изрази нежността, която внезапно изпита към този тромав, нелеп, дори неприятен на вид човек.
Изя не успя да му отговори — докато поклащаше отрицателно глава, вратата се отвори и в стаята влезе полковник Сейнт Джеймс.
— Ще разрешите ли, съветник? — рече той.
— Заповядайте, полковник — каза Андрей, като стана. — Добър вечер.
Изя скочи и побутна едно кресло към полковника.
— Много сте любезен, комисарю — каза полковникът и бавно се разположи — първо приседна, после се настани удобно. Изглеждаше както обикновено — стегнат, свеж, ухаещ на одеколон и хубав тютюн, само дето бузите му напоследък малко бяха хлътнали и очите му бяха потънали необичайно дълбоко. И той вече не ходеше с традиционния си къс камшик в ръка, а с дълъг черен бастун, на който забележимо се подпираше, когато му се наложеше да стои прав.
— Това безобразно сбиване под прозорците ни… — каза полковникът. — Бъдете така добър да приемете извиненията ми, съветник, за моя войник.
— Да се надяваме, че това е било последното сбиване — мрачно каза Андрей. — Нямам намерение повече да търпя тия безобразия.
Полковникът кимна разсеяно.
— Войниците винаги се бият — небрежно отбеляза той. — В британската армия това всъщност се поощрява. Бойният дух, целенасочената агресивност и така нататък… Но вие, разбира се, сте прав. В такива тежки, походни условия не бива да търпим това. — Той се облегна в креслото, извади лулата си и взе да я тъпче. — А нали, съветник, още не сме видели очите на потенциалния противник! — шеговито рече той. — Във връзка с това предвиждам, че горкичкият ни генерален щаб ще има сериозни затруднения. Пък и господа политиците, ако бъдем откровени…
— Напротив! — възкликна Изя. — Тъкмо сега за всички нас ще настъпят най-напрегнатите дни! Тъй като истински противник не съществува, ще трябва да го измислим. А както показва световният опит, най- страшният противник е измисленият противник. Уверявам ви, че това ще бъде изключително ужасяващо чудовище. Ще се наложи двукратно да увеличим армията си.
— Виж ти! — все така шеговито рече полковникът. — Интересно кой ще го измисли? Да не би вие, мой комисарю?
— Вие! — тържествено каза Изя. — Преди всичко вие. — Той започна да брои на пръсти. — Първо, ще трябва да създадете отдел за политическа пропаганда към генералния щаб…
Някой почука на вратата и преди Андрей да успее да отговори, в стаята влязоха Кехада и Елизауер. Кехада беше навъсен, а Елизауер някак неопределено се усмихваше отвисоко, почти изпод самия таван.
— Моля седнете, господа — хладно ги покани Андрей. Той почука с кокалчетата на пръстите си по масата и каза на Изя: — Кацман, започваме.
Изя млъкна насред изречението и с готовност обърна глава към Андрей, като сложи ръка върху облегалката на стола. Полковникът отново се изправи в креслото и се опря върху дръжката на бастуна си.
— Имате думата, Кехада — рече Андрей.
Ръководителят на научната част седеше точно срещу него, широко разкрачил дебелите си като на щангист крака, за да му се проветрява чаталът, а Елизауер както винаги се бе настанил зад него, силно прегърбен, за да не стърчи прекалено много.
— По отношение на геологията няма нищо ново — мрачно каза Кехада. — Навсякъде глина и пясък. Няма никакви следи от вода. Тукашният водопровод отдавна е пресъхнал. Може би тъкмо поради тази причина хората са напуснали местността, не знам… Имаме днешните данни за слънцето, вятъра и така нататък… — Той извади от горния джоб на куртката си един лист и го остави пред Андрей. — Засега това е всичко.
На Андрей никак не му хареса това „засега“, но кимна и погледна към Елизауер.
— С транспорта как сме?
Елизауер се изправи и заговори над главата на Кехада:
— Днес са изминати тридесет и осем километра. Двигателят на трактор номер две се нуждае от основен ремонт. Много съжалявам, господин съветник, но уви…
