паважа. Такава мараня беше, че на сто метра вече нищо не се различаваше, като под вода.
— Изя! — викна той.
Изя и Пак се огледаха и станаха. Кореецът вдигна от паважа и взе под мишница своя малък, саморъчно направен автомат.
— Стана ли време? — бодро попита Изя.
Андрей кимна и тръгна напред.
Всички впериха очи в него: зажумелият от слънцето Пермяк, глуповатият Унгерн с вечно полуотворената уста, сега зяпнал от страх, мрачният Джаксън-Горилата, който бавно бършеше ръце в памучен дреб… Елизауер, досущ като мръсна, изподрана гъбка от детска площадка, бе вдигнал два пръста до гигантската периферия на шапката си с възможно най-тържествения и съчувствуващ вид, а плюещите войници престанаха да плюят, подхвърлиха си нещо през зъби и дружно се изметоха. Умирате от страх, гниди такива, отмъстително си помисли Андрей. Ей сега да ви извика някой: „Бау!“, и веднага ще напълните гащите…
Минаха покрай часовия, който побърза да се изпъне „За почест“, и закрачиха по паважа — отпред вървеше Андрей с автомат през рамото, по петите му го следваше Немия с раница, в която имаше четири консерви, пакет цигари и две манерки с вода, отзад, изостанал на десетина крачки, тътреше разкривените си обуща Изя, на гърба му висеше празна раница, в едната си ръка държеше картата, а с другата трескаво опипваше джобовете си, като, изглежда, проверяваше дали не е забравил нещо. Последен, едва видимо поклащайки се, с походка на човек, свикнал да прави дълги преходи, леко пристъпваше кореецът Пак със своя къс автомат под мишница.
Паважът беше нажежен. Слънцето жестоко журеше по раменете и плещите. От стените на сградите бълваше зной на вълни — на вълни. Днес нямаше и помен от ветрец.
Зад тях, в лагера, запалиха многострадалния двигател — Андрей не се обърна. Внезапно го обзе чувството, че се е освободил от нещо. За няколко прекрасни часа от живота му изчезваха смърдящите войници с тяхната дотам проста психика, че човек не можеше да ги разбере; изчезваше интригантът Кехада, чиято душичка вече цялата лъсна като на длан и затова съвсем му бе опротивял; изчезваха всички тези отвратителни грижи за чуждите протрити крака, за хорските скандали и побоища, за това, че някой повръщал — дали не е отравяне? — а дрисъкът на някой толкова зачестил и така бил примесен с кръв — дали не е дизентерия?… Чумата да ви тръшне дано, повтаряше си Андрей дори с някакво опиянение. Де да можеше вече никога да не ви видят очите ми. Ах, колко ми е хубаво без вас!..
Наистина тутакси си спомни за съмнителния кореец Пак и за миг му се стори, че светлата радост от освобождението ей сега ще помътнее от нови грижи и подозрения, но той побърза да махне лекомислено с ръка. Кореец като кореец. Спокоен човек, никога не се оплаква от нищо. Далекоизточен вариант на Йосиф Кацман — това е всичко… Внезапно си спомни как брат му разказваше, че в Далечния изток всички народи, а особено японците, се отнасяли към корейците точно така, както в Европа всички народи, а особено руснаците и немците, се отнасят към евреите. Сега това му се стори забавно и, кой знае защо, изведнъж се сети за Канеко… Да бяха тук сега Канеко, чичо Юра, Доналд… Е-хе-хе… Ако беше успял да убеди чичо Юра да тръгне с експедицията, сега щеше да бъде съвсем друго…
Спомни си как един ден преди да потеглят специално отдели няколко часа, взе от Гайгер бронираната лимузина с непробиваемите стъкла и запраши към чичо Юра. Как пиха в голямата двуетажна къща, където беше чисто, светло, миришеше вкусно на джоджен, на домашна фурна и на току-що изпечен хляб. Пиха домашна водка, хапнаха си свинска пача и хрускащи, слабо осолени краставички, каквито Андрей не беше ял бог знае от колко години, после оглозгаха овнешките ребра и си топяха парчетата месо в соса, пропит с миризма на чесън, а накрая дебелата холандка Марта, съпругата на чичо Юра, бременна вече за трети път, донесе свистящия самовар, за който навремето чичо Юра даде кола жито и кола картофи, и те дълго, солидно, сериозно пиха чай, като си похапваха някакво невиждано сладко — потяха се, охкаха, пъшкаха и си бършеха мокрите лица с нови бродирани кърпи, а чичо Юра непрекъснато бърбореше под носа си: „Не е лошо, момчета, това вече може да се нарече живот… Докарват ми всеки ден петима нехранимайковци от лагера, аз ги уча на труд, аз, разбираш, не си жаля силите… ако гъкнат нещо — фрас по мутрата, но затуй пък те при мен плюскат на корем, каквото ям аз, това и те, да не съм някакъв експлоататор…“ А на сбогуване, когато Андрей вече сядаше в автомобила, сграбчвайки здраво ръката му в огромните си лапи, покрити целите с мазоли, чичо Юра рече, като наведе глава, та погледите им се срещнаха: „Ще ми простиш, Андрюша, зная… Всичко бих зарязал, и булката бих зарязал… Ама тия не мога да ги оставя, душа не ми дава…“ — и посочи с грамадния си палец през рамо към двете светлокоси, породени момченца, които мълчешката, за да не ги чуят, се бъхтеха с юмруци зад верандата.
Андрей се обърна. Лагерът вече не се виждаше, беше се стопил в маранята. Боботенето на двигателя едва се дочуваше — като през тампони за уши. Сега Изя вървеше до Пак, размахваше картата под носа му и крещеше нещо за мащаба. Всъщност Пак не спореше. Той само се усмихваше и когато Изя се мъчеше да спре, за да разгърне картата и да му покаже всичко нагледно, деликатно го хващаше за лакътя и го побутваше напред. Сериозен човек беше, и дума не може да става. От тази гледна точка на него човек можеше напълно да разчита. Интересно, за какво ли са се скарали с Гайгер?… Те са съвсем различни хора, това е ясно…
Пак бе учил в Кембридж и имаше докторат по философия. Щом се върнал в Южна Корея, взел участие в някакви студентски демонстрации срещу режима и Ли Син Ман го пъхнал в дранголника. От затвора го освободила през петдесета година севернокорейската армия, във вестниците писали за него, че е истински син на корейския народ, който ненавижда кликата на Ли Син Ман и американските империалисти, той станал заместник-ректор, а след месец отново го тикнали в дранголника, където лежал, без да му предявят никакво обвинение, до самия десант в Чамулпо, когато затворът попаднал под огъня на частите от Първа кавалерийска дивизия, понесла се стремително на североизток. В Сеул било същински ад. Пак вече не се надявал да оцелее и тогава му предложили да участвува в Експеримента.
Попаднал в Града много по-рано от Андрей, сменил двадесет специалности, счепкал се естествено с господин кмета и се присъединил към нелегалната организация на интелигентите, която тогава поддържала движението на Гайгер. Нещо е станало между него и Гайгер, но така или иначе голяма група от нелегалните още две години преди Обрата тайно напуснали Града и се отправили на север. Провървяло им: на триста и петдесетия километър намерили в развалините „комплект концентрирано време“ — много здрава метална цистерна, натъпкана догоре с най-различни предмети на културата и образци от технологии. Мястото било хубаво — имало вода, плодородна почва покрай самата Стена и много оцелели сгради — и те се заселили там.
Нищо не знаеха за това, което е станало в Града, и когато се появиха обшитите с броня трактори на експедицията, те решили, че идват за тях. За щастие в кратката, яростна и глупава схватка загина само един човек. Пак познал Изя, своя отколешен приятел, и разбрал, че е станала грешка… После той помоли Андрей да го вземе с тях. Каза, че идвал от любопитство, много отдавна планирал поход на север, но емигрантите не разполагали с необходимите средства. Андрей не му повярва много, но го взе. Стори му се, че Пак може да бъде полезен със своите знания, и той наистина се оказа полезен. Пак правеше за експедицията всичко, на което беше способен, винаги се държеше дружелюбно с Андрей и беше внимателен, с Изя — да не говорим, но се оказа, че никой не може да го предизвика към откровеност. И Андрей, и дори Изя не научи откъде той има толкова много митологични и реални сведения за предстоящия път, защо все пак се присъедини към експедицията и изобщо какво му е мнението за Гайгер, за Града, за Експеримента… Пак никога не участвуваше в разговори на отвлечени теми.
Андрей се поспря и като дочака ариергарда, попита:
— Е, разбрахте ли се какво по-точно ви интересува?
— Какво по-точно ли? — Изя най-сетне можа да разгърне картата. — Виж… — Той взе да сочи с нокът в траурна рамка от мръсотия. — Сега сме ей тук. Значи през една, две… през шест пресечки трябва да има площад. Ето тук има някаква голяма сграда, сигурно е представителна. Непременно трябва да отидем там. Е, ако по пътя попаднем на нещо интересно… Да! Ето тука също няма да е лошо да отидем. Малко е далечко, ама нали мащабът дявол го знае какъв е, значи е божа работа и може да се окаже, че е съвсем близо… Виж какво пише тука: „Пантеон“. Аз обичам пантеоните.
— Ами добре… — Андрей понамести ремъка на автомата си. — Може и натам, разбира се… А вода значи днес няма да търсим?
