Такъв площад още не бяха срещали по пътя си. Приличаше на чудновата изсечена гора. Сякаш пън до пън по него стърчаха пиедестали — кръгли, квадратни, шестостенни, звездообразни, във вид на някакви абстрактни заградителни съоръжения, артилерийски куполи и митични зверове — каменни, чугунени, от пясъчник, от мрамор, от неръждаема стомана и дори май от злато… И всичките тия пиедестали, бяха празни, само на петдесетина метра пред тях имаше глава на крилат лъв, подпряна върху отчупен над коляното гол крак, висок колкото човешки ръст, бос, с необикновено, мускулест прасец.

Площадът бе огромен. Отсрещният му край не се виждаше зад булото на маранята, а вдясно, в самото подножие на Жълтата стена, се мяркаха изкривените в потоците от нажежен въздух очертания на ниска, издължена сграда с фасада от гъсто наредени колони.

— Я гледай ти! — неволно се изтърва Андрей.

А Изя промърмори неясно:

— Ту е от бронз, ту е от мрамор, ту с лула, ту без лула… — и попита: — А къде всъщност са се дянали всички тия?

Никой не му отговори. Всички май, че дори и Немия, гледаха и не можеха да се нагледат. После Пак рече:

— Както изглежда, трябва да вървим ей нататък…

— Това ли е вашият Пантеон? — попита Андрей, колкото да каже нещо, а Изя отвърна малко възмутен:

— Нищо не разбирам! Те какво — всичките ли се шляят из града? Защо тогава почти не ги срещнахме? Та те тука трябва да са с хиляди!..

— Градът на хилядите статуи — каза Пак.

Изя пъргаво се извърна към него.

— Какво? И такава легенда ли има?

— Не. Но бих го нарекъл така.

— Дрън-дрън — каза Андрей, който неочаквано се сети за нещо друго. — Я ми кажете как ще минем оттук с важите влекачи? Умът ми не го побира колко взрив трябва, за да вдигнем във въздуха това противотанково заграждение…

— Би трябвало да има околовръстен път — рече Пак. — Накрай пропастта.

— Да вървим, а? — каза Изя. Той вече нямаше търпение.

Запътиха се право към пантеона, крачеха между пиедесталите по разбития, натрошен на дребно паваж, превърнат в бяла прах, която ярко блестеше на слънцето. От време на време се поспираха и току се прегъваха или се изправяха на пръсти, за да прочетат надписите на пиедесталите, а тези надписи бяха толкова старинни, че човек направо се стъписваше.

„На деветия ден усмивката благословията на твоя мускулус глутеус спаси тия малките. Издигна се слънцето и изгасна зората на любовта, но“. Или дори просто: „когато!“ Изя се смееше с глас и подвикваше, като пляскаше с юмрук по дланта си, Пак се усмихваше, клатейки глава, а Андрей се притесняваше, чувствуваше, че веселието им е неуместно, даже някак неприлично, но усещането бе твърде смътно и само нетърпеливо ги подтикваше да побързат: „Е, стига толкова, стига вече — повтаряше той. — Да вървим. Ама за какъв дявол пак се спирате? Закъсняваме, неудобно е…“

Доядя го, като гледаше тия идиоти — намерили кога и къде да се забавляват. А те не можеха да се отлепят от надписите, сочеха с мръсни пръсти по издълбаните редове, присмиваха се, гавреха се и той ги прати по дяволите и почувствува голямо облекчение, когато откри, че гласовете им са останали далеч зад него и думите им не се разбират.

Пък и така е по-добре, помисли си Андрей с удоволствие. Без тази глупава свита. В края на краищата не си спомням добре те бяха ли поканени или не? Нещо беше казано и за тях, но какво по-точно? Дали молеха да бъдат в парадна униформа или пък, напротив, молеха изобщо да не идват… Ами то сега има ли някакво значение? Е, в краен случай ще поседят долу. Пак, да речем, криво-ляво се ядва, ама Изя току-виж изведнъж започнал да се заяжда за всяка дума или пък, не дай боже, се изтъпанчил сам да говори… Не-не, без тях е по-добре, нали така, Немия? Ти стой зад гърба ми, ето тука, вдясно, и хубаво си отваряй очите! Тука, братче, не трябва да блееш. Помни добре, че тука сме в леговището на истинските опоненти, това не са ти Кехада или Хнойпек, дръж, вземи автомата, движенията ми трябва да бъдат свободни, и изобщо как мога да се изправя с автомат зад катедрата — нали, слава богу, не съм Гайгер… Прощавай, ама къде ми са тезисите? И таз хубава! Че какво ще правя без тезиси?…

Пантеонът се възвиси пред тях и над тях с всичките си колони, с изпочупените си и нащърбени стъпала, с озъбилата се през бетона ръждясала арматура, иззад колонадата струеше леден студ, там беше тъмно, оттам лъхаше на очакване и тленност, а гигантските позлатени крила на вратата вече бяха отворени и оставаше само да влезе. Андрей запристъпва от стъпало на стъпало, много внимателно, като гледаше — пази боже! — да не се спъне, да не се просне тук, пред очите на всички, като все още продължаваше да опипва джобовете си, но тезисите никакви ги нямаше, защото те, разбира се, бяха останали в железния сандък… не, в новия костюм, нали исках да облека новия костюм, но после реших, че така ще бъде по- ефектно…

… Дявол да го вземе, какво ще правя сега без тезисите? — помисли си той, влизайки в тъмното преддверие. За какво си бях набелязал да говоря? — напрягаше ум, пристъпвайки внимателно по хлъзгавия под от черен мрамор. Май че, първо, за величието, спомни си със сетни сили, чувствувайки как леденият студ прониква под ризата му. Много е студено тук, в това преддверие, биха могли да ме предупредят, та все пак навън е лято, пък и този под, между другото можеха да го посипят с пясък, нямаше да им се откъснат ръцете, иначе тук човек като нищо може да си счупи врата…

… Е, накъде да върви сега? Надясно, наляво? Ах, да, извинете… Значи така, първо, за величието, мислеше си, устремявайки се вече по съвсем тъмния коридор. А, това вече е нещо — килим. Сетили се! Ама факлоносци, естествено, не ви дойде на ум да поставите. Тука при тях винаги е така: или ще поставят факлоносци, че дори и прожектори, или — ето на, както сега… И така: величието.

… Стане ли дума за величието, се сещаме за така наречените велики имена. Архимед. Много добре! Сиракуза, еврика, банята… в смисъл на ваната. Той е гол. По-нататък. Атила! Венецианският дож. Всъщност моля да ме извините: венециански дож беше Отело. Атила е хунски цар. Пристига. Ням и мрачен като гроб… Защо трябва да се връщам толкова назад за примери? Петър! Ето ти величие. Велики. Петър Велики. Първи. Петър Втори и Петър Трети не са били велики. По всяка вероятност защото не са били първи. Велики и първи в повечето случаи са синоними. Макар че-е-е… Екатерина Втора Велика. Втора е, но въпреки това е велика. Трябва да имаме предвид това изключение. Често ще се налага да споменаваме изключения от този род, които, така да се каже, само потвърждават правилото…

Той стисна здраво ръцете си на гърба, подпря брадичката си на гърдите и като издаде долната си устна, се разходи няколко пъти напред-назад, като всеки път изящно заобикаляше табуретката. После я избута с крак настрана, опря се с разперени, пружиниращи пръсти на масата и, повдигайки вежди, се загледа над слушателите си.

Масата бе съвсем чиста, обкована със сива поцинкована ламарина, и се бе проточила пред него като шосе. Другият й край се губеше в жълтеникавата мъгла и там примигваха, поклащани от течението, огънчетата на свещите, и Андрей си помисли с мимолетна досада, че това, дявол да го вземе, не е честно, че тъкмо той по-добре от всеки друг трябва да има възможност да вижда кой стои там, в онзи край на масата. Много по-важно е да вижда него, отколкото тези… Всъщност да не му бере грижа…

Той огледа разсеяно и благосклонно редиците, смирено настанили се от двете страни на масата и извърнали към него внимателните си лица — бяха каменни, чугунени, медни, златни, бронзови, гипсови, от яспис… и каквито там биват техните лица. Например — сребърни. Или, да речем, от нефрит… Слепите им очи бяха противни, пък и изобщо можеше ли да има нещо приятно у тези грамадни и тромави дебелаци, чиито колене стърчаха на метър, че дори и на два метра над масата. Добре беше поне, че мълчаха и не шаваха. Всяко помръдване сега би било непоносимо. Андрей с наслада, дори с някакво сладострастие се заслуша как се процеждат последните капки на превъзходно замислената пауза.

— Но какво е правилото? В какво се състои то? Каква е субстанциалната му същност, иманентна само на него и на никой друг предикат?… И се боя, че в този случай ще се наложи да говоря за неща, не съвсем обичайни и доста неприятни за вашите уши… Величието! Ах, колко много е казано, нарисувано, изиграно и изпято за него! Какво би бил човешкият род без категорията величие? Банда голи маймуни, а сравнение с

Вы читаете Обреченият град
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату