— Много път има до водата — тихо рече Пак.
— Да, братче… — подкрепи го Изя. — До водата, братче… Виж, тука при тях е означено — водонапорна кула… Там ли е? — попита той Пак.
Пак повдигна рамене.
— Не знам. Но ако в тези квартали изобщо е останало вода, тя може да е само там.
— Да-а-а… — рече Изя. — Далечко е. Трябва да има трийсетина километра, не може за един ден да отидеш и да се върнеш… Наистина мащабът… Слушай, точно сега за какво ти е тази вода? За вода ще отидеш утре, както се разбрахме… така де, утре сме там.
— Добре — каза Андрей. — Да вървим.
Сега тръгнаха заедно и известно време мълчаха. Изя непрекъснато въртеше глава и сякаш се мъчеше да подуши нещо, но не откриваше нищо интересно нито надясно, нито наляво. Триетажни и четириетажни сгради, някои доста хубави. Избити стъкла. Някои прозорци затулени с изкорубен шперплат. По балконите полуразкапани сандъчета за цветя, по стените на много сгради се виеше жилав прашасал бръшлян. Голям магазин — огромните витрини, така набити с прах, че нищо не се виждаше през тях, кой знае как бяха оцелели, а вратите бяха избити… Изя тутакси се отдели от тях, изтича в тръс до зейналия вход, надникна вътре и пак се върна.
— Празен е — съобщи той. — Разграбен напълно.
Подминаха някаква обществена сграда — нещо като театър или концертна зала, а може би кино. После пак магазин — витрината му беше разбита — и друг магазин отсреща… Изя внезапно спря, взе шумно да души във въздуха и вдигна мръсния си палец.
— О! — рече той. — Тук някъде е!
— Кое? — попита Андрей, като се озърна.
— Хартията — кратко отвърна Изя.
Без да обръща повече внимание на никого, Изя се устреми право към една сграда от дясната страна на улицата. Беше сграда като сграда, с нищо особено не се отличаваше от околните, само дето официалният й вход беше малко по-представителен и в общия й облик се чувствуваше някакъв готически акцент. Изя се шмугна във входа, но докато прекосят улицата, той отново се показа и оживено извика:
— Елате тук. Пак! Открих библиотека!
Андрей само врътна глава от възхищение. Ах, този Изя!
— Библиотека ли? — рече Пак и ускори крачка. — Не може да бъде!..
След палещата жълта жарава на улицата във вестибюла беше прохладно и полутъмно. Високите готически прозорци, които явно гледаха към вътрешния двор, бяха украсени с цветни витражи. Подът бе покрит с декоративни плочки. Две белокаменни стълбища водеха надясно и наляво… По лявото вече тичаше Изя, Пак с лекота го настигна и те двамата, крачейки през три стъпала, скоро се изгубиха.
— А ние за какъв дявол трябва да се мъкнем там? — рече Андрей на Немия.
Немия беше съгласен. Андрей се огледа къде да седне и се настани на прохладните бели стъпала, като свали автомата и го сложи до себе си. Немия вече беше клекнал до стената със затворени очи, обхванал с дългите си яки ръце коленете. Беше тихо, само отгоре се чуваха неясни гласове.
Омръзна ми, ядно си помисли Андрей. До гуша ми дойде от тия мъртви квартали. От това нажежено безмълвие. От тези загадки… Да бяхме намерили хора, да поживеем с тях, да ги поразпитаме… пък и те да вземат да ни нагостят с нещо, няма значение с какво, само да не е с тази противна овесена каша… и студено вино да ни предложат! Много, кой колкото ще… или бира. Червата му закуркаха и той уплашено се напрегна, ослуша се. Не, нищо нямаше. Днес — да не чуе дяволът — нито веднъж не се е налагало да се крие по входовете, сполай и за толкоз. И ожулената му пета май е зараснала…
Горе нещо шумно и тежко се строполи. Ясно се чу викът на Изя: „Ама къде се пъхате, за бога!..“ Екна смях и после пак неясни гласове.
Ровете, ровете, помисли си Андрей. Само във вас ми е надеждата. Че то само от вас човек може да очаква някаква полза… И от цялото това бездарно начинание ще останат само моят отчет и двадесет и четирите сандъка на Изя, натъпкани с книжа!..
Той протегна крака и се облегна на стъпалата, подпирайки се на лакти. Немия внезапно кихна и ехото звънливо му отвърна. Андрей отметна глава и се загледа в далечния сводест таван. Хубаво са строили, красиво, по-добре от нас. И изобщо, както се вижда, добре са си живели. И въпреки това са загинали… Всичко това никак няма да се хареса на Фриц — той естествено би предпочел да има потенциален противник. А то какво излиза: живели са, строили са, прославяли са някой техен си Гайгер… любим и добродушен… И какво от това? Нищо, сякаш никой не е живял на тоя свят. Само костите им са останали, пък и те ни изглеждат малко за това селище… Такива ми ти работи, господин президент! Човек предполага, а господ току пусне някакво трептене и — край на всичко…
Той също кихна и вдиша дълбоко през носа си. Някак прохладно беше тука… А добре би било да дам Кехада под съд, когато се върнем… Мислите му леко свърнаха в обичайните си релси: как да спипа Кехада натясно, така че той да не посмее да гъкне и цялата документация да се вижда като на длан и на Гайгер веднага всичко да му стане ясно… Андрей пропъди тези мисли — нито му беше мястото, нито му беше времето за тях. Сега би трябвало да мисли само за утрешния ден. Пък и за днешния ден нямаше да бъде лошо. Например къде все пак се дяна тази статуя? Дойде някакъв рогат… стегозавър някакъв… грабна я под мишница и я отнесе. Защо? А тя между другото тежи поне петдесет тона. Че то такъв звяр, ако поиска, може трактора да отнесе под мишница… Трябва да се махаме оттука, това е истината. Ако не беше полковникът, още днес щяхме да се изметем и кракът ни повече нямаше да стъпи тука… Той се замисли за полковника и изведнъж се улови, че се ослушва.
Някакъв далечен и неясен звук се бе появил — не гласове, гласовете горе продължаваха да бъбрят — не тук, а там, на улицата, зад високите открехнати врати на библиотеката. Ясно иззвъняха разноцветните стъкла на витражите, явно затрепераха каменните стъпала под лактите и задника му, сякаш някъде наблизо имаше железопътна линия и по нея минаваше влак — тежка, товарна композиция. Немия изведнъж ококори очи, извърна глава и тревожно се заслуша.
Андрей внимателно сви крака и стана, като държеше автомата за ремъка. Немия тутакси стана също, погледна го под око, и продължи да слухти.
Андрей хвана удобно автомата, безшумно изтича до вратата и внимателно надникна. Горещият прашен въздух опари лицето му. Улицата беше жълта, нажежена и пуста както преди. Само мъртвата тишина вече я нямаше. Огромният далечен чук печално и монотонно биеше по паважа и тези удари видимо се приближаваха — бяха тежки, смазващи удари, които правеха на парчета гранитните павета на настилката.
От сградата отсреща със звън се посипа по тротоара строшената витрина. Толкова неочаквано стана, че Андрей отскочи, но веднага се опомни, прехапа устни и изтегли затвора на автомата. Кой дявол ме караше да се навирам тук, мина му през ум.
Чукът все повече се приближаваше и беше абсолютно невъзможно да се разбере откъде идва, но ударите ставаха все по-тежки и по-звънки, а в тях имаше някаква несломима и неизбежна победоносност. Стъпките на съдбата, мина му през ума. Андрей безпомощно потърси с очи Немия.
Остана като попарен. Немия се беше облегнал с рамо на стената и съсредоточено изрязваше с огромния си нож нокътя на лявото кутре. При това видът му беше абсолютно равнодушен и дори отегчен.
— Какво става?! — дрезгаво попита Андрей. — Ти какво правиш?…
Немия го погледна, кимна и пак се зае с нокътя си. Бум-бум-бум — чуваше се вече съвсем наблизо и земята под краката му затрепери. Но внезапно се възцари тишина. Андрей тутакси надникна отново. Съзря на близкото кръстовище висока тъмна фигура, главата й стигаше до третия етаж. Беше статуя. Старинна метална статуя. Онзи същият тип с жабешка мутра — само че сега той стоеше силно изпъчен, вирнал масивната си брада, едната му ръка бе подпъхната зад гърба, а другата — дали заплашвайки, или сочейки към небесата — бе вдигната с изпънат показалец…
Примрял като в лош сън, Андрей гледаше това нереално чудовище. Но знаеше, че не бълнува. Това си беше статуя като статуя — тъпо, бездарно съоръжение от метал, подложен на термична обработка или пък покрит с черен окис, глупаво на вид и поставено съвсем не на място… В нажежения въздух, издигащ се от настилката. Очертанията му трептяха и се размазваха, точно както очертанията на сградите нагоре по
