улицата.
Андрей почувствува, че някаква ръка се отпусна на рамото му, и се огледа — Немия се усмихваше и успокояващо му кимаше. Бум-бум-бум — разнесе се пак от улицата. Немия продължаваше да го държи за рамото — потупваше го, галеше го, мачкаше мускулите му с ласкавите си пръсти. Андрей рязко се отдръпна и отново надникна навън. Статуята вече я нямаше. И пак беше тихо.
Тогава Андрей избута Немия настрана и с омекнали колене изтича по стълбите на горния етаж, откъдето, сякаш нищо не бе станало, продължаваха да се чуват бъбрещите гласове.
— Стига! — изрева той, нахълтвайки в библиотечната зала. — Марш оттук!
Гласът му беше паднал съвсем и те не го чуха, а може би го чуха, но не му обърнаха внимание, защото бяха заети. Помещението бе огромно, един дявол знае докъде стигаше в дълбочина, а лавиците, натъпкани с книги, заглушаваха звуците. Едни библиотечен шкаф бе катурнат, на пода се бе срутила цяла планина от книги, а Изя и Пак се ровеха в тази планина — и двамата бяха доволни, разгорещени, потни и въодушевени… Крачейки направо през книгите. Андрей се приближи до тях, хвана ги за яките и ги изправи.
— Марш оттук — каза той. — Стига. Тръгваме.
Изя го изгледа с помътнял поглед, дръпва се, отскубна се от ръката му и в същия миг се опомни. Очите му зашариха по Андрей, оглеждайки го главата до петите.
— Какво ти става? — попита той. — Случиш ли се е нещо?
— Нищо не се е случило — злобно отвърна Андрей. — Стига сте се ровили тук. Къде искате да вървим? В пантеона ли? Хайде тогава, да тръгваме към пантеона.
Пак, когото той продължаваше да държи за яката, деликатно размърда рамене и се изкашля. Андрей го пусна.
— Знаеш ли какво намерихме тука?… — разпалено започна Изя, но се отказа. — Слушай, какво толкоз е станало?
Андрей вече се бе овладял. Всичко, което се бе случило там долу, сега му изглеждаше съвсем нелепо и невъзможно тук — в тази строга, задушна зала, под изпитателния поглед на Изя и пред невъзмутимо коректния Пак.
— Не можел да губим толкова време за всеки обект — навъсено рече той. — Разполагаме само с един ден. Да вървим.
— Библиотеката не е какъв да е обект! — моментално възрази Изя. — Това е първата библиотека по целия ни маршрут… Слушай, пребледнял си като мъртвец. Какво в края на краищата се е случило?!
Андрей не се решаваше да разкаже. Не знаеше как.
— Хайде да тръгваме — измънка той, обърна се и закрачи през книгите към изхода.
Изя го догони, хвана го за ръката и тръгна с него. Немия се отдръпна от вратата и ги пусна да минат. Андрей все така не знаеше как да започне. Всяко начало и всички думи бяха глупави. После си спомни за дневника.
— Ти вчера нали ми чете някакъв дневник… — продума той, когато заслизаха по стълбите. — На онзи там… дето се обесил…
— Е, и?
— Ето това е!
Изя се спря.
— Трептенето ли?
— Ама вие наистина ли нищо не чухте? — отчаяно попита Андрей.
Изя поклати глава, а Пак отвърна тихо:
— Трябва да сме се увлекли. Спорехме.
— Маниаци… — каза Андрей. Той нервно си пое дъх, озърна се да види къде е Немия и най-сетне изплю камъчето: — Статуята. Дойде и си отиде… С една дума, мотаят се из града като живи…
Той млъкна.
— И после? — нетърпеливо рече Изя.
— Какво — после? Това е!
По напрегнатото лице на Изя се изписа огромно разочарование.
— Че какво толкоз? — каза той. — Голяма работа, статуя… Снощи една също се мотаеше натам- насам и какво от това?
Андрей зина, но веднага затвори уста.
— Железоглавите — обади се Пак. — Явно тази легенда е възникнала именно тук…
Без да може да обели нито дума, Андрей местеше поглед от Изя към Пак и обратно. Изя съчувствено — най-после разбра каква е работата! — бе издул устни като за целувка и а-ха да потупа Андрей по ръката, а Пак очевидно предполагаше, че нещата вече са се изяснили, и крадешком надзърташе през рамо към вратата на библиотеката.
— Т-тъй… — насили се да каже най-сетне Андрей. — Много мило от ваша страна. Значи вие веднага повярвахте на това, а?…
— Виж какво, я се успокой — рече Изя, като все пак успя да го хване за ръкава. — Разбира се, че повярвахме, а защо да не повярваме? Нали Експериментът все пак си е Експеримент. Покрай всички тия наши дрисъци и кавги забравихме за него, но всъщност… Бре, да му се не види, че какво толкоз е станало! Голяма работа, че някакви статуи ходели… А ние попаднахме на библиотека! И, разбираш ли, открихме много интересни неща: оказа се, че хората, които са живели тук, са наши съвременници от двадесети век…
— Разбирам — каза Андрей. — Пусни ми ръкава.
Вече му беше съвсем ясно, че се бе държал ужасно глупаво. Ама нали тия двамата още не бяха видели статуята със собствените си очи. Ще ги видим каква песен ще запеят, когато се сблъскат очи в очи с нея. Наистина Немия също се държи някак странно…
— Няма защо да ме убеждавате — каза той. — Сега нямаме време за тази библиотека. Когато минем покрай нея с тракторите, тогава, ако щете, натоварете цяла влачка догоре. А сега да вървим. Обещах да се върнем, преди да е мръкнало.
— Е, добре — примирено рече Изя. — Да вървим. Хайде да вървим.
М-да, мислеше си Андрей, слизайки забързано по стълбите. Как можах, засрамено се питаше той, докато разтваряше широко входната врата, и пръв излезе на улицата, за да не видят лицето му. Та нали не съм войник или някакво си там шофьорче, упрекваше се той, крачейки по нажежената настилка. Фриц е виновен, озлобено реши той. Обяви, че вече нямало никакъв Експеримент, край, и аз повярвах… всъщност не повярвах, разбира се, а просто приех новата идеология — от лоялност, и защото службата ме задължаваше… Не, момчета, всичките тези нови идеологии са за глупаците, за масите… Но има и нещо друго: четири годинки си живяхме и за никакъв Експеримент и през ум не ни минаваше даже, в други неща бяхме затънали до гуша… Кариера правехме, злъчно си помисли той. Килими ни доставяха, експонати за лични колекции…
На кръстовището Андрей се поспря и хвърли поглед към пресечката. Статуята беше там — заканваше се с половинметров черен пръст и гадно се хилеше с жабешка уста. Ще ви дам аз, негодници, да се разберете!
— Да не е тази? — небрежно попита Изя.
Андрей кимна и продължи нататък.
Вървяха и вървяха, все по-замаяни от зноя и ослепителната светлина, стъпваха по собствените си къси и обезобразени сенки, потта застиваше във вид на солена коричка по челото и слепоочията и дори Изя престана вече да дрънка, че са се провалили някакви негови стройни хипотези, и дори неуморният Пак взе да влачи единия си крак — подметката му се бе отпрала, а Немия току раззинваше черната си уста и, изплезил ужасното чуканче на отрязания си език, дишаше често и на пресекулки като куче… И нищо повече не се случи, само веднъж, като не успя навреме да се овладее, Андрей трепна, когато, вдигайки случайно глава, зърна в разтворения прозорец на четвъртия етаж огромно позеленяло лице, втренчило в него слепите си облещени очи. Не ще и дума, зрелището наистина беше страховито — четири етажа над главата ти и петниста зелена мутра, изпълнила целия прозорец.
После излязоха на площада.
