които дори редник Хнойпек би ни се сторил венец на високоразвита цивилизация. Не е ли така… Нали всеки отделен Хнойпек няма мяра за нещата. По природа той е научен само да храносмила и да се размножава. Всяко друго действие на споменатия Хнойпек не може да бъде оценено самостоятелно от него нито като добро, нито като лошо, нито като полезно, нито като напразно или вредно и тъкмо като последица от това положение на нещата всеки отделен Хнойпек при равни други условия рано или късно, но неизбежно се изправя пред военнополеви съд и този съд вече решава как да постъпи с него… По този начин липсата на вътрешен съд закономерно и, аз бих казал, фатално се запълва от наличието на външен съд, например военнополеви… Обаче, господа, обществото, състоящо се от Хнойпековци и несъмнено от Фъфли, не било способно да отдели такова огромно внимание на външния съд — без значение дали е военнополеви съд или съд със съдебни заседатели, таен съд на инквизицията или съд на Линч, темен съд18 или съд на така наречената чест. Да не говорим пък за другарските и тъй нататък съдилища… Трябвало да се намери такава форма на организация на хаоса, състоящ се от половите и храносмилателните органи както и на Хнойпековците, така и на Фъфлите, такава форма на тази вселенска бъркотия, та поне част от функциите на споменатите външни съдилища да можели да се предадат на вътрешния съд. Ето, ето кога потрябвала и се оказала полезна категорията величие! А работата е там, господа, че в огромната и абсолютно аморфна тълпа от Хнойпековци и в огромната и още по-аморфна тълпа от Фъфли от време на време се появяват личности, за които смисълът на живота съвсем не се свежда предимно до осъществяването на храносмилателните и половите функции. Ако щете, наречете това трета потребност! Разбирате ли, той не се задоволява само с това, че в стомаха му има нещо за смилане и може да се възползва от нечии прелести. С други думи — на него му се ще да сътвори нещо по-такова, каквото по-рано, преди него, не е имало. Например инстанционна или, да речем, йерархична структура. Някакъв козирог19 на стената. С тестиси. Или да измисли мита за Афродита… За какъв дявол му е притрябвало всичко това — и на него самия не му е много ясно. И наистина, за какво може да му е на Хнойпек Афродита Пянородената или пък онзи там козирог. С тестисите. Има, разбира се, хипотези, има, и то не една! Нали все пак козирогът значи много месо на едно място. За Афродита пък да не говорим… Всъщност, ако трябва да бъдем честни и откровени, произходът на тази трета потребност засега си остава загадка за нашата материалистична наука. Но това е друга работа. Кое е по- важно сега за нас, приятели мои? Че в еднообразната сива тълпа изведнъж се появява личност, която не се задоволява, хубостницата му, с овесената каша и с мърлявата Фъфла, дето целите й крака са напукани, не се задоволява значи с широкодостъпния реализъм, а започва да идеализира, започва да се абстрахира, копелето гадно — мислено превръща овесената каша в сочен козирог на шиш, плуващ в сос, подлютен с чесън, а Фъфлата — в прекрасна особа, дългобедрена и добре измита — нали е от океана20. От водата… Леле мале! Ами че такъв човек цена няма! Такъв човек трябва да бъде поставен на видно място и всички Хнойпековци и Фъфли, батальон подир батальон, трябва да бъдат водени при него, та да се научат тия паразити къде им е мястото. Ето на?, вие, жалки дрипльовци, можете ли да правите като него? Ей, ти, рижият, ти бе, въшльо, можеш ли да нарисуваш кюфте, ама така, че веднага да ти потекат лигите? Не можеш, а? Къде се пъхаш тогава бе, лайно такова? Тръгнал с него да се сравнява! Я върви да ореш! Там — да ореш! Риба да ловиш, мидени черупки да събираш!..
Андрей се пусна от масата и, потривайки възторжено ръце, пак взе да се разхожда назад-напред. Чудесно излезе. Направо прекрасно! И без никакви тезиси. А всичките тези дебелаци слушаха със затаен дъх. Поне един да беше помръднал… Ето това съм аз. Разбира се, не съм Кацман, аз най-често си мълча, но виж, ако ме докарат дотам, ако, дявол да го вземе, ме попитат тогава… Наистина на онзи, невидимия край на масата някой май също почна да говори. Евреин някакъв. Може би Кацман се е вмъкнал крадешком? Е, не се знае още кой кого — я камилата, я камиларя.
— И така, величието като категория е възникнало от творчеството, защото велик е само този, който твори, или, другояче казано, който създава нещо ново, невиждано и нечувано. Но нека се запитаме, уважаеми господа, кой тогава ще им навира мутрите в помията? Кой ще им каже: къде се пъхаш бе, говедо, къде се тикаш? Кой ще стане, така да се каже, жрец на твореца — не се страхувам от тази дума? Ами ще стане този, уважаеми господа, който не може да нарисува споменатото кюфте или, да речем, Афродита, но който също в никакъв случай не желае да събира мидени черупки — творецът-организатор, творецът- стройсевколона, творецът, дето благото отнема със заплахи и тъкмо него разпределя!.. И тук сега стигаме до въпроса за ролята на бога и дявола в историята. Един въпрос, който, честно казано, е много заплетен и свръхсложен, въпрос, по който според нас всички са се обърквали в лъжите си… Та нали дори и на невярващото пеленаче е ясно, че бог е добрият човек, а дяволът, напротив, е лошият. Но това, господа, е дрън, дрън, ярина! Какво знаем всъщност ние за тях? Че господ взел в ръцете си хаоса и го организирал, докато дяволът, напротив, всеки ден и всеки час се мъчи да срине тази организация, да разруши тази структура, отново да я превърне в хаос. Така е, нали? Но, от друга страна, цялата история ни дава безброй доказателства, че човекът като отделна личност се стреми именно към хаоса. Той иска да бъде самостоятелен. Той иска да прави само това, което му се иска да прави. Той постоянно вдига врява, че е свободен по природа. Няма нужда да се връщаме много назад във времето за примери — нека вземем все същия прословут Хнойпек!.. Надявам се, че разбирате накъде клоня? Та с какво, питам ви аз, са се занимавали от памтивека до днес най-жестоките тирани? Тъкмо те са тези, които са се стремили да въведат ред в споменатия хаос, присъщ на човека, в тази възможно най-хаотична хнойпекофъфливост, те са се мъчели да я организират, да я оформят, да я строят — по възможност в една редица, — да я насочат в една точка и изобщо да я усредоточокалъпят. Или, по-просто казано, да я вкарат в калъпа. И между другото това обикновено им се удавало! Макар, наистина, само за кратко време и само с цената на много кръв… Така че сега ви питам: кой всъщност е добрият човек? Този, който се стреми да сътвори на дело хаос — известен още като свобода, равенство и братство, — или онзи, който се стреми да доведе до минимум тази хнойпекофъфливост (разбирай: социална ентропия!)? Кой от тях? Ето това е!
Чудесно успя да развие последната мисъл. Сухо, точно и в същото време достатъчно страстно… Но какво дрънка онзи там — на другия край? Ама че простак! И на работата пречи, и изобщо…
Ядосан и огорчен, Андрей изведнъж откри сред стройните редици от внимателни слушатели няколко извърнати към него тилове. Вгледа се. Нямаше никакво съмнение — бяха вратове. Един, два… шест тила! Той гръмогласно се изкашля и строго почука с кокалчетата на пръстите си по поцинкованата повърхност. Но и това не помогна. Ще ви дам аз да разберете, заплаши ги той на ум. Ей сега ще видите! Как беше на латински?…
— Квос его!21 — крясна той. — Вие май си въобразихте, че сте много важни, а? Ние значи сме големи, а пък вие там, долу, постоянно пъплите? Ние значи сме каменни, а вие сте гниеща плът? Ние, ще рече, дорде свят светува, ще пребъдем, а вие сте прах, еднодневки? На-а- а! — показа им той среден пръст. — А да не би някой да ви помни вас? Изпонаиздигали ви там някакви си отдавна забравени глупаци, дето си нямали друга работа… Гледай го ти — Архимед! Е, имало такъв, знам, тичал гол по улицата без капчица срам… И какво от това? При подобаващо равнище на цивилизацията за тази работа щяха да му откъснат тестисите. За да не бяга друг път. Еврика му се приискало на човека да вика… Или да вземем същия този Петър Велики. Е, добре, цар бил, император всеруски… Виждали сме ги такива. А я ми кажете каква му е била фамилията? А де? Не я знаете, нали? Ама паметници му издигнахте! Книги за него изпонаписахте! А речеш ли да питаш студентите на изпит — става една, от десет един я се сети, я не се сети каква му е фамилията. Ето колко е велик!.. И да знаете, че с всички вас е така! Или никой изобщо не ви помни, само се пули и примигва, или, да речем, името помнят, а фамилията — не. И обратното: фамилията помнят — например наградата „Каленга“22, — ама името… пък и само името ли! Какъв е бил той? Дали е бил писател, или, общо взето, е спекулирал с прежда… Пък я си помислете, кому е нужно всичко това? Та нали, ако всички вас ви запомнят, човек ще забрави колко струва водката.
Сега Андрей видя пред себе си повече от десет тила. Това го обиди. А на другия край на масата Кацман дрънкаше все по-силно, все по-настъпателно, но все още не се разбираше какво казва.
— Примамка! — с цяло гърло изрева той. — Ето какво е вашето прехвалено величие! Примамка! Гледа ви Хнойпек и си мисли: виж ти какви хора е имало! Край, вече зарязвам пиенето, оставям цигарите, преставам да обръщам моята Фъфла в храстите и отивам да се запиша в библиотеката, та и аз да постигна всичко това… Да, ама само се предполага, че той трябва да мисли така! Пък Хнойпек се кокори пред вас, но си мисли за съвсем други работи. И ако не сложат караул пред вас, и не ви заобиколят с ограда, той ще
