осере всичко наоколо, ще го надраска с тебешир и ще се запъти много доволен пак при своята Фъфла. Това е то вашата възпитателна функция! Това е паметта на човечеството!.. А и за какво наистина му е притрябвала на Хнойпек памет? За какъв дявол да ви помни? Виж ги ти! Не че, естествено, не е имало и такива времена, когато добрият тон е изисквал всички вас да ви помнят. Хората нямало къде да вървят и ви запомняли. Александър, значи. Македонски, роден еди-кога си, умрял еди-кога си. Завоевател. Буцефал. „Графиньо, вашият Буцефал се поизмори, а между другото не желаете ли да преспите с мен?“ Културно, образно, по светски… Сега, разбира се, в училищата също се налага да зубрят. Роден еди-кога си, умрял еди-кога си, представител на олигархичната върхушка. Експлоататор. Тука вече изобщо не е ясно кому е нужно това. Щом изкараш изпита, и шапка на тояга. „Александър Македонски също е бил велик пълноводец, но защо трябва заради това да чупиш табуретките?“ Имаше един такъв филм — „Чапаев“. Гледали ли сте го? „Братлето Митка умира и за рибена чорба моли…“ Ей на, това е то цялото практическо приложение на вашия Александър Македонски…
Андрей замълча. От всичките тези приказки нямаше никакъв смисъл. Никой не го слушаше. Пред него имаше само вратове — чугунени, каменни, железни, нефритени…, бръснати, плешиви, къдрави, с плитки, нащърбени или пък изобщо скрити зад ризници, шлемове, триъгълни шапки… Не ви харесва, а? — тъжно си помисли той. Истината боде, нали? Свикнали сте песнопойци да ви възхваляват, оди за вас да четат. Егзиге монументум23… А какво толкова ви казах? Е, не ви залъгвах, разбира се, не ви се подмазвах — каквото мислех, това и казах. Та аз не съм против величията. Пушкин, Ленин, Айнщайн… Но не обичам идолопоклонството. Човек трябва да свежда глава пред делата, а не да се кланя на статуи. А може би дори и на делата не бива да се кланя. Защото всеки прави това, което е по силите му. Един прави революция, друг — свирки. Ако силите ми стигат само дотам, една свирка да направя, тогава какво — да не съм лайно?…
А гласът зад жълтата мъгла продължаваше като латерна да си дрънка своето и вече се дочуваха отделни думи: „невиждано и нечувано… от катастрофалното положение… само вие… заслужи вечна благодарност и вечна слава…“. Ето най-вече това не мога да търпя, помисли си Андрей. Най-много мразя, когато започнат да ни замерват с вечността. Братя навеки. Вечна дружба. Навеки заедно. Вечна слава… Откъде се е взела тая мания? Какво вечно виждат наоколо?
— Стига си лъгал! — ревна той през масата. — Съвест нямаш ли?
Никой не му обърна внимание, той се обърна и закрета обратно, усещайки как течението го пронизва до кости — беше смърдящо течение, пропито с гадните миризми на гробница, ръжда и окислена мед… А пък този, дето дрънкаше там, не беше Изя, омърлушено си помисли той. Изя никога не е изричал такива думи. Напразно го набедих… И напразно дойдох тук. За какъв дявол всъщност се домъкнах? Навярно ми се е сторило, че нещо съм разбрал. Нали все пак прехвърлих трийсетте, време е вече да разбирам как стоят нещата. Що за абсурдна идея беше — да убеждавам паметниците, че никому не са нужни? Все едно да убеждаваш хората, че и те никому не са нужни… То може и така да е, ама кой ще ти повярва?…
Нещо стана с мен през последните години, помисли си той. Загубих нещо… Целта загубих, ето това е. Само допреди пет години точно знаех защо са нужни едни или други мои действия. А ето че сега не знам. Зная, че Хнойпек трябва да бъде разстрелян. Но защо — не ми е ясно. По-точно — ясно ми е, че тогава ще мога много по-спокойно да работя, но защо е нужно да мога по-спокойно да работя? Та нали това е нужно само на мен. За мен е. Колко години вече живея за себе си… Това сигурно е правилно: нали никой няма да седне да живее вместо мен, за мен, налага се сам да се погрижа за себе си. Ама това е скучно, тъжно е, сили нямам… И друг избор нямам, помисли си той. Ето това разбрах… Човек нищо не може и не знае да прави. Той може и знае да прави само едно — да живее за себе си. Андрей дори скръцна със зъби, съзнавайки колко безнадеждно ясна и определена е тази мисъл.
Той излезе от гробницата в сянката на колоните и зажумя. Жълтият нажежен площад, гъсто осеян с голи пиедестали, се ширна пред него. Жегата прииждаше оттам на вълни като от пещ. Зной, жажда, изнуреност… Това беше светът, в който трябваше да живее и следователно да действува.
Изя спеше на сянка, изтегнат по корем на каменните стъпала и заврял лице в разтворената книга. Отзад на панталоните му зееше дупка, а краката му с подпетените обувки бяха неестествено изметнати. Той вонеше от километър. Немия беше до него — клекнал, със затворени очи, облегнат на колоната, а на коленете му лежеше автоматът.
— Да вървим — уморено рече Андрей.
Немия отвори очи и стана. Изя вдигна глава и погледна към Андрей през подпухналите си клепачи.
— Къде е Пак? — попита Андрей и се озърна.
Изя седна, зарови свитите си пръсти в прашната буйна коса и взе ожесточено да се чеше.
— По д-дяволите… — промърмори той неясно. — Слушай, гладен съм като вълк, не издържам вече… Кога най-сетне ще ядем?
— Ей сега тръгваме — рече му Андрей. Той продължаваше да се озърта. — Къде е Пак?
— Отиеилиоекаа — отвърна Изя, прозявайки се зверски. — Пфу, съвсем се скапах от тази жега, дявол да я вземе…
— Къде отиде?
— В библиотеката отиде — Изя скочи, вдигна книгата и се опита да я натика в торбата. — Решихме, че докато той подбира книгите… Колко е сега часът? Моят май е спрял…
Андрей погледна часовника си.
— Три — рече той. — Да вървим.
— Няма ли първо да хапнем, а? — плахо предложи Изя.
— По пътя ще ядем — каза Андрей.
Обзело го бе някакво смътно безпокойство. Нещо не му харесваше тази работа. Нещо не беше в ред. Той взе от Немия автомата и като присви предварително очи, пристъпи по нажежените стъпала.
— Ето на… — мърмореше недоволно Изя зад гърба му. — Сега пък ще ядем по пътя… Ти го чакаш честно и почтено да се върне, а той не ти дава да се наплюскаш като хората… Ей, Немия, я дай тука торбата…
Андрей крачеше бързо между пиедесталите, без да се вглежда. И той беше гладен, стомахът му се бе свил на топка и го глождеше, но нещо го подтикваше да върви и да върви по-бързо. Той понамести ремъка на автомата да не му убива на рамото и мимоходом пак погледна часовника си. Все така показваше три часа без една минута. Той вдигна китката до ухото си. Часовникът беше спрял.
— Ей, господин съветник! — подвикна му Изя. — Дръж.
Андрей се спря и взе подадените му от Изя два сухара с тлъсто, консервирано свинско месо между тях. Докато разглеждаше в движение сандвича — откъде е по-удобно да го захапе, — Андрей попита:
— Пак кога тръгна?
— Ами почти веднага тръгна — изломоти Изя с пълна уста. — Двамата с него огледахме този пантеон, не открихме нищо интересно и тогава той тръгна.
— Не биваше — каза Андрей. Той разбра какво го безпокоеше.
— Какво не биваше?
Андрей не отговори.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Никакъв Пак не намериха в библиотеката. Той, разбира се, изобщо не е мислил да идва тук. Книгите си стояха на купчина, както ги бяха оставили.
— Чудна работа… — рече Изя, като объркано въртеше глава. — Та той каза, че ще подбере книгите по социология…
— „Той каза, той каза…“ — процеди през зъби Андрей. После ритна попадналия под краката му дебел том, обърна се и изтича по стълбите. Въпреки всичко успя накрая да ни излъже. Прати ни за зелен хайвер този с дръпнатите очи. Евреинът му с евреин далекоизточен… На Андрей не му беше много ясно как ги е преметнал този хитър далекоизточен евреин, но с цялото си същество усещаше: излъга ни!
