към Изя, към хората — и внезапно съзря пред себе си дневника на експедицията. Понечи с отвращение да го запокити и в същия миг видя, че последната страница е изписана с друг почерк. Пак седна и взе да чете.
Кехада бе написал:
„31-ви ден. Вчера заранта на 30-ия ден от експедицията съветникът Воронин заедно с архиваря Кацман и емигранта Пак тръгнаха на рекогносцировка с оглед да се върнат, преди да бъде изключено слънцето, но не се завърнаха. Днес в 14,30 часа внезапно почина от сърдечен удар временно изпълняващият длъжността началник на експедицията полковник Сейнт Джеймс. Тъй като съветникът Воронин все още не се е върнал от рекогносцировката, аз поемам командуването на експедицията. Подпис: заместник-началник на експедицията по научните въпроси Д. Кехада. 31-ви ден на експедицията, 15,45 часа.“
По-нататък следваше обичайната мътилка за разхода на хранителни запаси и вода, за температурата, за вятъра, а също и заповед за назначаването на сержант Фогел за началник по военните въпроси, заповед за мъмрене на заместника по техническите въпроси Елизауер заради забавянето на ремонта и пак заповед до него за максимално ускоряване на ремонта на втория трактор. След това Кехада бе написал:
„Смятам утре да организирам тържественото погребение на преждевременно починалия полковник Сейнт Джеймс и веднага след церемонията да изпратя добре въоръжен отряд да издири групата на съветника Воронин, тръгнала на рекогносцировка. В случай че изчезналата група не бъде открита, имам намерение да издам заповед за завръщане в Града, тъй като смятам, че по-нататъшното придвижване напред става още по-безсмислено, отколкото преди.“
„32-ри ден. Групата, тръгнала на рекогносцировка, не се завърна. Снощи картографът Рулио и редниците Хнойпек и Тевосян най-безобразно се сбиха, което ме принуди да ги накажа с последно предупреждение и да ги лиша от днешната дажба вода…“
По-нататък по листа имаше мастилени драскулки и петна и с това записът свършваше. Явно навън е започнала стрелба, Кехада е скочил и повече не се е върнал.
Андрей прочете два пъти написаното. Да, Кехада, ти точно това искаше. Каквото искаше, това стана. А аз, грях ми на душата, през цялото време се съмнявах в Пак, Бог да го прости… Прехапа устна и стисна очи, защото пред него отново изплува подутата кукла със синята избеляла куртка, и внезапно проумя друго: тридесет и вторият ден. Как така ще е тридесет и вторият? Трябва да е тридесетият! Вчера писах отчета за двадесет и осмия… Той трескаво запрелиства страниците. Да. Двадесет и осмият… И тези подути трупове — та те лежат вече няколко денонощия… Боже мой, какво става тука?… Един, два… Кой ден сме днес? Нали тази сутрин тръгнахме!
И той си спомни знойния, осеян с празни пиедестали площад, и ледената тъма на пантеона, и слепите статуи, седнали около безкрайно дългата маса… Това беше отдавна. Това беше много отдавна. Да-а… Взе ми ума значи, завъртя ми главата омайната зла сила, обърка ме, замая ме… Та аз можех същия ден да се върна и щях да заваря полковника жив, и нямаше да допусна всичко това…
Вратата се отвори широко и в стаята влезе Изя, неузнаваем, изведнъж се беше смалил, с изпито, костеливо лице, навъсен, озлобен, сякаш не беше той, който преди малко виеше навън като оплаквачка. Изя запрати в ъгъла полупразната торба, седна в креслото срещу Андрей и каза:
— Труповете лежат най-малко от три дни. Какво става, ти разбираш ли нещо?
Андрей мълчаливо побутна към него дневника. Изя жадно впи очи в страницата, погълна отведнъж написаното и вдигна към Андрей зачервените си очи.
Усмихвайки се накриво, Андрей рече:
— Експериментът си е Експеримент…
— Долна, мръсна гадост… — каза Изя със злост и отвращение. Той хвърли още един поглед на написаното и запокити дневника на масата. — М-мамица-та им!
— Според мен на площада сме попаднали под властта на чужда воля — рече Андрей. — Около пиедесталите…
Изя кимна, отпусна се в креслото и като вирна брадата си, затвори очи.
— Е, какво ще правим сега, господин съветник?
Андрей мълчеше.
— Само да не си помислил да се гръмнеш! — каза Изя. — Знам те аз тебе… комсомолче… соколче.
Андрей пак се усмихна накриво и си подръпна яката.
— Виж какво — рече той. — Я да идем някъде другаде…
Изя отвори очите си и се втренчи в него.
— Вонята отвън… — с мъка промълви Андрей. — Не мога…
— Да вървим в моята стая — каза Изя.
В коридора Немия се изправи да ги посрещне. Андрей го хвана за мускулестата ръка и го помъкна след себе си. Всички заедно влязоха в стаята на Изя. Нейните прозорци гледаха към друга улица. Зад тях над ниските покриви се издигаше във висините Жълтата стена. Тук изобщо не вонеше и, кой знае защо, дори беше прохладно, само дето нямаше къде да се седне — всичко беше затрупано с документи и книги.
— На пода, седни на пода — каза Изя, а той самият се тръшна на неоправеното легло. — Хайде да помислим какво ще правим — продължи той. — Аз нямам намерение да пукна. Имам тука още твърде много работа.
— А какво има да му мислим? — мрачно рече Андрей. — Вода нямаме, отнесли са я всичката, а цялото плюскане е изгоряло. Пътят назад на практика е затворен за нас — няма да можем да прекосим пустинята… Даже и да догоним тези гадини… Глупости говоря, как ще ги догоним, като са минали няколко дни… — той помълча. — Ако можехме да намерим вода… Далече ли е тази твоя кула с помпената станция?
— На двайсетина километра трябва да е — рече Изя. — Или на трийсет.
— Ако тръгнем през нощта, на хладина…
— Не бива да вървим през нощта — каза Изя. — В тъмното. Пък и вълците.
— Тук няма вълци — възрази Андрей.
— Откъде знаеш?
— Ами хайде тогава да си теглим куршума, дявол да го вземе — каза Андрей.
Той вече знаеше, че няма да си пръсне слепоочието. Той искаше да живее. Никога досега не му беше минавало през ум, че на човек може толкова много да му се живее.
— Добре де — рече Изя. — А ако говорим сериозно?
— Ако говорим сериозно, аз искам да живея. И ще направя всичко да оцелея. Изобщо нищо вече не ме интересува. Сега ние двамата с тебе трябва да мислим за себе си, разбра ли? Сега двамата с тебе сме длъжни да оцелеем и това е. А всички те да вървят на майната си. Просто ще намерим вода и ще живеем край нея.
— Правилно — каза Изя. Той седна в леглото, пъхна ръка под ризата и взе ожесточено да се чеше. — Денем ще пием вода, а нощем аз ще те таковам.
Андрей го погледна недоумяващо.
— Ти нещо друго можеш ли да предложиш? — попита той.
— Засега не. Така е — първо трябва да намерим вода. Без вода ще хвърлим топа. После ще видим какво ще правим… Сега обаче ми хрумна друго. По всичко личи, че те са офейкали оттук презглава веднага след касапницата. Уплашили са се. Натоварили са се на влачката и — газ! Трябва да претършуваме къщата — сигурно ще открием тук и вода, и храна…
Той искаше да каже още нещо, но млъкна със зяпнала уста и очите му се ококориха.
— Гледай, гледай! — уплашено прошепна той.
Андрей рязко се извърна към прозореца.
