Отначало не забеляза нищо особено, само дочу някакъв далечен тътен, сякаш беше тръгнала лавина, сякаш някъде се сипеха камъни… После очите му доловиха някакво движение по жълтия вертикален склон над покривите.
Отгоре, от синкавобелезникавата мъгла, където чезнеше светът, бързо летеше с острия връх надолу странен триъгълен облак. Той се спускаше от неимоверна височина и все още беше твърде далеч от подножието на стената, но човек вече можеше да различи, че на върха на това острие бясно се върти, връхлитайки върху невидимите издатини и отскачайки от тях, някакво тежко тяло с познати до болка очертания. При всеки удар от това тяло хвърчаха и оставаха да падат зад него парчета, смесващи се с каменната попара, сипеща се като разтворено ветрило, и избухваха кълба от светла прах, които се всмукваха от облака, създаваха го, разпервайки се под ъгъл като пенеста диря зад кърмата на бързоходен катер, а далечният тътен се усилваше и се разпадаше на отделни удари, на ситно трополене на отломки по монолита и на страшен глух бумтеж от гигантско свличане…
— Тракторът! — едва промълви Изя.
Андрей го разбра чак в последната секунда, когато обезобразената и изтерзана машина стремглаво се гмурна зад покривите и подът под краката им се разтресе от страшния удар, после се изви стълб от тухлена прах, във въздуха полетяха отломки и парчета ламарина и след миг всичко това бе погълнато от жълтата лавина.
Те още дълго мълчаха и се ослушваха как гърми, трещи, скърца и боботи и подът под краката им непрекъснато потреперваше, а над покривите вече нищо не се виждаше зад неподвижния жълт облак.
— Ама че работа! — каза Изя. — Какъв вятър ги е завеял натам?
— Кого? — тъпо попита Андрей.
— Че това беше нашият трактор бе, глупчо!
— Кой трактор? Онзи, дето офейка ли?
Изя замълча, търкайки с все сила носа си с мръсни пръсти.
— Не знам — каза той. — Нищо не разбирам… А ти разбираш ли? — внезапно попита той, обръщайки се към Немия.
Онзи равнодушно кимна. Изя с досада се плясна по коляното, но в същия момент Немия направи странен жест: изпъна пред себе си показалеца, рязко го свали до пода, а после го вдигна високо над главата си, описвайки във въздуха разтеглен кръг.
— Е, и? — жадно попита Изя. — Какво значи това?
Немия повдигна рамене и отново повтори същия жест. Андрей изведнъж си спомни — спомни си и веднага разбра всичко.
— „Падащите звезди“! — каза той. — Ама че работа!.. — Той горчиво се засмя. — Гледай ти кога трябвало да го разбера!..
— Какво си разбрал? — провикна се Изя. — Какви звезди?
Все още смеейки се, Андрей махна с ръка.
— Няма значение — каза той. — Не ме интересува, не ме е грижа, не ща и да знам! Какво ни засяга сега всичко това? Стига сме дрънкали глупости, Кацман! Сега трябва да се спасяваме, ясно ли ти е? Да се спасяваме! В този гнусен неправдоподобен свят! Трябва ни вода, Кацман!
— Чакай, чакай… — промърмори Изя.
— Нищо вече не искам! — изрева Андрей, тресейки стиснатите си юмруци. — Нищо не ща да разбирам! Нищо не ща да научавам!.. Навън се въргалят трупове, Кацман! Трупове!.. Нали и те искаха да живеят, Кацман! А сега просто са се надули и гният!
Изя с вирната брада слезе от леглото, хвана Андрей за куртката и насила го накара да седне на пода.
— Тихо! — каза той, като сумтеше страшно. — Искаш да те фрасна по мутрата? Готово. Баба такава!
Андрей скръцна със зъби и млъкна. Дишайки тежко, Изя се върна на леглото и отново почна да се дръгне.
— Сякаш не е виждал трупове… — мърмореше той. — Ненавиждал този свят… Баба такава.
Заровил лице в шепите си, Андрей потискаше и сподавяше в себе си безсмисления отвратителен вой. Но с частица от съзнанието си вече разбираше какво става сега с него и това му помагаше. Много смешно беше: да бъдеш тук, сред мъртъвците, които сякаш още са живи, но в действителност вече са мъртви… Изя му говореше нещо, но той не го слушаше. После болезненото усещане попремина.
— Какво казваш? — попита той и свали ръце от лицето си.
— Казвам, че ще отида да претършувам войнишките стаи, а ти порови из багажа на интелигенцията. И стаята на Кехада претършувай — там някъде при него трябва да е останал неприкосновеният запас на геолозите… Няма страшно, все някак ще изкараме зимата…
В този момент слънцето изгасна.
— Мамицата му! Тъкмо сега ли намери! — рече Изя. — Има да търсим фенер… Я чакай, твоят фенер трябва да е тука някъде…
— Часовниците — с мъка промълви Андрей. — Трябва да нагласим часовниците…
Той вдигна китка до очите си, съзря фосфоресциращите стрелки и ги премести точно на дванадесет. Ругаейки през зъби, Изя се щураше в тъмното, кой знае защо буташе леглото и шумолеше с книжата. После се чу драскане на кибритена клечка и лумна огънче. Изя бе клекнал в средата на стаята и светеше с клечката ту наляво, ту надясно.
— Вие какво седите, мамицата ви!.. — изрева той. — Я търсете фенера! И по-живо, че имам само три клечки.
Андрей се надигна без желаеше, но Немия вече беше намерил фенера, вдигна стъклото и го подаде на Изя. Стана по-светло. Съсредоточено поклащайки брада, Изя се мъчеше да натъкми пламъка. Ръцете му бяха кьопави и горелката не искаше да се регулира. Целият лъснал от пот, Немия се върна в своя ъгъл, клекна и оттам жално и предано загледа Андрей с широко отворените си очи на дете. Войнството. Останките от разбитата армия…
— Дай тука фенера — каза Андрей.
Той го измъкна от ръцете на Изя, нагласи пламъка и изкомандува:
— Да вървим.
С властен жест Андрей отвори вратата към стаята на полковника. Прозорците бяха плътно затворени, а стъклата цели и затова в тази стая вонята изобщо не се усещаше. Лъхна ги ароматът на тютюн за лула и на одеколон. Миришеше на полковника.
Всичко беше грижливо прибрано и разтребено, солидната кожа на двата готови за път куфара светеше от чистота, походното легло бе застлано без нито една гънка, на гвоздея над него висяха портупеят с кобура и фуражката с грамадната козирка. Върху големия тежък скрин в ъгъла на кръгла плъстена поставка стоеше газов фенер, до него имаше кибрит, купчинка книги и калъфът с бинокъла…
Андрей остави своя фенер на масата и отново се огледа. Подносът с манерката и захлупените чашки се оказаха върху полицата на празната библиотека.
— Подай го — рече той на Немия.
Немия се втурна, взе подноса и го сложи на масата до фенера. Андрей наля коняк в чашките. Те бяха само две, така че за себе си напълни капачката на манерката…
— Да пием — каза той. — За живота.
Изя го погледна одобрително, взе едната чашка и помириса съдържанието й с вид на познавач.
— Това се казва питие! — рече той. — За живота значи, а?… Че това живот ли е? — той се изхили, чукна се с Немия и гаврътна чашката. Очите му се навлажниха. — Ех че хубаво-о… — с леко пресипнал глас промълви той.
Немия също си изпи коняка — като вода, без всякакъв интерес. А Андрей все още стоеше с пълната капачка в ръка и не бързаше да пие. Искаше да каже нещо, но и той самият не знаеше точно какво. Завършваше някакъв пореден голям етап, и започваше нов. И макар че нищо хубаво не можеше да се очаква от утрешния ден, все пак утрешният ден беше реалност — доста осезаема реалност, защото щеше да бъде може би един от малкото, от твърде малкото оставащи дни. Това беше съвсем непознато и много остро усещане за Андрей.
