ту изведнъж оживяла, придобила резки очертания, наливаща се с чернота, и тогава ставаше особено уродлива. Тук нямаше дори и помен от път — ширеше се неравна сиво-жълта глина, напукана, спечена, твърда като камък и до такава степен гола, че човек изобщо не можеше да проумее откъде се взема тук толкова много прах.
Вятърът, слава богу, духаше в гърба. Някъде далеч на запад той засмукваше неизброими тонове гадни, нажежени прашинки и с тъпо упорство ги влачеше по изгорената от слънцето тераса, притисната между пропастта и Жълтата стена, като ту ги изхвърляше в завихрени протуберанси чак до небето, ту здраво ги усукваше в гъвкави, кокетни като лебедови шии смерчове, ту просто ги овалваше и ги търкаляше на вълни, а после, внезапно побеснял, запокитваше бодливия прахоляк в гърба и в косите, шибаше озверен по мокрия от пот тил, биеше като с камшик по ръцете, по ушите, тъпчеше се по джобовете и се сипеше под яката…
Нищо нямаше тук, отдавна вече нямаше нищо. А може би никога не е имало друго освен слънце, глина и вятър. Рядко само ще профучи, търкаляйки се и подскачайки като кривящ се палячо, бодлив скелет на храст, изтръгнат из корен бог знае колко отдалеч. И нямаше нито капка вода, нито пък някакъв признак на живот. Само прах, прах, прах и прах…
От време на време глината под краката изчезваше някъде и се ширваше гъст каменен трошляк. Тук всичко бе нажежено като в ада. Ту отдясно, ту отляво зад скълбените прашни вихрушки се провиждаха гигантски скални отломъци — побелели, сякаш бяха посипани с брашно. Вятърът и зноят им придаваха чудновати и неочаквани форми и най-страшното бе, че те ту внезапно се появяваха, ту отново изчезваха като призраци, сякаш си играеха на някаква своя, каменна криеница. А чакълът под краката ставаше все по-едър и неочаквано трошлякът свършваше, и под краката пак закънтяваше глината.
Камънакът се държеше много лошо. Едрите късове се търкаляха под краката, гледаха да се забият по-дълбоко в подметката, да я прободат, да се доберат до живо месо. Поведението на глината бе по- прилично, но и тя правеше всичко, каквото може. Изведнъж се възвишаваше в голи хълмове, ни в клин, ни в ръкав се превръщаше в идиотски нанадолнища, разпукваше се в дълбоките стръмни оврази, на дъното на които не можеше изобщо да се диша от застояла хилядолетна жега… Тя също играеше своята игра, своята глинена „замразяванка-отмразяванка“, превъплъщаваше се, доколкото й позволяваше бедната глинена фантазия. Всичко тук си играеше своите глинени игри. И всички играеха на една врата…
— Ей, Андрей — пресипнало му викна Изя. — Андрюша-а!
— Какво искаш? — през рамо попита Андрей и се спря.
Кандилкайки се на разбишканите колелца, количката връхлетя по инерция върху него и го блъсна в коленете.
— Виж!..
Изя стоеше на десетина крачки зад него и му показваше нещо в протегнатата ръка.
— Какво е това? — попита Андрей без особен интерес.
Изя наблегна върху теглича и без да сваля ръката си, задърпа количката към него. Андрей го гледаше как се приближава — страшен, с брада до пояса, гъстата му коса щръкнала, разчорлена, сива от прахта, с невъобразимо дрипава куртка, през дупките на която се виждаше косматото му мокро тяло. Оръфаните крачоли на панталоните му едва покриваха коленете, а съдраната дясна обувка зееше и мръсните му пръсти със счупени черни нокти се подаваха навън… Корифей на духа. Жрец и апостол на вечния храм на културата…
— Гребен! — тържествено заяви Изя, когато стигна до него.
Гребенът беше от най-евтините — пластмасов, с изпотрошени зъби, — дори не гребен, а парче от гребен и в счупения край все още можеше да се различи клеймо от някакъв държавен стандарт, но пластмасата бе избеляла от много десетилетия слънчев пек и жестоко бе проядена от прашните свредели.
— Видя ли — рече Андрей. — А ти само крякаш, че никой не бил идвал тук досега преди нас.
— Изобщо не съм крякал — миролюбиво каза Изя. — Да поседнем, а?
— Да поседнем — съгласи се Андрей без всякакъв ентусиазъм и Изя тутакси, както бе опасан с теглича, се пльосна по задник на земята и се зае да напъха парчето от гребена в горния джоб на куртката си.
Андрей извъртя количката напреки на вятъра, хвърли ремъка и седна, подслонявайки гърба и тила си зад горещите бидони. Вятърът, който до преди миг го брулеше, чувствително намаля, но затова пък сега голата глина безжалостно пареше седалището му през овехтялата тъкан.
— Та къде е този твой резервоар? — с презрение рече той. — Дрънкало такова.
— Тър-ши, тър-ши! — отвърна Изя. — Требе да има!
— Какво те прихваща?
— Не го ли знаеш вица за търговеца? — оживено взе да обяснява Изя. — Отишъл един търговец в публичния дом…
— Хайде пак! — каза Андрей. — Все за тая работа ли мислиш бе, човек? Ей, богу, Кацман, няма да мирясаш!..
— Не мога да си позволя да мирясам — заяви Изя. — Трябва да съм готов при първата възможност.
— Нали и бездруго ще пукнем тук — каза Андрей.
— И дума да не става! Да не си и помислил такова нещо!
— Аз и не го мисля — каза Андрей.
Така си беше. Мисълта за смъртта, която, разбира се, неизбежно ги очакваше, много рядко вече го спохождаше. Един дявол знае на какво се дължеше това. Дали остротата на чувството за обреченост вече съвсем се бе притъпила, или плътта му дотолкова бе изсъхнала и изнемощяла, та беше престанала да крещи и да ридае и едва-едва хриптеше, тъй че вече почти не я чуваше… А може би количеството най-сетне бе преминало в качество и бе започнало да му действува постоянното присъствие на Изя с неговото почти неестествено равнодушие към смъртта, която постоянно обикаляше наоколо, ту се приближаваше досами тях, ту пак се отдръпваше, но никога не ги изпускаше от очи… Така или иначе от много дни насам, ако Андрей все пак се сещаше да отвори дума за неизбежния край, правеше го само за да се убеди за сетен път, че равнодушието му към него расте и расте.
— Какво казваш? — попита той Изя.
— Казвам: най-важното е да не се страхуваш, че ще пукнеш тук…
— Че ти вече сто пъти си ми го казвал. Аз вече забравих откога не се страхувам, а ти продължаваш да си пееш същата песен…
— Ами добре — кротко рече Изя и протегнал крака. — С какво ли да я вържа тая подметка? — дълбокомислено рече той. — В най-скоро време ще се откъсне…
— Отрежи от въжето на теглича и я вържи… Да ти дам ли ножче?
Известно време Изя мълчаливо съзерцаваше щръкналите си пръсти.
— Хубаво — рече той накрая. — Като се откъсне съвсем, тогава… Да сръбнем по глътка, а?
— Да не се смръзнем, нали? — подхвърли Андрей и моментално се сети за чичо Юра. Трудно вече си спомняше за чичо Юра. Той беше от друг живот.
— Не е ли време да се посгреем? — оживено подхвана и Изя, вглеждайки се въпросително в очите на Андрей.
— На! — каза Андрей и с удоволствие му показа среден пръст. — Знаеш ли каква водичка ще си сръбнеш? От онази, дето беше прочел за нея. Излъга ме за резервоара, нали?
— Що не се таковаш, бе! Аз да не съм ти гувернантка — да те залъгвам?
— Ами тогава значи твоят ръкопис е излъгал…
— Глупак — презрително рече Изя. — Ръкописите не лъжат. Това да не са ти книгите. Трябва само да можеш да ги четеш…
— Тогава ти не можеш да четеш…
Изя само го погледна, тутакси се размърда и се надигна.
— Вчерашно лайно пък ще ме учи мен… — изломоти той. — Я ставай! Нали искаш резервоар? Тогава какво си седнал тук… Ставай, ти казвам!
Ликувайки, вятърът ги шибна с бодлите си по ушите и като зарадвано куче весело запраши на
