Но не можа да измислят какво още да каже, само повтори: „За живота“; и си изпи коняка.
После запали газовия фенер на полковника, връчи го на Изя и му се закани:
— Ако строшиш и този, брадата сванто, ще ти перна един по врата…
Изя промърмори нещо обиден и излезе, а Андрей все още се бавеше да тръгне, като разсеяно оглеждаше стаята. Би трябвало, разбира се, да порови и тук — Дуган непременно е скътал някоя приятна изненада за полковника, — но да тършува точно тук, кой знае защо, му се струваше… някак срамно?
— Не се стеснявайте, Андрей, не се стеснявайте — дочу той изведнъж познат глас. — Мъртвите нямат нужда от нищо.
Немия седеше на края на масата, клатеше крака и това вече не беше Немия, по-точно беше, но не съвсем. Както и преди той си беше гол до кръста с грамадния нож, втъкнат в широкия пояс, но кожата му сега бе станала суха и матова, лицето му се бе закръглило и бузите му бяха поруменели като праскови. Това беше Наставника — лично — и при вида му Андрей за пръв път не усети нито радост, нито надежда, нито въодушевление. Изпитваше досада и се чувствуваше неловко.
— Пак ли вие… — промърмори той, обръщайки се с гръб към Наставника. — Доста отдавна не сме се виждали…
Андрей отиде до прозореца и като притисна чело до топлото стъкло, се загледа в тъмата, едва-едва озарявана от пламъчетата на догарящата влачка.
— А ние тука, както виждате, се канехме да мрем…
— Че защо трябва да умирате — бодро рече Наставника. — Трябва да се живее! Знаете ли, никога не е късно да умре човек и винаги е рано, не е ли така?
— Ами ако не намерим вода?
— Ще намерите. Винаги сте намирали и сега ще намерите.
— Добре. Ще намерим. И ще живеем около нея до края на живота си, така ли? Защо тогава да живеем?
— А защо изобщо живее човек?
— Ето на, и аз все си мисля: защо живее човек? Глупаво си изживях живота, Наставнико. Безсмислено… През цялото време се мотах насам-натам като лайно на повърхността — ни нагоре, ни надолу. Отначало за някакви идеи се сражавах, после за дефицитни килими, а накрая съвсем си изгубих ума… я колко хора погубих…
— Хайде, хайде, не говорите сериозно — възрази Наставника. — Хора винаги загиват. Какво общо имате вие с това?… Вие навлизате в нов етап, Андрей, и според мен той е решаващ. В известен смисъл дори е добре, че всичко стана точно така. Рано или късно всичко това неизбежно трябваше да се случи. Та нали експедицията беше обречена. Но вие бихте могли да загинете, без да преодолеете този важен праг…
— Интересно какъв е този праг? — усмихна се Андрей. Той се извърна с лице към Наставника. — През идеите вече минах — през разните боричкания за общественото благо и останалите хлапашки щуротии… Кариера вече направих, стига ми толкова, благодаря, бях известно време началник… Какво още може да ми дойде до главата?
— Разбирането! — каза Наставника и леко повиши глас.
— Какво значи разбирането? Какво да разбирам?
— Разбирането — повтори Наставника. — Ето през какво изобщо не сте минали досега — разбирането!
— Дотук ми е дошло това ваше разбиране! — Андрей прекара длан през гърлото си. — Сега вече всичко разбирам на този свят. Тридесет години драпах до това разбиране и ето че сега проумях. Никому не съм нужен и никой на никого не е нужен. Има ли ме, няма ли ме, сражавам ли се или лежа на дивана — все тая. Нищо не може да се промени, нищо не може да се поправи. Човек може само да се уреди — по-добре или по-зле. Всичко става от само себе си и аз изобщо нямам пръст в тази работа. Ето това е то вашето разбиране и повече няма какво да разбирам… По-добре ми кажете какво да правя с това разбиране? Да го осоля за зимнина или още сега да го ям?…
Наставника кимаше.
— Точно така — каза той. — Тъкмо това е последният праг: какво да прави човек с разбирането? Как да живее с него? Нали все пак трябва да се живее!
— Човек трябва да живее, когато нищо не разбира! — с тиха ярост рече Андрей. — А когато разбере, трябва да умре! И ако не бях такъв страхливец… ако тая моя проклета протоплазма не се бе вкопчила с нокти в живота, знам какво щях да направя. Щях да си избера въже — някое по-здраво…
Той замълча.
Наставника взе манерката, внимателно напълни едната чашка, после — другата, и замислено завинти капачката.
— Ами да започнем от това, че не сте страхливец — каза той. — И няма да се възползвате от въжето не защото се страхувате… Някъде в подсъзнанието ви, при това не чак толкова дълбоко, се е притаила надежда — нещо повече, увереност, че може да се живее и с разбирането. И добре да се живее. Интересно. — Той взе да побутва с нокът една от чашките към Андрей. — Я си спомнете как баща ви насила ви накара да прочетете „Война на световете“ — как вие не искахте, как ви беше яд, как завирахте проклетата книжка под дивана, за да се върнете към „Барон Мюнхаузен“ с чудесните илюстрации… Уелс ви беше скучен, повдигаше ви се от него, не знаехте за какъв дявол ви е притрябвал, искахте да минете без него… А после прочетохте тази книжка дванадесет пъти, научихте я наизуст, рисувахте илюстрации към нея и дори се опитахте да напишете продължение…
— И какво от това? — навъсено каза Андрей.
— Ами такива неща ви се случваха неведнъж! — рече Наставника. — И ще ви се случват още много пъти. На вас току-що са ви втълпили разбирането и все още ви се повдига от него, не знаете за какъв дявол ви е, искате да минете без него… — Той взе чашката си и каза: — За продължението!
Андрей пристъпи към масата, взе своята чашка и я поднесе към устните си, усещайки с обичайното облекчение как отново се разсейват всичките му мрачни съмнения и вече нещо просветва напред, в доскоро непрогледната тъма, и сега трябва да пийне и бодро да тракне с празната чаша по масата, и да каже нещо енергично, жизнерадостно, и да се захване за работа, но в този момент някой трети, който досега винаги бе мълчал, през всичките тези тридесет години бе мълчал — дали бе спал, или се бе въргалял пиян, или бе плюл на всичко, — този трети внезапно се изхили и изтананика нещо безсмислено: „Трам-та-там, трам-та- там!..“
Андрей лисна коняка на пода, хвърли чашката на подноса и каза, пъхайки ръце в джобовете си:
— А пък аз разбрах и друго нещо, Наставнико… Ще мина и без „Хайде да пием за здраве“. — Андрей не можеше повече да гледа това румено лице. Даде му гръб и пак отиде до прозореца. — Много „дакате“, господин Наставник. Твърде безочливо се съгласявате с мен, господин Воронин-втори, съвест моя жълта, разтеглива, употребяван презерватив… Твоите работи винаги се нареждат, Воронин, всичко ти е наред, мили мой. Важното е ние да сме здрави, а пък те нека да изпукат. Ако свърши плюскането, мога да застрелям Кацман, а? Чудесно!..
Вратата зад гърба му изскърца. Той се обърна. Стаята беше празна. И чашките бяха празни, и манерката беше празна, и в гърдите му имаше празнота, сякаш бяха изрязали оттам нещо голямо, с което бе свикнал. Дали бе тумор или пък сърцето му…
И вече нагаждайки се към това ново усещане, Андрей се приближи до леглото на полковника, свали от гвоздея ремъка с пистолета, стегна го здраво върху куртката си и премести кобура отпред.
— За спомен — високо каза той на белоснежната възглавница.
Част шеста
ИЗХОД
Слънцето бе в зенита си. Медночервен поради прахоляка, дискът висеше в центъра на сивобелезникавото помътняло небе, мизерната сянка се гърчеше и свиваше в краката, ту сива и размазана,
