— Не искаш ли да ти прочета едно писмо? — мазно каза Изя. — Знаеш ли, при тях тука е имало нещо като полигамия…
— Дигай си дърмите — спокойно каза Андрей.
Изя се изхили. Андрей чуваше със затворени очи как той шета насам-натам и шумоли, а разсъхналият се паркет скърца под краката му. После вратата се хлопна леко и когато Андрей отвори очи, вече беше тъмно.
Трептене някакво си… М-да. Е, да става каквото ще става. Туй не зависи от нас. Човек трябва да мисли само за това, което зависи от него… Ето на. В Ленинград никакво трептене нямаше, имаше студ, ужасен, свиреп студ и замръзващите крещяха в заледените входове на сградите — все по-тихо и по-тихо, дълго, много часове наред… Той заспиваше, слушайки как някой крещи, събуждаше се и продължаваше да чува все същия безнадежден вик и не можеше да се каже, че е страшно, по-скоро беше мъчително, а когато сутринта, омотан до очите, слизаше за вода по стълбите, залети със замръзнала помия, хванал се за ръката на майка си, която влачеше шейната с привързаната за нея кофа, този, който крещеше, лежеше долу край шахтата на асансьора, навярно там, където е паднал вчера, сигурно точно там, защото не можеше сам да стане, нито да изпълзи, а никой изобщо не беше излязъл при него… И никакво трептене не беше нужно. Ние останахме живи само защото мама имаше навик да купува дърва не през лятото, а рано напролет. Дървата ни спасиха. И котките. Дванадесет котки и едно малко котенце, което беше толкова гладно, че когато поисках да го помилвам, то се хвърли върху ръката ми и взе да хапе и гризе пръстите ми… Вас да можеше човек да ви натири там, гадове, с неочаквана злоба си помисли Андрей за войниците. Това не ви е Експериментът… Онзи град беше много по-страшен от този. Аз там сигурно щях да полудея. Спаси ме това, че бях малък. Малчуганите просто умираха…
А градът между другото изобщо не се предаде, помисли си той. Тези, които останаха, полека-лека измираха. Подреждаха ги на камари под дървените навеси, опитваха се да изведат живите от града — въпреки всичко властта функционираше и животът си течеше по реда си — странен живот, като насън. Някой просто мирно и тихо си умираше, някой вършеше героични постъпки и после също умираше, някой до последния момент се трепеше в завода, а когато му дойдеше времето, и той умираше… Някой гледаше да си напълни гушата от всичко това, за късче хляб грабеше скъпоценности, злато, перли, обици, после също умираше — отвеждаха го долу, на брега на Нева, и го застрелваха, а после се изкачваха обратно и без да поглеждат никого в очите, премятаха винтовките на изпосталелите си гърбове… Някой ходеше на лов, като дебнеше с брадва в пресечките, ядеше човешко месо и дори се опитваше да търгува с човешко месо, но въпреки всичко също умираше… В този град нямаше нищо по-обикновено от смъртта. А властта си оставаше и докато си оставаше властта, градът се държеше.
Интересно е все пак дали им е било жал за нас? Или просто не са мислели за нас? Чисто и просто са изпълнявали заповед и заповедта се е отнасяла до града, а за нас изобщо не е ставало дума. По-точно и за нас естествено е ставало дума, но едва в осма точка… На Финландската гара под ясното, побеляло от студа небе стояха ешелоните с някогашните излетни вагони. Нашият вагон беше пълен с хлапета, такива като мене, дванадесетгодишни — от някакъв детски дом. Почти нищо не си спомням. Помня слънцето в прозорците и парата от дишането ни и един детски глас, който все повтаряше и повтаряше една и съща фраза, с все една и съща писклива интонация, бликаща от безсилна злоба: „Мамицата ти курвенска, евакуацийо!“ и пак: „Мамицата ти курвенска, евакуацийо!“ и пак…
Чакай, не за това ставаше дума. Въпросът беше може ли човек да заповядва и да изпитва жалост. Ето на мен например ми е жал за войниците. Прекрасно ги разбирам, дори им съчувствувам. Нали подбирахме само доброволци и естествено услугите си предложиха преди всичко авантюристи, сган от типа „марш-на-носа!“17, на които им е скучно и доста са посърнали в нашия благоустроен град и които нямат нищо против да поогледат съвсем нови, непознати места, при нужда да си поиграят с автоматите, да потършуват из развалините, а когато се върнат, да натъпчат джобовете си с парите от наградата, да си лепнат новите нашивки и да се поперчат като петли пред майките… И ето че вместо всичко това пипнаха дрисък, кървави мазоли и някаква ужасна проклетия се тръсна на главите им… Как човек да не се разбунтува!
А на мен? На мен да не би да ми е по-леко? Да не би и аз да съм дошъл тука дрисък да хващам? И на мен не ми се ще кой знае колко да вървя по-нататък, аз също не очаквам вече нищо хубаво и аз, дявол да ви вземе, също хранех някакви надежди — и аз си имах, ако искате да знаете, свой кристален дворец там някъде, далеч зад хоризонта! Защо си мислите, че аз няма да съм доволен сега да издам заповед: край, момчета, да си вдигаме чукалата и да се връщаме откъдето сме дошли!.. Нали и на мен вече ми се повдига от тази мръсотия, аз също съм разочарован, аз също, дявол да го вземе, се страхувам от онова келяво трептене и от хората с железните глави. Защо си мислите, че моето сърце не се е свило, когато видях онези хора без езици: ето го предупреждението — не отивай нататък, глупако, връщай се… А вълците? Да не си мислите, че мед ми капеше на душата, когато сам-самичък вървях в ариергарда, защото вие всичките бяхте напълнили гащите от страх? Изскачат от облака прах със зинала паст, откъсват ти половината задник и дим да ги няма… Ето как стоят нещата, миличките ми, драга моя паплач, не само на вас ви е тежко и на мен душата ми чак се е напукала от жажда…
Е, добре, рече си той. А ти за какъв дявол тогава искаш да продължиш напред? Давай още утре сутринта команда — като птички ще полетим, след месец ще си бъдем в къщи, ще хвърлиш в краката на Гайгер всичките си високи пълномощия и ще му кажеш: ще имаш да вземаш, братче, сам върви, щом чак толкоз ти е припряло да си играеш на експанзия, тъй де, ако тебе те сърби оная работа… Всъщност не, защото непременно трябва да вдигнеш скандал? Кой каквото ще да разправя, но ние проникнахме на седемстотин километра на север, направихме карта, изровихме и натъпкахме десет сандъка с архиви — да не би да е малко? Абе нищо няма там, нататък! Докога трябва да се трепем? Краката ни са целите в мазоли, здраво място по тях не остана! Това не ти е Земята, не е кълбо! И никакъв Антиград естествено няма, това сега вече е ясно като бял ден — него тука никой не го е чувал, нито го е виждал… С една дума, оправдания ще се намерят. Оправдания… Там е работата, че са оправдания!
А всъщност как стоят нещата? Разбрахте се да вървите докрая и на тебе ти беше заповядано да вървиш докрая. Така ли е? Така. Я да видим сега: можеш ли да продължиш? Мога. Кльопачка има, с оръжието всичко е наред… Хората естествено са капнали от умора, но всички са здрави и читави… Пък и в края на краищата май не са чак толкова каталясали, щом всяка вечер имат сили да катурват Фъфлата… Не, братче, явно противоречие има в думите ти. Никакъв началник не си ти, голям боклук излезе, ще ти каже Гайгер, подведе ме ти! Пък и в това време Кехада ще почне да му пее на ухото, Пермяк ще се лепне на другото, а и Елизауер няма да пропусне възможността да заприглася…
Андрей се помъчи бързо да пропъди тази мисъл, но вече беше късно. С ужас откри, че всъщност никак не му е безразлично дали ще запази положението си на господин съветник и цялото му същество се бунтува дори при мисълта, че това положение внезапно може да се промени.
Много важно, като се промени, мислеше си той, защитавайки се. Да не би да умра от глад, като не заемам вече това положение? Моля! Нека господин Кехада да седне на моето място, а пък аз ще седна на неговото. Да не би общото дело да пострада от това?… Боже мой, внезапно си помисли той. Че какво дело е всъщност? Какви ги дрънкаш, драги? Не си малък — тръгнал си да се грижиш за съдбините на света… Вече трябва да си наясно, че съдбините на света ще минат и без тебе, и без Гайгер… Нали всеки трябва да си гледа работата на своя пост? Така е, нямам нищо против. Готов съм да си гледам работата на своя пост. На своя. Тъкмо на този пост. На поста, който ми дава власт. Те това е, господин съветник!.. Но защо не, по дяволите! Откъде накъде един бивш подофицер от победена армия ще има право да властвува над милионен град, а аз — почти кандидат на науките, човек с висше образование, комсомолец — да нямам право да властвувам над научния отдел? Хубава работа, да не би да имам по-малки възможности от неговите? Каква е причината тогава?…
Всичко това са глупости — „имам право, нямам право“… Право на власт има този, който притежава властта. Или, ако щете, още по-точно е да се каже, че право на власт има този, който осъществява властта. Ако можеш да накараш хората да ти се подчиняват — имаш право на власт. Ако не можеш — много ти здраве!..
А аз ще ви накарам да припкате пред мене, негодници! — рече той на спящата експедиция. Не защото аз самият горя от желание като този брадат павиан да видя с очите си неизследваните далнини, а защото аз ще заповядвам да хукнете напред. А пък аз ще ви заповядвам да си размърдате задниците, кучи
