синове такива, нехранимайковци, ландскнехти дрисливи, воден не от чувството за дълг пред Града или, пази боже, пред Гайгер, а защото имам власт и съм длъжен постоянно да утвърждавам властта си — и пред вас, мръсниците, да я утвърждавам, и пред себе си. И пред Гайгер… Пред вас — защото в противен случай ще ме изядете с парцалите. Пред Гайгер — защото иначе той ще ме изрита и ще бъде прав. А пред себе си… Трябва да знаете, че едно време кралете и разните му там монарси са си имали една приказка. Властта им била дадена от бога, лично — нито те, нито техните поданици можели да си ги представят без тази власт. Пък и поданиците между другото никой не ги е питал. А ние, малките хора, не вярваме в бога. Нас не са ни миропомазали на трона. Ние трябва сами да се грижим за себе си… При нас нали знаете как е: имаш ли зъби, хапи, докато не са те захапали. От самозванци нямаме нужда — аз ще командувам. Не ти, не той, не тез и не онез. Аз. Армията ще застане зад мене…
Е, стига толкова гадости, помисли си той, като почувствува дори известно неудобство. Обърна се на другата страна и за да му е по-удобно, пъхна едната си ръка под възглавницата, на по-хладно. Пръстите му опряха в пистолета.
… Та как смятате да осъществите цялата тази програма, господин съветник? Нали ще се наложи да стреляте! Не само във въображението си да стреляте („Редник Хнойпек, три крачки пред строя!..“), не с умствен онанизъм да се занимавате, а ето така — грабвате пистолета и застрелвате жив човек, може би обезоръжен, може би нищо не подозиращ и може би в края на краищата невинен… я стига глупости! — ще стреляш в жив човек — в корема, в плътта, в червата… Не, това не мога да направя. Това никога не съм го правил и, бога ми, не мога да си го представя… На триста и четиридесетия километър, разбира се, и аз стрелях като другите, просто от страх, без да имам представа какво става… Но там никого не виждах, пък и тогава, дявол да го вземе, по мене също стреляха!..
Така да е, помисли си той. Добре, да речем, че най-вече хуманизмът и липсата на навици ти връзват ръцете… Ами ако те въпреки това не тръгнат? Аз им заповядвам, а пък те ми отвръщат: що не се таковаш отзад бе, братче, я си върви сам нататък, щом те сърби онова място…
Та това е идея! — помисли си той. Давам им на тия нехранимайковци малко вода, част от плюскането и счупения трактор, нека да го поправят и да се връщат с него… С една дума, махайте се и без вас можем да минем. Ех, че хубаво ще бъде с един замах да се отърва от цялата тази измет!.. Ала Андрей тутакси си представи лицето на полковника, когато чуе това предложение. М-да, полковникът няма да го разбере. Той е от друго потекло. Той е тъкмо от тия… от монарсите… На него просто и през ум не може да му мине, че някой би могъл да не му се подчини. И във всеки случай той изобщо няма да си блъска главата с всичките тия проблеми… До мозъка на костите си е потомък на военната аристокрация. Какво му е на него — и баща му е бил полковник — я каква империя са направили хората, кой знае колко народ трябва да са изтрепали… Нека тогава той да разстрелва, ако стане нещо. В края на краищата това са неговите хора. Аз нямам намерение да се бъркам в тази работа… д-дявол да го вземе, омръзна ми всичко това! Гнила интелигенцийо, само бръмбари можеш да развъждаш в тиквата си!.. Длъжни са да вървят и толкоз! Аз изпълнявам заповед и вие благоволете да я изпълнявате. Мене няма да ме погалят по главата, ако я наруша, ама и вие, дявол да ви вземе, ще си изпатите! Край вече. Махайте се от главата ми. По-добре за жени да си мисля, отколкото за тази щуротия. И това ми било философия на властта…
Андрей отново се обърна на другата страна, като усука чаршафа под себе си, и се напъна да си представи Селма. В онзи нейния светлолилав пеньоар — как се навежда до леглото, за да постави на масичката подноса с кафето… В подробности си представи как би се любил със Селма, а после изведнъж — вече без всякакво напрягане — се озова в служебния си кабинет, където откри в голямото кресло Амалия с поличка, запретната до мишниците… Тогава разбра, че нещата са отишли твърде далеч.
Той отметна чаршафа, нарочно седна неудобно, така че ръбът на походното легло да се забие в задника му, и седя известно време, опулен към слабо осветения от разсеяните отблясъци правоъгълник на прозореца. После погледна часовника си. Вече минаваше полунощ. Ей сега ще стана, помисли си той. Ще сляза на първия етаж… Тя къде ли спеше като заклана — май в кухнята беше? По-рано тази мисъл винаги предизвикваше у него силно отвращение. Ама сега нямаше и помен. Представи си голите мръсни крака на Фъфлата, но въображението му не се спря на тях, а продължи нагоре… Изведнъж му стана интересно да види как изглежда тя гола. В края на краищата жената си е жена…
— Божичко! — високо рече той.
В същия миг вратата изскърца и на прага се появи Немия. Черна сянка в тъмата. Само бялото на очите му проблясваше.
— За какво си дошъл? — изпъшка Андрей. — Върви да спиш.
Немия изчезна. Андрей нервно се прозя и се тръшна на една страна в походното легло.
Събуди се обзет от ужас и целият плувнал в пот.
— … Стой, кой е? — отново изкрещя часовият под прозореца. Гласът му вече пронизителен и отчаян, сякаш викаше за помощ.
И в същия миг Андрей дочу тежки, смазващи удари, като че ли някакъв великан отмерено биеше с огромен каменарски чук и раздробяваше на парченца гранитна скала.
— Стой, ще стрелям! — пронизително изпищя часовият вече с нечовешки глас и започна да стреля.
Андрей не разбра как се озова до прозореца. В тъмнината отдясно нервно потрепваше оранжевият пламък на изстрелите. В огнените отблясъци по-нагоре по улицата се чернееше нещо грамадно, неподвижно, с неясни очертания и от него летяха и се сипеха пръски от зеленикави искри. Андрей не успя нищо да проумее. Пълнителят на часовия свърши, за миг настъпи тишина, после той там отново диво изпищя в тъмнината, изтрополи — съвсем като кон — с подкованите си обувки и внезапно се озова в светлия кръг точно под прозореца — появи се като стрела, завъртя се на едно място, размахвайки празния автомат, след това, без да престане да пищи, хукна с всички сили към трактора и се завря в черната сянка под гъсеничната верига, като непрекъснато дърпаше и дърпаше запасния пълнител и все не можеше да го издърпа от паласката на колана… И тогава отново се дочуха смазващите удари на каменарския чук в скалата: бум-бум-бум…
Когато Андрей само по куртка, без панталони, с развързани обувки и мятащи се насам-натам връзки изскочи на улицата с пистолет в ръка, там вече беше пълно с народ и сержант Фогел ревеше като бик:
— Тевосян, Хнойпек! Надясно! Готови за стрелба! Анастасис! На трактора, зад кабината! Наблюдавайте и бъдете готов за стрелба!.. По-живо! Мърди с мърди!.. Василенко! Наляво! Залегнете и на… Наляво бе, куха славянска кратуно! Залегнете и наблюдавайте!.. Палоти! Къде бе, макаронаджийо!
Той сграбчи за яката хукналия презглава италианец, ритна го със страшна сила в задника и го запрати към трактора.
— Зад кабината бе, говедо!.. Анастасис, осветете горния край на улицата!..
Блъскаха Андрей в гърба, в хълбоците и стиснал зъби, той се мъчеше да се задържи на крака, без да схваща абсолютно нищо, борейки се с неудържимото желание да закрещи като луд. Притискаше се до стената, стиснал пистолета в протегнатата ръка, и се озърташе като преследван звяр. Защо всички тичат нататък? Ами ако изведнъж ни нападнат в гръб? Или от покрива? Или откъм отсрещната къща?…
— Водачите! — ревеше Фогел. — Водачите, бегом на трактора!.. Кой стреля там, идиоти? Прекратете стрелбата!..
Постепенно мътилката в главата на Андрей се избистри. Оказа се, че положението съвсем не е чак толкова лошо. Войниците бяха залегнали, където им бе заповядано, суматохата свърши и най-сетне някой завъртя прожектора на трактора, като освети улицата.
— Ей го на! — викна сподавен глас.
Проехтяха автоматични откоси и тутакси секнаха. Андрей успя само да зърне нещо огромно, извисяващо се едва ли не над сградите, уродливо, ръбато, със стърчащи на разни страни шипове. То хвърли безкрайна сянка по дължината на улицата и веднага свърна зад ъгъла две пресечки по-нагоре. Вече не се виждаше, а тежките удари на каменарския чук по раздробяваната, хрускаща скала все повече утихваха и най-сетне съвсем заглъхнаха.
— Какво се е случило, сержант? — прозвуча спокойният глас на полковника над главата на Андрей.
Закопчан догоре, подпрял се с две ръце на перваза и леко наведен, полковникът стоеше на прозореца.
