и своя плод му дава в дар земята.
Творец и господар на своя свят,
той властва, без да иска, над сърцата.
Тъй цветето полето весели,
макар че не за туй се разцъфтява.
Но щом порокът в него се всели
и буренът по дъх го превишава.
И плевелът на дъх е по-богат
от всеки гнил, от всеки мъртъв цвят.
95
Позора си умело скриваш ти.
Но както червей в розовия стрък
незрим дълбае гибелни черти,
така и теб разяжда скрит недъг.
Езикът, който често те петни,
отдавна подозирайки това,
и в хулите си даже те цени.
Ти в чест превръщаш долната мълва.
Какъв дворец порокът е избрал
и как е съумял да се смекчи!
Под красотата като под воал
недъгът става скрит и не личи.
Пази се, друже, от такъв разкош.
Ръжда е той за острия ти нож.
96
Един осъжда буйния ти нрав,
на друг се нрави твоя нежен смях.
Тъй вечно ти за някого си прав
и добродетел правиш всеки грях.
Парче стъкло на царската ръка
веднага се превръща в скъп елмаз.
И твоите недостатъци така
са често ценни качества за нас.
Ако вълкът се предреши в овца,
безброй овце без труд ще похити.
Но колко много глупави сърца,
без чужда помощ похищаваш ти.
Но спри, недей! Аз тъй се чувствам твой,
че твойта чест е моя, друже мой.
97
Раздялата ни беше дълга зима.
Каква тъга без теб прекарах аз,
каква тъма владя непроходима
и декемврийска пустота, и мраз!
А всъщност вън цареше късно лято,
и тежка с плод настъпи есента
като вдовица бременна, която
се готви да роди във самота.
И сякаш тая есен в дървесата
наистина осиротя плодът.
Ти само даваш лято на земята,
без теб дори и птиците мълчат,
или на зима в клоните запяват
така, че и листата пожълтяват.
98
Април дойде без теб и своя полет
той в мъртвите неща дори всели.
И тежкият Сатурн през тази пролет
се смя в небето и се весели.
Но с багрите, със шепота дървесен
и с птичия възторг не разцъфтя
и не възкръсна лятната ми песен:
не късах аз наболите цветя.
От рози аленеещи лехите
и кринът, който снежен в тях расте,
не замениха устните, страните,
чието бледо копие са те.
В мен беше зима, а това брожение
бе сякаш твое живо отражение.
99
Упрекнах теменужката: дали
от теб не взима своето дихание.
Тя има твойта красота, нали?
И тая прелест, същото ухание?
Във оня крин ръцете ти видях
и миглите ти в ригана, а този
уханен цвят е бял със твоя страх.
но твоя плам е в алените рози.
И тая роза с бял и ален цвят
