Сонети

е с твоя дъх естествено, но злата

заплаща скъпо твоя аромат:

виж червея-мъстител, скрит в листата.

Какви цветя растат на този свят

и все са с твоя мирис или цвят.

100

Къде си, музо, ти? Защо мълчиш?

Дали забрави кой те вдъхновява

или нищожни песнички твориш

и унижаваш светлата си слава?

Пей, музо моя, но за този дух,

от който чакаш своето признание

и който е изострил твоя слух

и в песните ти вложил съдържание.

Виж само туй лице, черти, очи

и зърнеш ли следа от разрушение,

ти времето в грабеж изобличи

и заклейми това му покушение.

Преди смъртта да го отнеме, ти

лицето му във стих обезсмърти.

101

О, моя музо, стиснала уста!

Какво ще кажеш в свое оправдание?

Защо отвергваш тази красота,

която ти създаде обаяние?

Кажи какво ще отговориш ти?

Ще ми отвърнеш пак за утешение,

че истината багри не търпи,

а хубостта сама е украшение.

И затова ли ти мълчиш? Възпей

това лице, спаси го от забрава!

И нека грее неговата слава

като покрит със злато мавзолей.

Предай го ти на бъдещия свят,

какъвто е сега: щастлив и млад!

102

Обичам — моят вид не го издава.

Обичам, но да крия съм готов.

Търгува този, който възхвалява

богатствата на своята любов.

Когато бяха чувствата ни нови,

посрещах те със песен на уста.

И славеят тъй пролет славослови,

но млъква, щом премине пролетта.

С това, че трели вече той не рони,

не ще лиши нощта от благодат.

Но този глас, звучал от всички клони,

си губи чара, ставайки познат.

И мойта флейта вече замълча.

И тя предълго в клоните звуча.

103

Но музата ми млъква занапред.

Очаква ли я слава пак? Едва ли.

И тя разбра, че този мой сюжет

е по-добър без нейните похвали.

Не ме упреквай, че съм станал ням,

но виж във огледалото: такава

голяма красота те гледа там,

че моят дух неволно онемява.

Такава хубост отразява то,

че питам се не е ли престъпление

да накърниме с четка и длето

едно такова цялостно творение?

Но виж как вещо простото стъкло

е пресъздало твоето чело!

104

Не остаряваш, все си тоя ти.

Все тия са очите ми любими.

За трети път вън лятото цъфти,

погребвано от три студени зими.

Три пролети преминаха в лета,

и три лета, превърнали се в есен,

обагряха зелените листа,

а твоят лик е все така чудесен.

В часовника невидимо за нас

пълзи във кръг стрелката позлатена,

замирайки над цифрите, и аз

тъй в теб не виждам никаква промена.

О, бъдещ ден, роди се днес,