Елин Пелин
Отец Герасим
Отец Герасим се отпусна на пейката и се облегна силно. Върху неговото тъмно, обраснало лице преминаха мечтателни сенки. Младен подскочи леко и откъсна малко клонче от надвесената над главата му върба. Стоичко, който гледаше намусено в земята, махна с ръка да улови една пеперуда, която прехвръкна пред небръснатото му изгоряло от пек лице, но бутна чашата си и разля виното.
Всички се засмяха. Тая случка като че ги опомни и ги откъсна от омаята. Почна се друго действие. Сега те щяха да играят, защото забелязаха, че Цековица поглежда горе от прозорчето.
Кметът напълни с тежката си ръка разлятата чаша от Стоичко и каза:
— Сега да пием. Ха наздраве!
И като вдигна чашата, очите му се обърнаха нагоре. Но там нямаше никого.
— Наздраве! — каза отчето.
Всички се чукнаха и изпразниха чашите. Младен остана безучастен настрана и унесено късаше листата на върбовото клонче.
— Младене, вземи си чашата — викна му отец Герасим.
— Не — каза Младен, като че ли току пробуден. — Не мога да пия.
— Ще пиеш! — каза кметът. — Заповядвам ти да пиеш. Началство съм ти.
И той му подаде чашата.
Младен отпи малко и поиска да я остави.
— Не, ще я изпиеш до дъно — викна кметът.
Младен го погледна, усмихна се и изпи виното до капка. Мълчаливо кметът наля пак чашите, мълчаливо и машинално всички ги изпиха. Не можеше да се поведе разговор. Всеки, вдълбочен в себе си, чувстваше непотребна близостта на другите и всеки, омотан в разбъркани мисли, искаше да задържи в душата си упоителния образ на жената, която току-що беше изчезнала.
По едно време кметът въздъхна тежко, като че изпъшка, и каза с тъга и с насмешка, и някак поверително:
— Видите ли какви жени имат хората… А нашите — мечки непрани!
Той наля само своята чаша и я изпи жадно.
— И не введи нас во изкушение — прибави отец Герасим.
— Дяволско чедо! Нечиста сила! — каза Стоичко.
— Пагубна — прибави отчето и отведнаж се развика: — Бай Цеко, бай Цеко вино донеси!
Цеко донесе вино, като го сложи на масата с широка, мазна усмивка.
Изпиха го бързо и поръчаха още.
— И виното стана по-хубаво — рече кметът цял зачервен и заглади дългите си мустаци.
— Дяволът го благослови — обади се Младен отстрана.
— Май че всички ни благослови — обади се отчето.
Избухна смях. Компанията се оживи. И Стоичко и кметът забравиха бързите си работи. Отчето съблече расото си и остави настрана калимявката си. Младен закачи пушката на върбата и седна при другите.
Задухата над полето се сгъсти и натежа. Някъде в нивите избухна като пламък висок дружен момински смях и угасна. Стоичко погледна нататък и каза:
— Изгубих деня…
После изпи чашата и добави:
— Тя стана каквато стана!
Съвестта го бе зачоплила. Той махна с ръка, като че искаше да пропъди тая муха от мисълта си, и изпи още една чаша. Другарите му се изсмяха високо, а кметът Божил му каза:
— Страх те е от жена ти, Стоичкооо!
— Не е там работата — отвърна малко натъжено Стоичко, па скочи отведнаж, удари с юмрук на масата и извика:
— Вино да се донесе! Вино искам. Да става каквото ще!
Цеко скокна от масата и влезе тичешком в кръчмата.
Отец Герасим дигна глава и отведнаж запя:
Гласът се разнесе нежен, мелодичен, сърдечен. Всички го слушаха усмихнати. Малкото прозорче отгоре се отвори. Цековица се облегна на него и изслуша песента също усмихната.
Когато отчето свърши, кметът го удари по рамото и извика:
— Браво, отче. Хубав човек си! Защо си си почернил душата? Ха да те оженим!
Цековица се изсмя високо отгоре. Всички обърнаха очи към прозорчето. Отец Герасим замечтано притвори очи и без да й каже нещо, пак запя:
Той пееше тихо, провлечено и мечтателно. Всяка дума се късаше от сърцето му, стоплена от искреност, заразяваше, увличаше и будеше в душите на слушателите му мека и сладка тъга по нещо мило, безвъзвратно изгубено, много желано и никога непостигнато.
— Ех! — простена с дълбока въздишка кметът, когато отец Герасим свърши и удари възторжено с юмрук по масата.
Цековица слезе и застана пред вратата на кръчмата.
— Отче, повторете тая песен. Много ми хареса — каза тя.
— Тая песен знам от малък — каза отчето. — По нашето село из Тракия скиташе един интересен човек. Никодим се казваше. Свиреше на гусла и пееше. Песните сам си ги правеше. И тая песен е негова. Чуден глас имаше тоя човек, но беше пропаднала личност. Беше се увлякъл по една циганка. Хубавица една. Зарязал беше дом, жена, деца и скиташе по селата да пее и да пие по кръчмите.
— Хубава песен — каза Цековица — Изпейте я пак, отче! И вие пеете хубаво. Много хубаво.
Тия ласкави думи паднаха като милувка в душата на отец Герасим и по лицето му мина приятен свян. Кметът и Стоичко подпомогнаха молбата на Цековица с любоугодие към нея и с малко скрита завист към калугера. Той изпи чашата си и запя пак.
Цековица седна пред вратата на ниско трикрако столче, унесена, с втренчени към калугера очи. Кметът,
