Елин Пелин
Щетинското ханче
Беше по жътва. Слънцето, спряно в синевината на дълбокото лятно небе, пламтеше. Над равното шопско поле, легнало от Вакарелските баири до Витоша и от Мургаш до Лозенските височини, трептеше мараня като над пещ. Навред по тая тежка задуха мълчаливо и с упорен труд се събираше житото. По нивите бяха се пръснали работници като едри странни птици, прекъснали небесния си път и паднали от висинето да търсят храна. Те се навеждаха и изправяха с някаква богомолна ритмичност и гладно кълвяха по тежко дишащата гръд на земята. По жълтите стърнища се редяха дълги кръстци снопи, по ливадите се тълпяха едри купи сено. По пътищата се движеха тежко натоварени коли.
Беше тихо като в черква. Само от време на време някъде се подемаше уморена песен на жътварка, извиваше се благодарствено и заглъхваше в маранята без смях и без отпявка. Настъпваше дълго и напрегнато затишие, през което сякаш се чуваше как падат жертвено отжънатите ръкойки. Под бездънното небе, сред което гореше палещото слънце, се извършваше светото тайнство на жътвата. Творецът, благославящ висинето, с пръст на уста даваше знак за мълчание. И цялото поле, рекичките, които го пояха, дърветата, които го красяха, пръснатите по него селца слушаха в смирено безмълвие великото богослужение.
Широкото шосе, което излизаше из града и се простираше през полето успоредно с планината, беше пусто и безлюдно. Пясъчната му настилка, нажежена от слънцето, се белееше в безучастно очакване. Старите върби, които се редяха от двете му страни, бяха посивели от прах, зажаднели за влага, омърлушени и унили като войници, връщайки се от поход. Дрипавите им сенки грозяха белизната на пътя като хвърляха обгорели парцали.
На самото Щетинско ханче край шосето се не мяркаше жива човешка душа и то безмълвно печеше на слънцето новия си керемиден покрив и мътните му прозорци гледаха към пътя тъжно и хладно.
Доскоро това ханче беше развалина, обрасла в бурен, бъз и магарешки тръни, станало обиталище на бухали, кукумявки и таласъми. С неприветливия си вид то плашеше пътника отдалече. Неговият продънен покрив, полусрутените и озъбени стени с опадала мазилка, с изпокъртени врати и прозорци, през които, като през празните очи на череп, гледаше гробищна пустота, неговият разграден двор, по който бе изчезнала всяка следа от пътека, и мистериозното убийство, извършено в него, караха хората да го избягват като прокълнато. Господар беше му станал голям смок, който живееше в развалините, обкръжен със страхотни легенди, които караха селяните да го избикалят отдалеч.
Сега това страшно място бе възобновено, преобразено и съвсем освободено от пустошта. Сградата бе иззидана, подкрепена, стените измазани и варосани. Нови врати и прозорци даваха угледност и опресняваха картината. Схлупеният по-рано покрив сега бе покрит с червени керемиди и стоеше някак празнично върху зеленото платно на върбовата горичка зад него. Въз половината от това дълго едноетажно здание сега бе направено нещо, което по-рано го нямаше. Издигнато беше второ етажче, стаичка с прозорче към пътя. На прозорчето светеше от чистота бяла дантелена завеска със синя панделка, пред него поличка, а над нея саксии с латинка и босилек. Широкото място пред ханчето за спиране на коли и добитък беше изчистено, подравнено и постлано с жълт пясък. Баталясалият кладенец бе изкопан по-дълбоко, водата му прочистена и осветена. Над иззиданото с дялан камък устие се кланяше като млада булка нова кобилица. Когато вадеха вода, тя се навеждаше и изправяше с тънък млад вик, който канеше любезно към прохладния източник. Старата голяма върба пред вратата на ханчето бе подкастрена грижливо и изглеждаше подмладена. Тя разтваряше клони към пътя с приветствие, като добродушна домакиня, излязла да посрещне гостите. Отстрани до реката, която минаваше наблизо, бе направена градинка, обградена с ниско плетче, насадена с лук, пипер, домати и разни други зеленчуци. През плетчето надничаха високите стъбла на прости селски цветя.
Пущинакът бе изчезнал и нещо ново, нещо празнично, нещо свободно бе създадено и цялото обнадеждено и очаквателно бе обърнато към тоя широк и безкрайно дълъг царски път, по двете посоки на който се движеше благодатен живот.
Сега, в това работно време, шосето беше безлюдно.
На дъсчената пейка, под сянката на върбата, седеше по жилетка новият господар бай Цеко, който с такъв мерак и с такова усърдие бе изличил оттук спомена на запустението и проклятието. Облегнат върху гърба на пейката, цялата му дребна фигура бе обхваната от една неподвижна леност, граничеща с дрямката, и душата му бавно потъваше в онова блаженство, което човек изпитва в пустотата на нищото. Малките му сини очета, скрити под полицата на веждите му, гледаха мързеливо и безпристрастно в далечината, дето се ширеха окосените вече ливади, по които, разпръснати на малки чарди, пасяха селските говеда. Крива ивица от върбаци и елшак очертаваха пътя на реката, чиито намалели води безволно пълзяха надалече към Искъра. По синорите на ниви и стърнища и по зазрелите петна на кукурузите се тъмнееха сенчести корони на сливаци и диви круши като някакви знаци за почивка на погледа. Високо над тях изрядко прелитаха самотни птици и заминаваха бързо като мълчаливи пратеници. По мочурите крачеха загрижени за храната си щърци. Отведнаж по някакъв невидим път из нивите изскочи тънка висока вихрушка, прилична на жена с дете в прегръдките си, издигна се, повлече дългите си поли по зелените още овеси и изчезна. Задухата натежа, тишината се засили и времето като че ли спря мудния си вървеж. Внезапно отнякъде се обади пъдпъдък и като с желязно чукче удари нажеженото затишие.
Бае Цеко се раздвижи, като че се събуди от сън, протегна се и се прозина. Наблизо се чу тропот. Откъм Щетинския път зад ханчето ненадейно изскочи едър селянин, възседнал на пъргаво младо конче отби полека и спря. Цеко скочи пъргаво от пейката, подръпна жилетката си, разпери изненадано ръце и извика приятно учуден:
— А, кмете!
— Добър ти ден, Цеко.
— Дал Бог добро, бай Божиле, и добре дошъл — ухили се широко Цеко.
— Как е работата? Тръгна ли? — запита кметът любезно, с пресилен интерес.
— Полека-лека ще тръгне. С надежда сме, па да видим.
Кметът заразглежда с любопитство наоколо и новото, което лъхаше от всичко, му хареса.
— Хубаво си подредил. Браво!
— Слезни де, слезни да се почерпим — каза Цеко поласкан.
— Бързам. Работа ме чака.
Кметът свали шапка и избърса с ръка потното си чело.
— Страшна жега, бре! Ще изгорим!
— Е, жътва е, хляб се пече, бае Божиле. Слезни де, слезни да се поразхладиш.
— Друг път, друг път, Цеко. Сега много бързам. Можеш ли ми каза колко е часът?
Цеко извади от жилетката си едър топчест часовник и го погледна.
— Рано е още, току-що е преспладнило. Три и половина.
— А! — сепна се кметът и забута кончето.
Цеко улови юздата.
— Не може така, кмете. За пръв път минаваш и да не се отбиеш. Бива ли така? За една минутка макар, ама ще слезеш.
— Много бързам, Цеко. По общинска работа до околийския началник отивам.
— Има време, кмете. Пет километра път е. Почакай да се захлади. Я виж каква е жега…
С една ръка Цеко държеше юздата на коня, а с другата бе се подпрял на седлото и така настойчиво и приятелски се молеше, че кметът не устоя. Поколеба се и слезе.
— Е, така те искам. Сега добре дошъл още веднъж — ръкува се Цеко.
— Хайде да ти е честито, Цеко. Дай боже добри печалби и много консуматори! — изрази се на висок стил кметът.
Поласкан от големите думи, Цеко каза с удоволствие:
— Благодаря ти, кмете, много ти благодаря. С твоята подкрепа и приятелство надявам се да успея.
Той ухилен поведе коня за юздата и се развика.
— Дончо, Дончо, къде си? Ела вземи на човека коня. Вържи го на сянка и му дай сенце!
Отвътре изскочи прислужникът, малко, пъргаво момче с вехти потурки, босо, с остригана до кожа глава, със синя престилка, и се спря пред вратата като зайче.
