— Не са едно-две, а девет. Цвета е най-голямата, пък майка и я обича като луда. Като рече наша Цвета — като че целува честния кръст — прибави снаха му.
— Хубаво момиче — рече Еньо, като да оправдаваше себе си, — хубаво момиче!
Огънят в огнището весело пращеше. От време на време отскачаха искри, както от тоя жив разговор отскачаха радостни извиквания, звучен смях и шеги.
След вечеря Еньо излезе от къщи като упоен. Нещо леко и чисто пълнеше душата му и мислите му бяха като необуздани коне, които препускаха към бъдещето, в което той виждаше Цвета като негова, както бяха негови сега толкова ниви и ливади.
III част
Коминкина Цвета ситно ситнеше по тясната крива пътечка между градинските плетове с кобилица на рамо. Тя се връщаше от кладенчето, дето вечер селските моми отиваха на вода. Вечерен здрач падаше над дола, дето бяха градините, и Цвета бързаше. Моми и момци, спрени по двама на затулено по пътечката, тихо си шепнеха. Цвета ги заминаваше с наведени очи и не поглеждаше настрана. Като мина мостчето над воденичарската вада и излезе на по-широко, иззад големия дънер на една стара върба ненадейно изскочи Еньо и я пререщна:
— Добър вечер, Цвето!
— Дал бог добро, бате Еньо — отговори едвам чуто Цвета и краката и се подкосиха от страх и вълнение.
— Може и бате да съм ти, много по-стар съм от тебе, затова спри да пийна водица.
Цвета се поколеба да спре ли, да не спре ли. Но тя бе хрисимо и добро момиче, не може да откаже. Лицето й заруменя, тя се засмя и засрами.
Еньо свали шапка, хвана леко кобилицата, наведе се, пи вода от белия медник и погледна Цвета. Тя потръгна да си върви, но Еньо не пусна кобилицата.
— Много бързаш.
— Остави мо, бате Еньо, мама ме чака — разтревожи се момичето и душата му се разпръхка като уловена птичка. Вълнение и непознат досега срам я изгориха.
— Не бързай толкова, майка ти, пуснала ли те е като мома на кладенеца, не те чака да се върнеш самичка — се някого ще и заведеш — заведи мене, Цвето.
— Бате Еньо, що думаш — аз съм още мъничка.
— И врабчето е мъничко, па и то гнездо си вие.
Заминаха ги две Цветини другарки, погледнаха я зачудено, завистливо, казаха добър вечер и забързаха.
Цвета съвсем изгуби кураж. Срам я гореше като огън. Какво ще кажат другарките й!
— Янке, Янке — подвикна тя гузно и плахо, като за помощ, — чакайте ме заедно да вървим.
— Така ли? Добре! — рече Еньо обидено. — Като е така, върви си.
Той отстъпи назад по пътя, даде и широко място да мине, а сам тръгна из дола, никой да го не види.
Цвета се обърна, та го погледна виновно, извинително. Тя е неопитна. Срам я е, страх я е — нека и прости.
Еньо улови тоя поглед. Той разбра, че е победил, и гордост широко изпълни душата му.
А Цвета се върна в къщи съкрушена. Защо не постоя да чуе какво ще и каже? Той се разсърди и надали вече ще я погледне. Тя ходеше като замаяна, не можа да вечеря и си легна като болна.
И тая нощ за първи път я остави тихия детински сън, който тъй сладко я приспиваше досега. Главата и гореше. Тя се мяташе в леглото като на въглени и такава тежест душеше гърдите и, че й се искаше да извика. Пред очите й се мяркаше Еньо. Как я остави, каква горчивина имаше в последните му думи и в усмивката му, колко обиден си отиде!
— Бате Еньо, чакай, върни се, постой! — почти извика тя и се снизи, и се притаи от срам при тия думи. И се изплаши да не чуе майка й.
Но Еньо пак си отива. Той изчезна из върбаците в дола, не се обърна вече да я погледне и няма да я срещне никога вече.
Тя скокна от леглото и залепи горещо чело върху студеното стъкло на прозореца. По плещите й падна разплетената коса. Тя скръсти ръце на гърдите, като че се пазеше от някого, и отчаяно впи очи навън. Насреща я гледаше голямата кръгла месечина и под нейната сънна светлина всичко спеше. Дворища, градини, къщя, купи сено — всичко се сгушило едно до друго като безплътни едри сенки, и спи. Над прозореца под стряхата сънливо пропищяват в гнездата си лястовичките. От срещния зид върху пътя пада тъмна сянка.
— Какво се мярка там?
Цвета тихо се прикри зад малкото перде и загледа. В сянката изпъкна едра мъжка фигура по бели ръкави, мина тихо, предпазливо, спря се срещу тяхната къща и се изправи високо над ниския зид. Еньо! Луната го освети цял. Еньо! Скрит от нощта, той иде тук, пред тяхната къща, дето тя живее, дето тя сега спи! Той дълго стоя там и праща целувки към прозореца и пак тихо, предпазливо си отиде.
Цвета дълто гледа след него. Душата и се успокои, лека дрямка склопи очите и. Тя падна полека на леглото и заспа.
IV част
Еньо цяла седмица не си отиде в къщи и снаха му, като му пращаше храна по момчето, все поръчваше да му каже да дойде. Еньо беше го срам. Той знаеше, че снаха му ще го пита за Коминкина Цвета, а сърцето го болеше, като помислеше за нея. Наскоро беше Възнесение. През нощта валя хубав пролетен дъжд, затова денят бе хубав, чист, весел, като окъпан. Земята беше се отпуснала, беше се освободила от огъня, който я пукаше, и дишаше леко, възродено. Измитите кичести овошки по градините бяха светнали от преснота и техните зелени усмивки веселяха кривите улички на селото.
Затова и хорото тоя ден бе по-весело, момите изглеждаха по-хубави, премените — по-пъстри! И колко цветя имаше! Колко перуники кичеха главите! Цялото село бе излязло там. Стари хора седяха под липата, жени с деца на ръце стояха наоколо. Само Еньо го нямаше. Снаха му, която бе излязла да види Цвета, няколко пъти го съгледа, че излиза пред кръчмата насреща, постои пред вратата и пак влезе. После възседна Звезделин и заигра нанякъде.
Тоя ден Цвета бе най-хубавата китка на хорото. За няколко деня тя бе пораснала и цъфнала. Хората й се чудеха. Гледайте, тая Коминкина Цвета! Кога стана мома! Но тя не беше весела. Беше нещо неспокойна. Еньовата снаха я не изпущаше от очи. Тя забележи, че Цвета често гледа към Еньовата кръчма, която се белееше насреща. А когато Еньо се качи на коня и го разигра нанякъде, Цвета се откъсна от хорото, застана настрана при майка си и не се улови вече.
Еньовата снаха я гледаше и й се радваше отдалече. Тя искаше хубаво да я види, всичко да запомни и да похвали още един път Еньо за избора му. Цвета беше висока, с тънко кръстче, с равна обла шия. Под алената копринена забрадка зад ушите й се диплеше гладко причесана мека коса. Веждите й стояха високо извити над очите, погледът й бистър, светъл и добър. Устните й малки като ягоди и от една страна на тях играеше малка трапчипка, а близо до брадичката си имаше черна като точица луничка.
Ана не можа да се стърпи. Тя отиде при Цветината майка, здрависа я и каза:
— Стрино Илчовице, рекох да дойда да те похваля.
Ваша Цвета станала мома, да не й се нагледаш! — И като се ръкува с Цвета, рече й с усмивка, която не можеше да сдържи:
— Кога порасна ма, Цвето, вчера беше дете! Гледам те и ти се се радвам. Ами защо се пусна от хорото? Хвани се да го украсиш!
Цвета се зачерви и не зная какво да каже. А майка и, поласкана, изгледа галено детето си и рече:
— Е, Ано, младите що им е работа — да растат.
Ана и Цветината майка заприказваха надълго за това, за онова, а Цвета стоеше настрана мълчалива. При нея дойде Станка гърбавата, засмя й се с бледото си лице, хвана я приятелски за ръката и застана до
