Елин Пелин
Земя
I част
На хълма сред село Подгоре, до китка стари брястове, се белееше нова черква и на поляната около нея се трупаше народ, облечен празнично. Камбаната биеше непрекъснато и нейният меден глас на вълни, на вълни се носеше над селото и се разстилаше на отсечки по цялото поле. Из черквата се изнесоха хоругви и се наведоха благославяще. Свещеникът в среброткан хитон тръгна напред, народът по него, и по хълма надолу се спусна пъстро шествие, което на дълга върволица потъна в зеленината на селото. Скоро копринените алени хоругви се показаха накрай село, излязоха на шосето и поведоха дългата върволица селяни. Пъстротата от новите премени се посипа като цветя по сивия друм и заигра ярко на слънцето, което вече силно печеше.
Беше първата неделя след Гергьовден. Два месеца не беше валяло дъжд и селяните от Подгоре излизаха да правят молебен над полето.
Камбаната биеше все така бързо и непрестанно, както от сутринта, и към дългата върволица на шествието, което цяло се източи на широкия друм, прииждаха и последните закъснели жени и деца. Попът вървеше бавно и пееше проточено молитвите, които старият клисар, като носеше книгата отворена, канерваше със задавения си глас. Хоругвите плаваха бавно и се носеха леко, като че на тях бяха кацнали невидими ангелчета.
Наоколо по вълнообразната равнина се разстилаха зелените посеви, немощни от дългата суша, и обнадеждено се вслушваха в дългите молитвени припеви на стопаните, които вървяха гологлави в шествието. Пролетта беше още в началото. По полянките край пътя и под сенчестите дървета още се виждаха ситни червени черупки от великденски яйца. Лятото беше далече. Имаше надежда. Стига един дъждец да падне и всичко отведнаж ще се обнови. За три деня ще вретенят нивите.
— Господи, помилуй! — пее свещеникът и кади навсички страни. Множеството тихо и проточено повтаря.
Като премина мостчето на малката рекичка, която поеше градините и която от сушата изглеждаше не че тече, а че плаче, главата на шествието остави пътя и възви през ливадите. Насреща, на шосето, от малката падина изскочи конник, възпря се, погледна, бутна кончето и пресрещна шествието.
— Еньо, Еньо Кунчин! — казаха някои.
Еньо Кунчин слезе от коня, свали шапка, прекръсти се, целуна ръка на попа и живо, както всякога, рече:
— Молебен, а? Да бях знаял по-рано, нямаше да ходя в града. Къде мислите да го правите?
— Горе, на Грамадата — рече клисарят и приглади с ръка оредялата си коса.
— Там сме го правили всякога и сега там рекохме да го направим — рече попът, като се възпря.
— Не, не, дядо попе, по-добре горе, при двата бряста — на нашата ливада. И сянка има, и вода има. На Грамадата ще се опечем — рече Еньо и очите му светеха, и младото му лице се вълнуваше и руменееше.
Той подаде оглавника на коня в ръцете на едно момче, което го зяпаше отблизо, и рече:
— Хайде, води го дома!
Момчето грабна коня, метна му се бързо н припна назад към село.
След Еньо по шосето се зададе пешком и брат му Иван. Той спря, погледна и бавно се приближи.
Дядо поп изтри потното си лице, замаха с кадилницата и се накани да тръгне.
— Не, не може, на моята ливада ще идем — при брястовете. Мястото е хубаво.
— Не може, Еньо. Мястото вече е определено. Грамадата е пасище. Никой да се не сърди. Защо да кажат, че на тоя или на оня имот е правен молебена.
— Не, отче, няма да те оставя. При брястовете ще идем, после черпня ще има.
Еньо се обръщаше и с цяла опъната ръка сочеше кичестата купчина дървета, която се виждаше далече на противоположната страна.
— Не ни отбивай от пътя, Еньо. Все едно е там или тук. Цялата земя е господня. Стига молитвите да са от сърце.
— Не, не може — настояваше Еньо. — Нека идем там, на моята ливада.
Като казваше „моята ливада“, очите му пламваха, гърдите му се подуваха и цялата му плътна, набита фигура сякаш порастваше.
— Ще черпя бе, ще черпя! — обръщаше се той към хората, които бяха се насъбралн около него.
— А бе, Еньо, я ни остави да си вървим — обади се някой. — И на твоята ливада ще падне дъжд, ако ни чуе господ.
— Ама защо бе, какво има — не е тук за моята ливада, ами мястото е по-добро. И сянка има. На Грамадата ще се опечем. Иване — обърна се той към брата си, кажи и ти, не е ли по-добре да идем горе при брястовете?
— Се едно е — отговори тихо и безучастно Иван.
— Като е се едно, защо да не идем! И по-близо е!
Хората се изсмяха. Това вече не беше вярно. Брястовете бяха много по-далече от Грамадата.
— Еньо, не ни бави! — рече попът.
Еньо го погледна и широко се усмихна срещу него. Защо да не чуят молбата му? Какво лошо има тук? Завист ли, какво ли?
Той се видя безпомощен и премести шапка от една ръка в друга.
Младото му хубаво лице се смръщи обидено, сърдито и засрамено.
На свещеника му дожаля.
— Към брястовете, хайде към брястове — съгласи се той, размаха кадилницата, запя и възви на другата страна.
Алените хоругви трепнаха. Гласът на клисаря се поде и дългата върволица полази пак.
Попът чете тържествено, обкръжен от народа. Над тях, смирено свели върши, двата стари бряста ни лист не поклащат. Еньо стои близко до свещеника и радостен, широко се кръсти. Очите му обгръщат цялата негова ливада, на която става молебенът и на която могат да се поберат хората от още три села, и душата му се разширява като нея. Пред него в тълпата, между сведените глави, между белите ръкави на жените, между шарките на дрехите, свети алена копринена забрадка. Пред очите на Еньо всичко се слива, всичко се приравнява като нива, като буйна цветна ливада. Той е горд, душата му е обзета от една вътрешна светлина. Молитвите и каденията са за него. Мисълта му обикаля всички негови ниви н ливади и минавайки над всички чужди и ценни имоти, той си казва: „И това да би било мое!“ Той неволно въздъхва, сепнато се удря по бедрото, и пак пред шарените му сивеникави очи се залюлява аленото цвете сред тая широка нива от народ. Алената пребрадка със сърмените краища се поиздига. Под нея огрява чудно моминско лице, бистро, розово, мъничко. Две големи черни очи се спират срещу Еньо и засрамено се навеждат надолу.
— Коминкина Цвета! — Че кога е станала толкова хубава!
Тя вдига ръце да оправи косите над ушите си. Белите ръкави падат до лактите й. Пълните закръглени ръце ловко се движат. Срамежливо и скритом се спират черните очи върху Еньо, трепват и се навеждат надолу. Еньо се усмихва на себе си. Брат му Иван стои смирено и скромно в тълпата с простодушен поглед, слуша молитвите и се кръсти бързо. Той се размества и неволно затуля алената копринена забрадка. Еньо търси очите му и иска да му кимне да се дръпне малко настрана. Иван не разбира. Той мисли, че брат му го вика за нещо, и тихо се промъква до него.
— Какво?
— Няма нищо.
Еньо се усмихна и спира продължителен поглед на Цвета. Тя усеща, смущава се и изпуска нещо. Стръкче здравец. Наведе се да го вземе, изправи се бързо и се обърна към Еньо. Той още я гледа. Неговият упорит поглед я държи здраво. Устните й заиграха от лека усмивка и тя завърна глава да я скрие.
Молебенът свърши. Народът се раздвижи, разби се на купчинки и почна да се разотива. Слънцето печеше над засушената земя и клонеше към пладне. Полето и посевите, пречистени от молитвите, се разстилаха в радостно очакване към небето и празнично блестяха. Еньо тръгна със свещеника и му пошепна нещо на ухо. Куп момичета спряха на пътя и ги възчакаха. Цвета беше с тях. Когато Еньо замина, тя престана да се смее, смути се и едвам доби сила да го погледне. По Великден тя току-що свърши
