нея.
— Защо не играеш, Цветке?
— Почивам си.
Станка заслуша разговора на Ана с Цветината майка, като се преструваше разсеяна. Тя напрягаше слух и искаше да улови всяка дума. Немощното й телце, малко изкривено, с повдигнато изгърбено рамо, което държеше накриво главата й, стоеше до Цвета като гнило пънче при млада, току-що разлистена тополка. Очите й гледаха втренчено някъде.
— Е, да ти е жива, стрино Илчовице — рече Ана на прощаване. — Аз й се радвам, че кой знае, може и етърва да ми стане.
Цвета наведе очи, а болното лице на Станка помръкна, като че някой одуха светлината му.
V част
Еньо играеше с коня по полето. Той чуваше тук скокливите песни и шума на хорото, чуваше гайдата и веселите провиквания на момците, и го беше яд. След срещата на кладенеца той се мислеше зле закачен от Цвета, която му избяга, и оттогава не беше я срещал. Ала по цял ден тя не излизаше от мисълта му. Тя се търкаляше там като сребърна сачма и звънтеше. Коприва растеше в душата му, като си помислеше за срещата на кладенеца и го задушаваше. Денем той търпеше, залисан по работа или в кръчмата, но вечер, когато останеше сам, той нямаше мира и не можеше да заспи, ако не минеше мълчешком поне два пъти край Цветната къща. Когато и след тая дълга, пълна с вълнения и примирания разходка, пак не можеше да спи, той пиеше ракия самичък чаша след чаша, пушеше цигари и лягаше замаян. След такава нощ той се чувствуваше повяхнал, главата му тежеше, ставаше зъл към хората и се ядосваше на себе си до ненавист.
Изрядко само някаква надежда, незнайно откъде и как дошла, го изпълняше с бодрост, той се раждаше отново, порастваше за един миг и ставаше господар, силен, способен на всичко. Тогава му се мяркаше милото лице на Цвета, набожно приведено, такова, каквото го видя на литията, и той му се засмиваше приветливо.
Сега той разиграваше кончето по полето, зъл и намръщен. Той го биеше немилостиво с махмузите и дърпаше юздата. Неусетно Еньо се намери на първата своя нива, най-близката до селото. Тя се простираше пред него като зелено кадифе, росна от нощешния дъжд, ободрена, въздъхнала от облекчение след тежката суша. При нейния вид Еньо забрави мъката си и злината му мина. Той обиколи с коня границите и, огледа я хубаво и дълго й се радва. По-нататък е ливадата му, той отиде и там. Тя бе слаба от засухата, но имаше надежда да се оправи. Сърцето му се разигра, земята го отново опияни с тайнствения си дъх и той като стръвник запрепуска от нива на нива. Той бе вече далеко от село и шумът на веселото хоро не стигаше до него. От мислите му изчезна вече срамежливата Цвета и дъхът на земята, чиито плодоносни недра широко се отваряха, освободени от тежката напаст, отново го завладя. Неговото лакомо око гледаше със завист всеки по-хубав имот. И братовите му ниви, които лежаха редом е неговите, му се виждаха по-хубави и по- големи и някакъв зъл червей току шаваше в сърцето му и го караше да ръмжи и да стиска устни.
Като преброди така цялата мера, той отново се върна по същия път и пак тръгна към село. И пак чу далечния шум на веселбите и до слуха му се донесе сподавено, като че ли изпод земята, дето сучеха влага корените на сеитбите му, тронлива моминска песен и царствената власт на земята го напусна. Лицето му се намръщи от лоша мисъл.
Близо до селото той настигна Илчо Коминкин, Цветиния баща. Той се връщаше отнякъде. Еньо удари кончето с махмузите, дръпна сърдито юздите и го замина без поздрав.
— Къде така, Еньо? — обади се Илчо.
— Не виждаш ли къде — отговори троснато Еньо, — в село.
Илчо премълча. Той знаеше, че Еньо е сприхаво момче и не искаше да го закача.
Еньо беше го отминал доста. Но отведнаж изви кончето, повърна се и пресрещна Илчо.
— Бае Илчо, ти знаеш, че имаме една малка сметка — защо не дойдеш да я уредим? На бае Илчо му стана неприятно. — Ще я уредим, Еньо — няма така да я оставим.
— Ще я уредим! Кога ще я уредим? — изхвуча Еньо и пак бутна кончето към село.
Хорото беше се разтурило. Моми и момци на групи се връщаха в къщи.
При чешмата Еньо срещна Цвета. Тя вървеше със Станка, дружески хванати за ръка. Като ги видя, Еньо смуши кончето. То подскочи и леко се разигра. Цвета и Станка, подплашени, изпискаха рязко като птици и се отбиха тичешком от пътя. Еньо мина, не ги погледна и не каза нищо.
Двете момичета тръгнаха посърнали. Те престанаха да си говорят и не се погледнаха една друга.
VI част
Вечерта Еньо пи много ракия. В кръчмата му стана някаква продажба и по тоя случай хората седнаха да се почерпят и пиха до късно. Еньо пи заедно с тях. Той бе отворил едно буренце ланска сливовица, станала жълта и силна като коняк. Дружината бе весела. Тук бе Гаврил с тамбурицата, с вечно наметнатото на плещи палтенце, и неговият неразделен приятел Бъзунекът. Гаврил свири, а Бъзунекът игра до припадане.
Еньо се надиграва с него, но ракията беше пресякла краката му и той не можа да издържи. Лицето му бе посиняло, очите му гледаха тъпо и клепките му падаха.
По едно време той седна на стола, провиси глава и захърка. Какво не правиха да го разбудят, но той не можеше да отвори очи. Бъзунекът му пали цигарени книжки на ушите, дърпа го за носа — напразно. Най- после той го разтърси силно, изправи му главата и извика:
— Еньо, стани бре, стани дай по чаша, па ще те сватосам.
Еньо облещи очи, разтри чело с ръка и се изправи.
— Еньо, дай ракийка, байчов, па ще те оженя за Станка гърбушката. Тя не е хубава, но е добра, а главно — имот има. Не са ли те най-богати в село? Половин мерата е тяхна. Кой ще наследи това, като умре утре старият? — Тя. Друг има ли? — Няма.
Еньо слушаше с неподвижно отворени очи Бъзунека и по мъртвопияното му лице бавно-бавно мина силата на живота и му върна човешкото изражение. Бъзунекът, може би на шега, внушаваше на тоя стръвен за имоти човек една мисъл, която, макар и пиян, го запаляше. Еньо се освести. Дадоха му чаша ракия, той отказа да пие и не иска повече да им дава. Когато Бъзунекът почна да го дърпа и да иска още, Еньо се разсърди и ги изгони един по един насила.
Вечерта, преди да си легне, той дълго седя на леглото си с подпряна на ръце глава, замаян от ракията и от мисълта за имотите на Станка. Тая мисъл не беше ясна. Тя димеше през ракиените пари на мозъка му като пушек, който окаждаше светлите мисли за Цвета.
Рано на другия ден снаха му Ана отиде да го види. Той пиеше кафе в стаята си.
— Братче Еньо, къде се изгуби, ти съвсем ни забрави — заговори дружелюбно Иваница.
— Така се случи, како, не можах да дойда.
— Много ти се сърдих, братче, и пак ти се сърдя. И ако не бях видяла Цвета, нямаше да ми мине.
Еньо погледна учудено и любопитно снаха си и лицето му заруменя.
— Видях я вчера на хорото. Какво хубаво хоро имаше, а ти не дойде. Всички се чудеха. Ама Цвета — бива си я — хубава мома! Сега засега тя е най-хубавата в село, пък и по другите села няма като нея.
— Хареса я, а? — попита възбуден от похвалите, но все пак сдържано Еньо.
— Чудо мома! И как сладко приказва! И с майка й говорих.
— Да не си ме годила?
— Още не съм, ама съм готова. Само кажи, взимам китката и отивам.
— Да не бързаме толко, како. Какво има Цвета? — Една хубост! Хубост до време.
— Ха, и таз добра! — рече учудено Иваница. — Че какво искаш да има? — На младост — хубост, какво друго!
— Баща й потънал в дългове, деца много. Ще ми паднат на главата, да се чудя какво да правя. Да е да имаха имот, да донесе нещо, а то…
— Е, хубава работа! — учуди се снаха му. — На тия години, така да мислиш! Какво е то имота и
