се преструваше, тя лъжеше и хитруваше.
И през ума му се занизаха ясно като никога всички ония случки и срещи, които му бяха тъй мили! Колко лицемерие, колко женско лукавство откриваше той сега в тях… Тя му казваше, че го обича, и в същото време пишеше любовни писма на оня омразен човек, с когото днес щеше да се венчава, когото хулеше, комуто се присмиваше и когото осъждаше.
— В дълбоки лъжи се омотах, много дълбоки! Как стана всичко туй? Как стана? Ето че не мога да разбера…
Изпод село се разнесе изведнаж, тънко и продължително, свирня от кларне, след малко удари тъпан. Тоя рязък бумтеж полека-лека се приближаваше.
Нонин трепна. Сватбата на Славка се почваше.
— Това не е ли сън, не е ли сън? — запита се той. — Нима до вчера галените надежди, до вчера живите мечти, издигнати високо, съградени върху една такава любов — рухват?
Ревност и обида замъчиха учителя и в безсилието си той не знаеше какво да прави.
— Да я убия… или да я открадна от сватбата, изпод венчилото — дойде му чудна мисъл. И немощното му състояние го унесе в блян.
— Дали тя не е излъгана? Дали не пропада? Не, аз трябва да я спася! Ето, преди една неделя тя се сгоди. Годи се един ден след най-щастливата му раздяла с нея. Как направи тя туй? Не, тя пропада! Тя може би се кае, тя може би чака жадно моята дума, моята ръка! Чудо ще направя, дявол да го вземе!
И учителят, като се облече, наметна палтото си и почна бързо и нервно да се разхожда из стаята, унесен и захласнат в примамливата мечта да стане герой — да грабне Славка или да я убие.
— Сила и воля ми трябват!
И той застана сред стаята. Изправи се и му се стори, че порасна високо, високо… Но отведнаж главата му се завъртя, очите му притъмняха, краката му се разтрепераха и сякаш почнаха да чезнат под него. Той се тръшна на кревата и затвори очи.
— Болен съм, болен!
Навън във влажния въздух пак се разнесе глухият удар на камбаната. На бедния учител се струваше, че и тя като всичко е потънала в ужасната кал и плеще под нея.
Свирнята изпод село се усилваше. Кларнето рязко пищеше, а тъпанът бавно и монотонно думкаше.
Учителят лежеше немощен и болен. Струваше му се, че е заглъбнал в непроходимата селска кал и тъне по-дълбоко, все по-дълбоко… В запаленото въображение на болната му глава мъгливо хвърчи неговата пропаднала младост… Пропаднала… Да, пропаднала! Той много е желал, много се е стремил, много е любил, много е учил… Но где го всичко това? Що е то? Захваща ли нещо и що направи? — Нищо, нито за хората, нито за себе си… При всяко напъване, при всяко усилие той, вместо да хвръкне, по-дълбоко е потъвал в тая грозна житейска кал… Нито едно желание не е постигнал, нито едно дело не е извършил за другите, нито една минута от живота не е грабнал за себе си… Той се присмиваше на всички, хулеше всички, а сам е бил като тях: слаб, безводен и страхлив… Ето Славка… Той я обичаше и можеше да я вземе… А какво стана?
Някой почука на вратата.
Учителят скочи уплашено и безсъзнателно извика:
— Влез!
Вратата се отвори и в стаята една по една се вмъкнаха две сухи и една дебела учителка, последвани от шкембестия директор, червен, с къси кални панталони, с избелял стар редингот, смешно измачкан.
Нонин се смути от това внезапно посещение и не знаеше какво да прави. А учителките го заобиколиха и като клатеха напудрените си глави, почнаха една през друга да му говорят и да го запитват:
— Е-е, господин Нонин, виж какъв си!… Днес сватба, а ти още не си и станал!
— Мен ми е зле — отговори Нонин и му стана страшно неприятно.
— Знаем ние какво ти е… току дай си сърце! — И дебелата учителка се изкикоти с примижали очи и с волно отворени устни.
Тоя смях разсърди Нонин, но той се усмихна. А в душата си помисли: „Ето че нямам воля да ги изгоня!…“ И като видя калните им обуша, стана му гадно.
Директорът с късите панталони се обади с дрезгав задавен глас:
— Даскале, от тая болест не се умира. Славка се жени — нека се жени. Поврага! Моми много, ето ги е — посочи той другарките си — лоши ли са?
— А, благодарим, господин директоре, благодарим! — отговориха учителките почти изведнаж и грациозно направиха реверанси.
Нонин също се усмихна. Но в душата му беше тъй чогло, тъй неприятно. Той съзря грамадния си бастон в ъгъла и си помисли: да стана, па да го грабна!
Дебелата учителка внезапно се обърна към него: — Господин Нонин, можеш ли да ни обясниш как стана цялата тая работа? Чудно, чудно нещо!
— Коя работа?
— Е, уж се не сещаш…
Нонин не отговори.
— А мене ми разправяха… И аз, не можете си представи, просто съм се чудила…
— Тук няма нищо чудно — обади се директорът. — Любеше Нонин, жени се за Върбанов… Това, знаеш, е съвсем естествено, съвсем в реда на нещата… Съвсем разумно.
— А, как така, как така разумно, господин директоре? — рече най-тънката учителка. — Никакъв разум тук няма, а просто…
— Чувства ли ще речеш?
— А, чувства!… Пази боже!
Другите две се изсмяха.
— Ни ум, ни чувства — отговори дебелата, — ами глупости… Представи си какво разправяла: — Върбанов, викала, е трудолюбив човек, кротък, не вдига шум като ония хлапета… Пък и пари си има… Ще живея добре с него. Няма да скитам от село на село, да ставам за смях и да нямам никога свой дом и спокойствие. Нонин докато мечтае и хвърчи по всевъзможни ветрове, Върбанов е насадил овощна градина от няколко декара…
— И има право! Това си е тъй — отговори директорът.
— Глупости! — обади се едната госпожица.
— Как глупости? Вие говорите, а не разсъждавате. Нонин е прекрасен, за да го обича човек, за да го люби, нежен, сантиментален. Върбанов е друг. Практичен човек, роден да бъде съпруг. Нищо не значи, че е глупав. Той има пари, пести ги, работи като вол, въди пчели, сади градини… Всичко това какво показва?
— Да, но той е просто един дръвник. Не е ли чудно, че Славка се жени за него? Тя, с такива претенции до вчера, непримирима, горда, с желание да се издигне, да се издигне до небето… И току отведнаж се примирява, става разумна, практична… — отговори провлечено дебелата учителка и тропна с крак.
— Славка ще се кае — рече сухата й другарка.
— Тя прави ли това без борба и без усилие — няма да се кае, гледайте си работата.
— Всички, всички постъпват така — каза директорът, като се обърна към учителките. — И вие ще направите същото, уважаеми госпожици! — настави провлечено той и почна да се смее гръмливо и силно.
— Кой, аз ли — обади се сухата, — никога! Честна дума ви казвам, че аз предпочитам да остана всякога мома, отколкото да се продам тъй евтино, тъй подло да изменя на себе си…
— О, о, за нищо, за нищо на света! — обяви тържествено дебелата и червеното й лице се засмя, пълнолико като месечина.
Директорът почна да ги подиграва, поддържан от двамата току-що дошли млади учители, докато най- после се скараха, и учителките се разсърдиха.
Нонин, полулегнал на кревата, слушаше безучастно тия плитки разговори, тия жалки перчения пред живота и на душата му ставаше чогло, блудкаво. Тия напудрени физиономии на учителките, тия лошо накъдрени коси ги правеха три пъти по-глупави.
Той гледаше през прозореца малкия мегдан, из който, тъпчейки в калта и проклинайки времето,
