Елин Пелин
Кал
Тая сутрин учителят Никола Нонин се събуди пак разстроен. Главата му пак тежеше, предметите в стаята заедно с четирите стени пак се въртяха пред очите му и го унисаха в някаква си черна пропаст. Една болезнена немощ разслабяше тялото му и нему се струваше, че всичките му стави са разделени и цялата му снага е разнищена част по част. В устата му се повдигаше горчива и блудкава возгара, сякаш нещо отвратително се разлагаше в стомаха му.
А снощи, когато си легна, той се чувствуваше толкова здрав и бодър.
Изпърво Нонин не даде значение на това свое разстройство, защото помисли, че е от пиене. Обаче, като си припомни, че целия ден и вечерта не бе пил нищо, обзе го страх.
„Какво ще бъде това? — помисли той. — Дали не умирам? Смъртта понякога дохожда тъй глупаво и тъй ненадейно.“
И като тури ръка на сърцето си, помъчи се да узнае дали то още бие.
— Едно… две… три… — заброи ударите му. — Четири… четири… четири! — чакаше да чуе той, но сърцето не даде четвърти удар. Учителят почувствува, че то престана да бие.
„Умирам, да, умирам!“ — помисли пак той. И както лежеше по гърба си, опря се бързо на лактите си, направи усилие да се повдигне и ужасно извика, с очи, отправени към вратата:
— Помощ!
Ала гласът му, слаб и немощен, се задави в гърлото му, и в широката стая прозвуча нещо като вопъл, глухо и грозно. Тоя звук на собствения му глас му се стори чужд, странен и смешен. Учителят се озърна наоколо, погледна през прозореца, през който проникваше плътната сутрешна дрезгавина, и се засмя на себе си. После, като се отпусна пак на възглавницата, почна да мисли.
— Защо викам? — попита той себе си. — Защо викам и кого викам? И ако умирам, кой ще може да ми помогне? Кой? Ще си умра и туйто! Учител Никола свърши жизнения си път и се отърва от себе си, а хората се отърваха от него. Хм — усмихна се пак той. — Какво са хората за мене и какво съм аз за тях? Нищо… нищо — да! Но в ужаса, към кого аз отправих зов за помощ? Към хората! Аз за тях може би не съм нищо, но те ми са потребни. Да!… Кой ще храни моето честолюбие, моята ревност?
Учителят се намръщи. После повдигна извехтялата прашна завеса на прозореца, който беше край кревата му, и погледна през нечистите стъкла. Нерадостният есенен пейзаж на селото му се видя грозен като никога. Безлистни клонести дървета, по които кацваха чавки. Облачно небе, намръщено и слупено над кръгозора, и кал. Ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал, в която бе заглъбнало всичко — и къщи, и хора, и добитък. През тая кал от време на време, бавно, предпазливо, като затъваше и като говореше сам на себе си, минаваше селяк или бабичка, облечени в чисти дрехи, и се губеха през малкия площад към черковата.
Оттам внезапно се разнесе задавеният глас на камбаната и във влажния въздух екнаха унило набожни звуци.
— Каква кал, дявол да го вземе, каква кал! — рече високо учителят и като взе една книга от долапа край него, почна да я рови.
На двора се чу ясен детски глас, който безучастно и на срички четеше навярно Закон божи.
— У-чи-чи-те-лю, учителю, б-л-а-бла… ги, благи… учителю благи…
Нонин се заслуша и се засмя.
А гласът след малко почна весело и игриво да пее:
Учи-те-лю бла-ги, учителю благи!
И полека-лека се изгуби. На Нонин се стори, че и това детско гласче потъна нейде из тая непроходима кал. Той пак се замисли.
„И Славка потъна в кал — дойде неволна мисъл в ума му. — Да!“
И на Нонин стана невъобразимо мъчно. Образът на Славка се изпречи живо пред него и почна ред по ред да му припомня едно щастливо минало. До вчера той обичаше Славка, и тя го обичаше. Тя не е много красива, но е симпатично пъргаво момиче, леко като птичка, с черни и светли очи, каквито той много рядко е срещал. Той не можеше никак да си обясни как най-напред се влюби в нея и защо. Той твърде добре помни минутата, когато за пръв път й откри, че я обича, обаче, преди да стори това, всички знаеха, че той е влюбен в нея. И всякога, когато почваше да говори за нея, другарите му казваха: „Даскале, ти си глътнал въдицата.“
— Каква глупава история, с какъв нерадостен край! — въздъхна Нонин.
То беше миналата година, пак но това време — през есента. Нонин, както всякога, отиде рано на училището, уверен, че ще я завари там, както всякога, но сега вече решен да й се открие.
Спомни си той колко безсилен се почувствува да прикрие онова безумно вълнение, което го обхвана, когато се покачи по каменните стъпала на училището, и колко много се двоуми пред вратата на учителската стая. А когато влезе, той не можа да чуе собствените си думи, с които я поздрави. Тя също се смути и засрами. Дълго време и тя, и той не знаеха какво да кажат и не можеха да се погледнат в очите. Най-после тя го подкачи. Той почна да разправя нещо смешно и неважно, за да се окуражи, а тя отведнаж го пресече и му извика:
— О, как лъжеш! Как лъжеш!
И подскокна игриво. Това беше предизвикателство! Тя бе по-смела от него… тя… една нищожна мома! Тя кокетничеше, лукавствуваше, преструваше се…
Учител Нонин повтори много пъти тая фраза и мислите му се уплетоха около нея, като мрежа около драка, без да могат да се откачат.
— Дали се преструваше? — питаше се много пъти той. И все си отговаряше: — Да, преструваше се… Тя почна да се преструва от първия ден, от първия час на моята любов… Как смешно и театрално стоеше тя тогава пред мен, как трагично повтаряше:
— О, как лъжеш, как лъжеш!
Нонин пак се завъртя в спомените си около тоя момент и мрежата на неговите мисли улови нова драка, около която дълго време се усуква.
— Дивотии! — проговори той гласно.
Тая дума тикна спомените му напред. — Ето сцената, смешната сцена на неговата тържествена любов. Славка постоянно повтаряше:
— Лъжеш!
— Не, госпожице, не лъжа! — И той се изправи на крака.
— Лъжеш!
— Не!
— Лъжеш!
— Не! — Той тупна с крак и я подплаши. Тя побягна, той я подгони, стигна я и лудо я прегърна…
— Да… Да! — каза гласно той. — Прегръщам я, и тя се промени, разтрепера се, скри мъничкото лице в хубавите си ръце и се притисна…
Припомни си той с каква жар й шепнеше: „Обичам те, безумно те обичам, моя малка Славке, Славо моя!…“
А тя дълго време му не отговаряше. Само криеше лицето си в ръце, трепереше и мълчеше.
Той твърде добре си спомни с какъв измъчен глас й проговори:
— Славке, ти плачеш ли?
Тогава тя изведнаж се разтрепера и разхълца ужасно… Това го изплаши. Ами ако влязат другарите им?
— Славке, не плачи! Огорчих ли те?… Оскърбих ли те с моята любов?… Дете, прости ми!
Мислите на Нонин спряха дълго върху това. Как й се молеше той, как сам щеше да заплаче. Как после доби кураж, та отне ръцете от лицето й, и как тя се усмихна и наведе над масата. Картината, цяла и пълна, изпъстрена с всичките прашни училищни декорации, се изпречи пред него. Всред тая картина той виждаше своята смутена и изплашена фигура, каеща се пред това чернооко, хубаво момиче, цяло разбожурено от срам.
— Хм — усмихна се пак гласно той. — Като жалък роб се унижавах, кълнях себе си, осъждах се и жалко се разкайвах… А тя? Чак сега си спомням, че в очите й не трепкаше нито една сълза. Тя не бе плакала. Тя
