минаваха няколко чиновници, предшествувани от едри и малки дами, които безпомощно вдигаха фустите си, и мислеше:
— Всичко, всичко тъне в кал — и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има… А поробената душа иска да живее волно, широко и пълно… Волно, широко и пълно! Каква смисъл съдържат тия думи?
Наблизо с нова сила писна кларнето, придружено от тъпото думкане на тъпана.
На Нонин му стана грозно, сякаш че тая страшна музика гръмна в мозъка му.
Гостите му, унесени в препирни, подкачки и разсъждения, пълни с мерзости и глупости, веднага настанаха.
— Нонин, стягай се да вървим на сватбата! — рече дебелата учителка.
— Не искам — отговори Нонин. — Болен съм.
— За такива работи, моля ти се… дреболии! Да имам твоята младост! — потупа го по рамото директорът и отвори вратата. — Не щеш, а? После теб ще се смеят, че си се разкиснал от сантименталност като някоя баба.
— Няма да отида, оставете ме!
— Ти знаеш.
Гостите си излязоха.
Нонин седна до прозореца тъжен.
Пищенето на кларнето и думкането на тъпана все повече се приближаваше и ставаше по-ясно. Скоро из улиците се проточи сватбеното шествие, потъна в калта на мегдана и заглъба към старата черкова. Най- напред вървяха свирците цигани и безразборно шляпаха из лепкавата кал и локви. След тях тичаха деца и викаха весело. После вървеше булката със своя избраник. След тях се точеха кумове, сватове, шафери, народ. И цялото това шествие цапаше из калта, потъваше, каляше се, говореше, шумеше. Небето все тъй мрачно и облачно се снишаваше над земята. Във влажния въздух пискливо и гръмко ехтяха кларнето и тъпанът и тая дивашка музика рязко пронизваше ушите.
Шествието дойде под прозореца.
Славка, облечена цяла в бяло, забулена с дълъг и тънък воал, се държеше леко за ръката на мъжа си, повдигаше си полите и стъпяше внимателно, да се не окаля, и току викаше:
— У, каква кал!
Мъжът й, широк, тумбест, възстаричък човек с пълни увиснали бузи, с бели ръкавици, вървеше разкрачено и важно, прикрепяше я с нежност и отговаряше:
— Собствено… пътеки няма…
Нонин, скрит зад прозореца, чу тоя разговор и му стана тежко и жално. Славка беше все тъй хубава, мила и млада и Нонин почувствува, че още я обича. Но тя сега беше далечна и чужда. Мисълта да я грабне пак светна в ума му, но той не посмя даже на прозореца да се покаже.
Очите му се замъглиха. Зави му се свят и пак му прилоша. Стаята и всичко в нея се завъртя пред очите му, завъртя се и той с тях, падна на кревата и заедно с него почна да потъва в една бездънна лепкава кал, да потъва все по-дълбоко, по-дълбоко и по-дълбоко.
Информация за текста
© 1903 Елин Пелин
Публикуван за пръв път в сп. Учителска мисъл, I, кн. 3, ноември 1903, с. 48–55, с означение под заглавието „Разказ от Елин Пелин“. В „частното педагогическо списание със социалистическа ориентация“, издавано от началото на 1903/1904 учебна година от Мих. Герасков заедно с близкия другар на Елин Пелин Иван Пенов, учител в Новоселско, Елин Пелин участва с два разказа в първите книжки — „Поприще“ в първа и „Кал“ в трета. В списанието сътрудничат редица учители-социалисти — Любен Дюкмеджиев, Петко Ралев и др. Разказите на Елин Пелин с тематика из живота на народното учителство са пряко продължение на неговите стихотворения в проза, публикувани преди това в учителския вестник „Съзнание“.
С доста чести, предимно стилистически изправления разказът е включен в Разкази, т. I, 1904, с. 124– 136, и почти без промени в следващите издания на същия том. Наново по-основно преработен при включването му в СI1, 1938, и то едва при първа коректура. По- значителните разлики са посочени в Събрани съчинения, II, 1958, с. 322–325.
Сканиране, разпознаване и редакция: Ивет Костова, 2008
Публикация:
Елин Пелин. Съчинения, том 1 — Разкази 1901–1906
Редактор: Светла Гюрова
Издателство „Български писател“, 1972 г.
ДПК „Димитър Благоев“ — София
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5266]
Последна редакция: 2008-02-06 12:00:00
1
Съчинения на Елин Пелин. Под редакцията на Т. Боров, С., к-во „Хемус“, т. I, 1-о изд. 1938
