Джеймс Ван Пелт
Далече от изумрудения остров
Влачейки след себе си чантата с приборите, Делани пълзеше между гладката вътрешна стена на „Изкупител“ и грапавата му външна обвивка. Високата й, широкоплещеста като на ръгбист фигура, не бе много подходяща за такива маневри.
Тя позавидя на тънката Сирра, която пълзеше след нея. Рамото на Делани отново одраска метала и тя едва не извика, но веднага стисна устни: отпред в мъглата, там където не достигаше светлината на фенера над челото й, се движеше нещо тъмно. Тя затаи дишането си и тогава то попадна в обхвата на лъча. Беше робот-кантонер, който се провираше по-нататък.
Тя се отпусна и каза през рамо:
— По моите сметки, вече сме покойници.
Пътят пред нея, осветен от фенера й, наподобяваше широк, но твърде нисък рудничен забой. Въздухът бе просмукан от застояла миризма на метал. Тя си спомни за гремлините, томинокерите и гномовете. Тук щеше да им хареса: да се разхождат невидими из космолета-ковчег, устройвайки всякакви пакости. Делани за миг се усмихна при тази мисъл. Вътрешното пространство на сивия корпус поглъщаше светлината, не хвърляше сенки и драскаше дланите й, докато пълзеше. „За следващия път трябва да си сложа ръкавици и наколенници“ — помисли тя.
— Но ние не сме покойници — измърмори Сирра, която пълзеше на няколко фута зад нея. — Следователно не е станало нищо особено.
Делани провери данните от монитора върху китката си. Те се намираха почти до мястото, където по нейно мнение се намираше пукнатината от удара.
— Именно това ме безпокои — отвърна й тя. — От самото начало ти казвах, че екипажите за тези космолети са подбрани по неверен принцип. Те са прекалено еднородни. Чистият научен анализ поражда „слепи петна“. Ние предварително смятаме, че за всяко явление трябва да съществува рационално обяснение, а това е неразумно. Изсушава великото чудо на живота. На космолета ставаха странни неща. Звукове зад стените. Инструменти, които не се оказват на местото си. Изчезваща храна. Помниш ли как Ямасита изгуби очилата си? Цяла седмица не можа да ги намери, а после ги откри по средата на масата.
Тя пропълзя напред още десет фута. Участъкът, свързан с по-голямо напрежение, естествено се намираше между двете люкчета.
— Помниш ли дъгата в деня на нашето отлитане? — продължи Делани. — Виждам в нея знамение и ми е доста тъжно, когато говорейки за него, ти ми четеш лекции за свойствата на светлината и нейната рефракция. На екипажите се обезпечи етническо разнообразие, но не и такова в начина им на мислене.
— Затъжила си се по родния си дом, ирландке. Само толкова.
— Не става дума за тъга по дома ми. Просто животът ни е… толкова програмиран. Даже собствената ни генетика. Когато стигнем до местоназначението, компютърът ще контролира нашето размножение, ще сканира гените ни и ще ги приспособява към изискванията на средата на обитаване — ще ни обръща вътрешностите ни, за да съхрани нашето здраве. Само на Господа е известно, до къде ще ни докара. Ние позволяваме на компютъра да взема самостоятелни решения. А аз смятам, че за да бъдем хора, е необходимо да допускаме в живота си елемент на случайност и да очакваме чудеса.
— Случайността и чудесата ни поднесоха мутаген, който ни застави да бягаме от Земята — заяви Сирра. — На мен ми харесва какво прави компютърът. Ти изпробва ли новите домати? Ботаникът твърди, че та са по-резистентни към болестите и консумират два пъти по-малко вода. Ето какво става, когато даваш възможност на компютъра да взема самостоятелни решения. В древността хората са измислили боговете, защото са се опитвали да разберат какво движи света им. А ние сами създаваме своя… Още много ли остава?
— Не, вече сме на мястото — провери Делани с монитора, но повърхността изглеждаше абсолютно здрава, което я накара да придърпа чантата си и да извади от нея хитроумен уред за изпитване на якостта на метали.
Да, тъгата по родния дом я измъчваше. Когато преди година се отправиха в полет (представляваше субективно време, тъй като ремонтните бригади бяха проспали 2600 години, пробуждайки се за две седмици на всеки 100 от тях), носталгията й се струваше като детски каприз. А сега Делани тъжеше за хълмовете, където беше израсла. Никога повече нямаше да усети вятъра откъм заливите Тробреаг и Лох-Суили, с неговия солен вкус и дъх на далечни бури от северния Атлантик. Нямаше да има и обрасли с шубрак хълмове.
— Роботите са претърсили всичко наоколо — рече Сирра. — Но не съобщиха за никакви пукнатини.
— Длъжна съм да огледам сама — отвърна Делани и прикрепи към стената на корпуса, на ярд разстояние, два трансмитера с големина на пръст, после натисна копчето на диагностичния прибор и нискочестотният импулс отначало показа, че корпусът е цял, но след това разкри сложна система от пукнатини с дълбочина три фута, която стигаше до външната повърхност и космическият вакуум. Приборът не измерваше по-нататък, но Делани си представи светлинните години пустота до Земята и Ирландия, после тези до пункта на пристигане.
Тя се опита да си припомни странното усещане в утринната мъгла, когато за последен път стоеше върху хилядолетната стена на древната кръгла крепост Грианан-Ейлич и чакаше небето да се проясни. В ясни дни, оттам можеше да се види устието на Суили, полуострова Инишоуен и значителна част от Дерри. Но мъглата така и не се разсея. Тогава, докато пръстите й се плъзгаха по гладкия камък, тя чу шумолене зад гърба си, придружено от къс смях. Обърна се — нямаше никой. Никъде. Когато бродеше из този край, обвеян с толкова предания, беше така просто да повярва, че светът не се изчерпва с очевидното.
— Тук няма нищо — отбеляза Делани, придвижи се още шест фута напред и отново постави датчиците.
— Както посочи компютърът. Защо не искаш да признаеш, че корпусът е издържал сблъсъка в пълно съответствие конструкцията си? При стълкновение, силата на удара се премества по допирателна. Означава, че камъчето не може да го пробие.
— При скорост равна на четвърт от светлинната, даже прашинката носи огромен заряд от кинетична енергия, а това съвсем не е било малка частица. Съгласно данните, камъчето не е отстъпвало по размер на топче от игрален автомат. Космолетът е трябвало да се разлети на дребни парчета, като порцеланово яйце.
Тя отново прочете резултатите от проверката. Пукнатините само на фут не достигаха до вътрешната повърхност.
— Не разбирам защо търсиш дупка в корпуса, когато там я няма? Иначе ние щяхме да бъдем замразени, изсушени и опаковани под вакуум.
Делани се премести по-напред.
— Правилно. Но цифрите ми говорят, че сме били длъжни да се разлетим на парчета, ала не е станало, а аз искам да изясня защо.
— Сигурно техническите характеристики са се оказали занижени.
Делани забеляза пукнатината преди монитора да подаде сигнал. Текстурата на корпуса беше съставена от милиони преплетени метало-въглеродни влакна, които обезпечаваха висока здравина на кораба. Разбира се, че за да издържи четири хиляди години полет, да достави на невъобразимо далечната планета спящия екипаж, замразените ембриони и цялото оборудване, се изискваше особено висока надеждност. Фенерът освети цепнатината — представляваше дълъг зиг-заг върху грапавата метална повърхност. И монитора потвърди: пукнатините, възникнали при стълкновението стигаха до това място — на стотина ярда от точката на удара върху корпуса.
Тънка като косъм, пукнатината постепенно се разширяваше до дебелина на нокът, достигайки дължина от четири фута. Делани се извърна, отправяйки лъч към стената.
Сирра ахна.
— Господи! Ти беше права, но тя по никакъв начин не може да стигне до повърхността.
Делани не й отговори. Монитора й съобщи всички данни. Тя притисна палеца си към цепнатината, след това разгледа белега върху кожата.
— Ние всички би трябвало да загинем.
