Освен съветската преса, която поглъщаха като малоумни заради самоубийството на социализма, тогава четяха Еклисиаста сякаш е дисидентска проза. Изглеждаше толкова утешаващо, че идва време за събиране на камъните.
Друга тема, която я мъчеше тогава, бяха думите. Какво правим с тях. Страшното подозрение на човек, който си изкарва хляба с думи, че един ден ще трябва да подменяме речника, защото изхабяваме безвъзвратно думите с лъжите, на които се правим, че вярваме. Тогава — абсолютно съвпадение сигурно — петгодишната й дъщеря се прибра от градината и разказа следната съкрушаваща приказка: „Целият народ умря, и нямаше никой жив. И после умря едно детенце, то беше на три години. И после умря друго детенце, то беше на една година. И после умря още едно, то нямаше годинка. Но тука има и радостни неща…“ Обаче радостните Евгения не ги е записала и не помни да ги е имало. Какви ли биха били…
Щъкаха тогава едни икономически гении във висшите държавни редици, които бяха от комсомолското поколение изпечени лъжци и носеха бели костюми, а щом отвореха уста, започваха да бълват големи розови балони. С Ники дори нямаше нужда да обменят мисли по техен адрес. Какви ли дълбоки мисли пък и биха могли да предизвикат. Само се споглеждаха, той правеше физиономия „обратна захапка“ и мяташе поглед косо като биче, а тя пукваше от смях. Разбираха се съвършено.
Беше толкова успокояващо, толкова съществено, че го има и е наблизо.
Някак не са я занимавали спомени как, къде, колко са правили секс. Имаше през това време среднощни, обвити с пара влакове, сигурно пътнически, които сменяха на възлова малка гаричка от сорта на Тулово, имаше стари земеделци, при които я водеше и които го обожаваха заради именития му земеделски дядо, имаше чужди апартаменти, където тя не се усещаше в главната роля… Имаше едно остро чувство на недостатъчност, което я измъчваше.
Може би затова пиеха много, прекалено. Първо из кръчмите. Като затворят кръчмите, отиваха у някого. В една такава пиянска нощ се озоваха у Тони, донапиха се, с Ники се скараха и той си тръгна, тя му се вбеси и се изчука тъпо и мъчително с Тони, прибра се вкъщи и загледа от петия етаж как мартенският сняг пада на едри, бавни и чисти парцали и си мислеше колко красиво и чисто би падала с тях, ако можеше да събере кураж. Разбира се, че не можеше. Но в крайна сметка резултатът бе странно добър. Като мина време, като позабравиха случката, като улегна обидата — оказа се, че се чувстват по-близки отпреди, но по различен начин. Обичаха се, търсеха се, но без идея за секс. Всъщност оттогава станаха приятели.
Всичко това е само нейният възглед за събитията. А Ники го няма.
Ники го няма.
Ники го няма.
Стари предчувствия
НЕДОСТИГ
ТРИДЕСЕТ И ТРИ
