На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

Извадили го прекалено късно. Когато се сети за него, винаги се моли: дано да не е идвал в съзнание!

Пламен, когото в редакцията не обичаха много и го смятаха за кариерист, пък и той наистина правеше кариера, беше същевременно нежен поет. Посвети на Евгения стихове, в които сприите разкъсваха душата, но къде ги е прибрала — не помни.

Загубени са. Тъпо.

Пламен обожаваше двете симетрични трапчинки на гърба й, точно под кръста, малко над дупето.

Пламен галеше ръката й, гледаше я право в очите и в погледа му винаги висеше един и същи въпрос. Не получи отговор.

Заради Пламен не отиде на един от последните рождени дни на Татко. О, колко сме глупави, когато смятаме, че има време за всичко!

С Пламен изневери на Петьо, но за малко.

Ето ги на снимка няколко години след късата им връзка. В една кюстендилска застава — те тримата с Петьо, още Сашо от Кюстендил и неколцина офицери — граничари. Точно се е върнала на работа, след като роди дъщеря си. Стрелят с макаров по мишени, но пистолетът не е точен, тя не улучва, въпреки че е добър стрелец. Много са весели всички. За какво събитие — девети септември, или нещо земеделско? — са спретнали такъв голям екип — не помни.

Пламен. Горчивината си е там, дори в широката му за момента усмивка. Остават му само още пет години.

Нещо встрани

ОЩЕ МАЛКО ЗА СТРАДАНИЕТО

В двора на съседите, закътан и топъл, рано-рано е цъфнала голяма череша. Вали, вали, от снощи не е спряло, равномерно и пълноводно.

Деветгодишният ми син наблюдава с възторжени очи дървото, но

изведнъж помръква:

— А няма ли да се развали от дъжда?

— О, не! — отговарям авторитетно. — Но сигурно няма да върже

плод, защото дъждът ще измие прашеца от тичинките и плодниците на цветчетата няма да се опрашат. Няма да има череши.

— И на дървото няма да му е добре… — натъжава се пак той.

— Ами, нищо му няма! — успокоявам го аз.

Но като се замисля, не съм сигурна.

* * *

И Чавдар.

Евгения не е сигурна трябва ли да мисли за него като за един от умрелите си мъже, защото не бяха имали сексуална връзка.

Но от друга страна, Чавдар беше всъщност последният мъж, смутил душата й. Той стана много голям шеф и тя отиде да го интервюира. Привлякоха се веднага. Започнаха да се виждат от време на време за по едно питие. Тогава обаче Евгения бе обзета (акутна фаза) от своя бъдещ Втори мъж, и се чувстваше моногамна. Не можеше да се раздвоява. А пък двамата мъже, на всичкото отгоре, се сприятелиха. После се прибра от чужбина жената на Чавдар, с нея се сближиха. После Евгения забременя, а Чавдар се разболя от тежък рак. После тя роди, а той умря.

Преди всичко това обаче имаха Изпитание. Тя се пита сега дали като са устояли на изпитанието, не са направили много глупава грешка. За себе си не знае. За него хич.

Четвърти юли, бяха на градинския купон в резиденцията на американския посланик, жената на Чавдар още не се бе появила, любимият мъж на Евгения от доста време беше в Щатите, така че се оказаха сами. На приема се търсеха с очи, както автоматично става при смесване на флуиди, намериха се и повече не се отделиха. И двамата усещаха, че са в обща, минорна гама. Сигурно и от самота. Чавдар не проявяваше никаква сваляческа активност, само я гледаше топло с дълбоките си очи.

Нейната редакция тогава се намираше в един стар апартамент съвсем наблизо и като им омръзна блъсканицата на приема, тя го покани на едно питие. Не беше невинна покана, и двамата го знаеха. Наля от скоча, който той й бе подарил предния ден, и спонтанно се целунаха. После още, дълго и сгорещяващо.

Беше жега и без това, тя бе с копринена блузка само с тънка презрамка на врата и усети нежните му ръце по голия си гръб.

Прониза я Токът. Толкова просто и естествено изглеждаше да преметне крака през скута му, както е седнал на стария диван, но тя се бавеше, бавеше…

Евгения чувстваше, че стои на граница, която може да не премине.

Не се отпускаше, а се питаше трябва ли сега да се поддаде на тоя порив, може би мимолетен (или по- лошо — начало на нещо сериозно), и да преобърне поне две съдби — своята и на човека, с когото истински се обичат, мислеше си колко глупаво ще е да се разделят заради тази изневяра, която ще го нарани жестоко, и колко гаднярско е всъщност да му изневерява, след като е наясно, че той е Мъжът на живота й, а тя е неговата Жена, след като е абсолютно сигурна, че двамата са двете половини на разделената от злите сили душа и са получили уникалния дар да ги съберат… Как сега да предаде всичко това.

И Евгения каза на Чавдар, че не може. Той не се обиди, сякаш беше в очакване да чуе точно това. Благородно остави на нея да решава — няма значение какво ще реши, важното е да се чувства добре. Обаче тя не се чувстваше добре. Желаеше го точно в този момент като мъж, но той я вълнуваше цялостно, изпитваше остър интерес към нестандартната му, загадъчна личност, към необикновения му житейски и професионален опит, имаше силен вътрешен стремеж към близост с него, в която да го опознае. И всичко това остана несбъднато, а тя самата взе решението.

Така е. Слагаш на везните неща, които усещаш важни, но кое от тях да натежи, решаваш само ти. Няма и кой да те предупреди дали после няма да съжаляваш. Като в оня разказ, сеща се Евгения, в който на смъртното си легло една старица се обърна към внучката си с прощални думи: когато бях млада, един човек ме обичаше толкова много, че всеки ден ми пращаше писмо, но аз бях влюбена в друг и хвърлях писмата в огъня, без да ги отварям. Какво ли пишеше в тия писма? — прошепна жената и издъхна.

Какво ли пишеше в неотвореното от мен, чуди се Евгения.

ДЕКЕМВРИ, ПОСЛЕ

Жената се събужда мъчително. В стаята е сумрак. Леглото до нея е празно. Ако утринта е слънчева, това няма особено значение.

Преди, когато притежаваше убежището на любовта, не беше от значение дали е слънчево.

Днес няма слънце, няма и убежище, където да се мушне, да се закъта цялата, да се изпълни с радостното чувство, че си струва да се събудиш тоя ден — нали докато спиш, не усещаш колко много обичаш и колко много си обичана.

С тежка глава пресича хола, мъжът спи на неудобното диванче, телевизорът излъчва тъпи звуци и дразнещо сияние. Жената мълчаливо подминава, отива да си сложи кафе. Какво да му каже, освен някоя лоша дума.

Но зад тях и бездруго лежи вече цяла година на лошите думи. Всичко са изпитали един върху друг. Страст, ненавист, нежност, насилие, безразличие, презрение, топлота, гняв, интелект и простащина. И двамата са загубили състезанието. Само че тя го е разбрала, а той си мисли, че е още на пистата. Дребен, неверен, претенциозен мизерник, който се мъчи да избие смотаните си комплекси за нейна сметка, мисли горчиво жената.